Един от приносите на италианските писатели в литературата е фината лекота на въображението, което ни отстранява от злободневието и внушава съмнението, че светът може да бъде друг. От Джакомо Леопарди насам средиземноморската им чувствителност, комбинирана с необузданата, почти юношеска мечтателност, създават книги, в които душата най-после се чувства свободна. Мъдрост, тъга, ирония и в крайна сметка добродушно повдигане на раменете се открояват почти навсякъде – от Луиджи Пирандело, през Джани Родари до Умберто Еко. Двамата, които най-въздействащо улавят това отделяне от оковите на реализма през XX век, вероятно са Дино Будзати и Итало Калвино. Първият с деликатното преследване на мечтателни образи и сюрреалистични абсурди и вторият – с хамелеонското си умение да оглежда света от всичките му страни.
Такъв откриваме Калвино и в сборника с разкази „Трудни любови“, който наскоро излезе от издателство „Колибри“. Междинни са тези текстове за библиографията на автора, който през 50-те изоставя реалистичния си подход за сметка на приказни сюжети. Неореализмът от първите му произведения, като например дебютния роман „Пътеките на паяковите гнезда“ (1947 г.), който разказва за антифашистката съпротива през очите на дете, по-късно преминава към игрив постмодернизъм с преплетени литературни жанрове, метатекстуалност и други удоволствия за ерудирания читател („Ако пътник в зимна нощ“). Въпреки че е по-известен с тези експерименти, Калвино е много повече от интелектуален фокусник. Енциклопедичните му познания никога не задушават разказа и не звучат надменно. Това тихо и смирено писане е посветено на болката – понякога смешна, понякога трагична, но винаги дълбоко човешка.
В настоящия сборник са включени девет разказа от първото издание на „Трудни любови“ (1958), към които са добавени няколко истории, публикувани в различни печатни издания. Преводачът Сава Славчев уточнява, че последните два текста са всъщност автобиографични. Те са и най-дълги. В „Облак смог“ Калвино в цели 70 страници пресъздава сблъсъка на две политически идеологии, които чрез майсторското му писане се разпадат като фини прахови частици. До такава степен, че да бъде обвинен младежкият глас на автора в наивно пристрастие към по-ранните му социалистически възгледи, би било невъзможна задача.
И не намерих никаква разлика: същите състарени лица или рано узрели деца на същия този живот. Разликата беше само вътре в тях.
Другият по-дълъг разказ е почти кошмарна ситуация, в нея младо семейство се озовава в поредица от бедствия, които стихията на аржентинските мравки им причинява. Противопоставянето на несправедливата природа и присъщото за човека влечение винаги да открие изход, дори такъв да не съществува, създават атмосфера на безизходица, в която единствено отклоняването към морето звучи като добра идея.
Това ни връща към началото на сборника, тъй като за Калвино морето е утеха. Героите му често слизат на брега, за да съзерцават вълните. Така започва и последната му книга, в която господин Паломар размишлява за движението на водата и се опитва да я види извън себе си. Тези герои често са самотници, но избягват клишето и лесно можем да си ги представим как с прозаична лекота продължат живота си след разказа. Дори в находчивата история, оформена като логическа задача, в която някой си потегля от т. A към т. B, но междувременно се колебае дали другият любовник Y не е тръгнал също към неговата Z и какво би станало, ако тя също е тръгнала към него.
И това сякаш е основната формула, която дава ключ за настоящата книга. В историите присъства едно усложняване на човешките отношения, което постепенно преминава в абсурдна ситуация, която лесно може да бъде избегната, но в крайна сметка ескалира до споменатото по-горе повдигане на раменете. Калвино внимателно ни напомня, че нямаме контрол над съдбите си. Животът е хаос и колкото повече трудности се насъбират, толкова по-ясно го осъзнаваме.
Из страниците често преминават влакове, което навява въпроса дали младият кореспондент Калвино си е водил записки за пътниците в купетата. Дали действително е наблюдавал онзи млад войник, който постепенно се опитва с ръката си да докосне пръстите на жената до себе си. А дали това не е бил самият той? Без значение дали са социални или дълбоко интимни, историите тук отекват с ехото на преживяното.
Дори когато са на ръба на еротизма, разказите запазват невинно чувство на ирония и превръщат сексуалното в детска игра, в която дори изневярата изглежда повече като куриоз, отколкото като нещо заплашително реално. Особено чаровна е историята, в която млад мъж чете книга на плажа, докато по-възрастна дама му дава сигнали да приближи хавлията си до нейната. Той не се отказва от книгата си и дори когато трябва да съблече госпожата, не изпуска пръст от страницата, до която е стигнал.
Искаше да продължи с четенето, докато можеше. Боеше се, че няма да успее да дочете романа: началото на една плажна връзка можеше да означава край на усамотените часове, край на един съвсем различен ритъм, който определяше цялата му ваканция.
Като студент Калвино следва агрономия в Торинския университет и макар по-късно да се посвещава на истинската си любов – писането, погледът на учен, който изследва растежа на природния свят наоколо, никога не угасва. Винаги отстранен, любознателен и прецизен, за него може да се отнесе следното определение от книгата: Да наблюдава му харесваше повече, отколкото да се движи.
Парадоксално, яснотата на погледа може да доведе до объркване, както се случва в разказа за човек, който слага очила за първи път и вижда света съвършено ясно, но познатите му спират да го разпознават, а той започва да се съмнява, тъй като не различава миналото си, очертано в образите наоколо. Така в „Трудни любови“ Калвино се разкрива като съвършен наблюдател, който ни предава майсторски урок, че фантазия без внимание към действителността не може да съществува. И също, че с изключение на един страстен читател на плажа всеки в крайна сметка търси да бъде обичан или поне свободен.
