0
3648

Страстната седмица и войната

(Спри се, Каине!)

Отново настъпва Страстната седмица – седмицата на страданията и кръстната смърт на Господа Иисуса Христа.

В други години текстовете ми в Портала по този повод винаги са имали строго църковно съдържание. Тази година обаче е много различна, защото само на няколкостотин километра от тук един народ, който обичайно величае себе си като „най-православния в света“, продължава да убива, да ограбва, да разрушава домовете на хиляди хора в Украйна. В изравнения със земята град Мариупол войниците на същия този „най-православен народ“, доколкото чувам, изгарят мъртвите тела на неговите жители, за да прикрият от света престъпленията си и да позволят на своя диктатор да проведе в него някакъв „парад на победата“ на 9-и май.

И ето: не мога да не се попитам как Православната църква на Русия смята да богослужи през тазгодишната Страстна седмица? Ще се сети ли тя в нея за думите на своя Достоевски (с когото инак руснаците много се гордеят), че дори целият свят не струва колкото една единствена детска сълза? А сълзите на дечицата, останали без дом, без креватчета, без играчки, без мама и татко в днешна Украйна, ако по чудо се излеят всичките на Червения площад, със сигурност биха го потопили до кубетата на „Василий Блажени“. Ще се сетили да съобрази някой от „пастирите“ с бели була на тази църква, че за появата в този свят на точно това украинско дете, което лежи мъртво в Буча или Мариупол и което се е родило в него веднъж и никога повече, по никакъв начин – точно то – няма да се появи отново, е трябвало да се изпълнят до днес без-крайно количество условия, тъй че тяхното изпълнение е същинско чудо, което, ако бихме могли да осъзнаем, ще трябва да ни потресе при най-малкия опит да посегнем към него. Да посегнем, повтарям, към без-крайната, безкрайната редица от преплитали се, изпълнявали се от началото на света условия и ето – днес, тук, изпълнили се с раждането му. И което с един замах е умъртвено – в Буча, в Мариупол или в Харков – като с това е бил апострофиран един невъобразим, непроследим, но точно за него, точно за него изпълнил се Промисъл. И че този Промисъл в Украйна вече е апострофиран от „пасомите“ на Руската църква (само по потвърдените до момента данни) цели 170 пъти, т. е. за 170 деца, които повече никога няма да бъдат, няма да пораснат, няма да живеят. Ще съобразят ли, следователно, митроносците на тази „най-православна“ църква, когато запеят тази неделя своята „осанна“ на влизащия в Иерусалим Иисус Христос, че техните „пасоми“ вече са забили поне 170 гвоздея в Кръста на Господа?

Или ще продължат и в тази Страстна седмица да се молят „за тържеството на руското оръжие“ в онова свое капище, наречено „храм на въоръжените сили“ в Москва, с абсурдна кървава мозайка над олтара му и – доскоро – с изображения на Сталин и Путин по стените? Ще продължат ли да поднасят на Христос онези „два меча“, които Той е отказал още в късната вечер, преди да бъде предаден на стражите на първосвещеника (вж. Лук. 22:38-39)? Ще продължат ли да мрънкат носово, защото това е най-многото, което им е позволено от „кесаря“ – „да свърши бързо тази братоубийствена война“, без да признават, че в нея те са братът Каин, братът-убиец? Ще се намерили поне един от митроносците на тази църква, който да събере кураж да напомни на същия този „кесар“, когато (вероятно) се появи през тази седмица, за да демонстрира почитта си към „традиционните руски православни ценности“, че през изминалия вече месец и половина той се е превърнал – ни  повече, ни по-малко – в убиец на Иисус Христос, защото Сам Христос изрично ни е предупредил, че каквото сторваме на едного (дори само на едного!) от „тия най-малките“, Нему, на Самия Христос го сторваме (срв. Мат. 25:33-46), и това всеки човекоубиец ще чуе безвъзвратно в деня на Страшния съд? Че онова, за което Христос ревнува и наистина страховито ревнува, е милосърдието; че единствените случаи, при които в гласа Му, звучал на земята се чуват устрашаващи нотки, са онези, в които ревнува милосърдието (срв. „А който съблазни едного от тия малките… за него е по-добре, ако му надянат воденичен камък на шията и го хвърлят в морето“, Марк. 9:42). Ще видим ли през тази Страстна седмица патриарха „на Москва и цяла Русия“ вместо да стои церемониално, „въздигнал ръце“ в същия този храм „на въоръжените сили“, а дузина дякони и иподякони да му принасят на възглавнички безбройните елементи от тържественото „богослужебно облачение“ като на някой средновековен турски султан, да се облече в „одеждите“ на св. Амвросий Медиолански или св. Иоан Златоуст и да се провикне към самозабравилия се „кесар“, че днес, „днес Христос отново страда“, прикован на Кръста не от онези някогашни иерусалимски първенци, а от неговото днешно безумие?

Не, разбира се – нищо от това няма да видим и да чуем. Ще видим куха и „златоткано“ полюшваща се церемониалност, ще чуем дежурните витийно-архаизиращи „византийски“ безсъдържателности, произнесени нагло пред разсъблечения и кръвоточащ лик на Разпнатия Христос. И ще си позволя да кажа: ако по някакво чудо на предстоятеля на тази „най-православна“ Църква се отворят през тазгодишната Страстна седмица очите за този Кръст, той ще види да го пронизват от него ужасяващите десетки, стотици, хиляди лица на разтерзаните от скръб украински майки, на техните изгубени, изчезнали, мъртви деца, гушнали в ръцете си подгизналите от собствената им кръв плюшени играчки и кукли. Ще ги види, защото – ще му бъде дадено да разбере – те са днес на Кръста с Христос, те са днес Лицето на Христос. А поради това – те и ще възкръснат с Него в Съдния ден, когато на него и на цялото му „митроносно воинство“ ще бъде дадено да се види зачертано на кръст от Кръста Му.

Добре, а ние, православните у нас и в другите поместни църкви, които ще се изправим пред Кръста в тазгодишната Страстна седмица? Ако все още не сме забравили онова, което инак декламираме в Символа на вярата: че вярваме „в едната, свята, вселенска (Καθολικὴν) и апостолска Църква“ – какво ще трябва да кажем? Ако сме честни (и сурови) християни, мисля ще трябва да заявим: молещите се за „победата на руското оръжие“, освещаващите неговите танкове, кораби и самолети, благославящите убийците, не са, не могат да бъдат наши „братя и сестри“, те са част от синедриона на разпинателите и са „вън от вярата и общението“. Ако ли сме – пак – честни (но и милостиви до предела на постижимото) трябва да им извикаме: „Спри се, окаяни Каине! Спри се, защото инак белегът от братоубийството навеки ще остане върху лицето ти!“

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“ (1988); „Религиозно-философски размишления“ (1994); „Философски опити върху самотата и надеждата“ (1996); „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“ (1998); „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“ (2002); „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“ (2005); „Светът на Средновековието“ (2012); „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“ (2012); „Европа. Паметта. Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (2015); „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата“ (2017); „Историята и нейните „апокалипсиси“. Предизвикателството на вечния ад“ (2018); „Бог е с нас. Християнски слова и размисли“ (2018); „Политико-исторически полемики. Европа, Русия, България, Съвременността“ (2019); „Метафизика на личността. Християнски перспективи“ (2020). През 2015 г. е постриган за иподякон на БПЦ. През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“.
Предишна статияНеапол, Марадона и семейното вдъхновение
Следваща статияВсичко се променя, всичко минава