Парадоксална черта на богатството днес е, че то все по-често започва да функционира като чист знак: не даже като възможност за реални интервенции в общественото и икономическото битие, не като ресурс за „предприятия” (предприемания), а като чисто символично присъствие.
Пред нашите очи непрекъснато се извършват сложни и рисковани „предприемания”, последната цел на които – виждаме го ясно – е да се обозначи това „аз съм богат”. Така „аз съм богат”, когато се появявам тук и там, просто когато „се появявам”; „богат съм”, когато съм се сдобил с определена марка кола, но не (и това е важното) защото тя е много бърза, разкошна или красива, а защото е кола, значеща „аз съм богат”. Аз съм „богат”, когато пазарувам от фирми за дрехи, чиято отличителна особеност не е тъкмо в това, че обличат с най-разкошни, с изключително добри дрехи, а в това, че обличат в марка, означаваща богатство – обличат в „униформата” на богатите.
Но следователно за какво служи подобно богатство? Разбира се, за престиж. А за какво (най-вече) служи престижът? В последна сметка отговорът на този въпрос гласи нещо изненадващо: служи за това да не си беден. Което означава, че днес е пълно с богати, единственият мотив на които да бъдат такива, е – да не бъдат бедни. Похотта към богатството у такива хора днес е просто другото име на ужаса от бедността.
Кръгът, тоест, се затваря. Мотивът да бъдеш богат днес не е в дълбочина, за да можеш да имаш възможност, власт, за да живееш луксозно, а за да не бъдеш беден. А да не бъдеш беден, това означава не да си действително беден, а „да не си богат”.
Защо това е така?
Струва ми се, че някаква роля тук има една специфична особеност на съвременното производство – обстоятелството, че количеството на произвежданите от него потребности вече далеч превишава количеството на произвежданите блага. И това се прави не безсъзнателно. Защото, за да получат сигурни и (най-вече) бързи печалби, съвременните компании се нуждаят да имат насреща си не тъкмо нужди (екзистенциални и социални) и хора със средства да ги удовлетворяват, както е било в миналото, а именно потребности. Което е нещо различно. Защото „потребностите” действително могат да се произвеждат – не да възникват органично, с развитието на жизненото благосъстояние, а тъкмо да се произвеждат и без (или преди) да са „възникнали” като такива.
И потребности действително биват „произвеждани” днес изпреварващо и с излишество – свръх реално и социално нужното в този момент, свръх онова, което действително „трябва” на човека, което действително го „облекчава”, даже свръх онова, което действително го изтънчва. Потребности, сиреч, от неща, които към настоящия момент не са ти нужни, не ти „трябват”, но трябва да започнат да са ти нужни и да ти трябват, особено ако държиш в ръцете си достатъчно покупателен ресурс.
Човекът обаче, за когото са произведени първо потребности, за които да му се произведат и съответно продадат стоки, е вкаран в ситуацията – дори, повтарям, когато има в ръцете си покупателен ресурс – да се усеща беден много по-трайно и много по-лесно. Защото той се усеща такъв не когато действително е неудовлетворен в нужното му, а когато не е удовлетворил (и) създадените за него потребности – всякога поне с една степен повече от парите, които държи в ръцете си и които искат да му измъкнат чрез потребностите, с които са го претоварили.
Пак казвам: напълно вярно се твърди, че си [благо-]състоятелен, развит, „свободен”, когато, имайки потребности, ти можеш да ги удовлетворяваш – т.е. да купуваш нужното ти. Но ако в един момент започнеш да имаш най-вече потребности, ти по парадокс ставаш беден – чувстваш се беден хронически, доколкото все не успяваш да ги удовлетвориш всичките. За теб са се „погрижили” те винаги да са повече от които и да било твои настоящи възможности. Ти, сиреч, си „богат” винаги повече с тях, отколкото с възможностите, и в този смисъл ставаш много по-продължително беден, доколкото „богатството”, удовлетворението, пълното удовлетворение винаги е (едва) пред теб.
С други думи, би могло да се каже парадоксално, че онзи, който те „снабдява” непрекъснато и с всевъзможни „потребности”, за да се възползва от благо-състоянието, с което разполагаш, за да купуваш, те снабдява и с една, успоредно с това произведена за теб латентна бедност, не-благосъстоятелност. Ти си призван да гониш (постоянно) удовлетворението на поредните „потребности”, защото в противен случай „си беден”. А си беден не защото „си беден”, в смисъл че „нямаш”, а защото „потребното” ти непрекъснато те изпреварва.
Така обаче опасно се размива всяка разумна определеност на понятията „бедност” и „богатство” – започват да „инфлират” самите неща, съставляващи „богатството”, и предмети с „нова” и недотам голяма потребителна стойност добавят към себе си чисто знакова, престижна стойност – стават „богатство” с ирационална субстанция.
Така например днес има не просто един разумно голям асортимент от кецове (за да вземем за пример една проста спортна обувка), а има кецове, добри кецове, много добри кецове и… най-престижните кецове, „императорът на кецовете” (за да използвам и общоразпространения стил на рекламния слоган). Последният обаче – „императорът на кецовете”, трябва да се съгласим, разбира се, не би могъл да се различава качествено от едни „много добри кецове” по простата причина, че изобщо „кецовете” не са безкрайно сложен и подлежащ на неограничено вариране артикул – те са все пак „едни кецове”.
Но ето, популярният рекламен клип твърди: „Вземи ги, ти имаш повече от това, което виждаш!”.
Истината е, че често пъти, купувайки рекламирания артикул, ти имаш в него дори повече от онова, което изобщо „имаш”. Защото наистина, купувайки си, имайки „императора на кецовете”, ти започваш да имаш нещо повече от онова, което реално държиш в ръце. Понеже действително какво фактически имаш? Имаш едни удобни и с отличен дизайн спортни обувки. Престижът обаче на „императора на кецовете” не е просто в много по-голямото им удобство в сравнение с „много добрите кецове”, в много по-изящния им в сравнение с „много добрите кецове” дизайн (повтарям, обикновените кецове въобще не са нещо, което може да има толкова много степени на съвършенство). Престижът на „императора на кецовете”, направо казано, няма субстанция, реален носител – той е в чистия знак: в това, че тия кецове са „императорът”, че имат „вкалкулиран” в тях произведения единствено от рекламата знак. А той, повтарям, не е нещо реално, нещо, което реално „имаш”, и в този смисъл не е иму-щество. Което означава, че, когато имаш „императора на кецовете”, ти в действителност „имаш повече от това, което имаш”. Произведена ти е потребност свръх нуждата ти от въобще нещо, произведена ти е потребност от не-нещо – тоест произведена ти е ирационална потребност.
В днешно време, значи, потребителят вече има потребност от „неща”, потребност от „много добри неща” и… потребност от „знак”, от добавена (към потребителната му) чиста рекламна стойност.
И още нещо, за което говорихме по-горе: тъкмо защото на пазара присъства „император на кецовете”, ти вече не си, не можеш да бъдеш „богат човек” – ти си почти „беден” – не вече когато ходиш бос, не дори когато имаш хубави обувки, когато имаш много добри кецове (при това четири или пет чифта от тях). Ти не си богат, когато нямаш „императора на кецовете”. Почти „беден” си, ако не можеш да си позволиш не много добри кецове, а ако не можеш да си позволиш „императора”.
Но аз пак питам – ако и когато имаш този последния, какво всъщност имаш? Какво повече от голямото удобство, чудесния дизайн (които в почти същата степен са налични и у много добрите кецове)? Нима имаш нещо, което те прави да летиш? Не, нищо всъщност физически, естетически и т.н. повече от онова, което си имал с „много добрите кецове”, ти нямаш. С него, с „императора” ти имаш само това, че… не си беден, че си „богат”. А с какво, значи, би бил „беден”? Е, само с това, че не би имал „императора на кецовете”, сиреч – защото това е същото – само с това, че не би бил богат.
Очертава се следователно някакво абсурдизиране на богатството и бедността. Автомобилът „Ферари” например несъмнено не притежава толкова по-голяма потребителна стойност в сравнение с други, също много бързи и много луксозни автомобили, колкото е по-голяма в сравнение с тях престижната му стойност. Но поради това разликата между притежателя на „Ферари” и притежателя на друга някоя много бърза и много луксозна кола става разлика между „богат” и „беден” не защото първият има „нещо” в много по-голяма степен в сравнение с другия, не защото единият, притежателят на „Ферари”, има „нещо”, а другият има много по-малко “нещо”, а въпреки че тази разлика е съвсем пренебрежима.
Оттук следва, че предлагането на маса от стоки с много висока, чисто престижна стойност – този типичен начин за „произвеждане” на потребности (а почти във всеки вид стока има по един „император”, по едно „Ферари”) – увеличава дела на психологическата, на релативната бедност, т.е. онази бедност, която е все по-малко равна на „немо-тия”, на реално нямане. Преди един век „богатият” е бил богат с това, че е притежавал автомобил, с който е можел да пътува сто пъти по-бързо и по-удобно от повечето хора. Напротив бедният е бил „беден” с това, че за да пътува, е имал на разположение само третата класа на железницата. Преди шестдесет години „богатата” домакиня е имала перална машина, която, казано фигуративно, сама й е перяла дрехите, а не-богатата, „бедната” е била бедна с това, че е имала за прането на дрехите си само собствените си ръце. Днес богатият е „богат” с това, че носи „императора на кецовете” (кара „императора на колите”, облича „императора на дрехите” и т.н.), но бедният е „беден” не защото ходи бос (няма кола или дрехи), но защото не може да си позволи „императора на кецовете” (на колите и т.н.). И с това е именно „беден”. Как при това положение да не искаш с всички сили да бъдеш богат не заради нещо друго (свързано с добрия стар етос на благосъстоятелността), освен просто за да не си беден? Та нали ти си беден вече само с това, че не си „богат”!
С други думи би могло, изглежда, да се каже, че „богатството” в днешно време вече не е непременно „нещо” – нещо, което „се има”, сиреч, иму-щество, имà-не. „Имат”, общо взето, всички (не само „богатите”), имат дори доста много неща. “Богатството” обаче не е това „ùмано” – то е знак, престижен знак, свят от знакови реалности. Както и бедността не е непременно „липса”, “нямане” на нещо, немо-тия. Бедността е липса на знак, лишеност от престижни знаци.
Накрая бих си позволил да добавя още две неща.
Убеден съм, че когато в една общност начене да се развива етосът на богатството като (просто) не-бедност, т.е. етосът на богатството не като нещо, което ти дава въз-можности, което ти дава дори лукс, а етосът на богатството, което те прави просто богат (не-беден); когато (както виждаме у нас) започнат да се появяват онези яхти, чиито притежатели ги имат дори не за да пътешестват безцелно по света, да се забавляват на тях като добрите стари бонвивани – за да се „глезят” – а само за да се различават чрез тях от мнозината, които нямат (не биха могли да имат) такова нещо, това означава, че в дълбините на такова общество се е възцарил базисен страх от съ-общниците, от съ-общничеството като такова; възцарило се е убеждението, че е ултимативно необходимо да имаш богатство не заради друго, а за да се раз-граничиш посредством него от съ-общниците си, за да ги държиш „на разстояние” от себе си чрез различни символични „щитове” (яхти, „Ферари”, „императори на кецовете” и т.н.). А това е симптом за криза на общността.
