Страстната седмица, в която встъпваме днес, ни дава шанс – и го дава на всички ни – да дойдем в свяст за нещо много, много важно, за което съм напомнял и в предишни години, но което искам да припомня и в тази. Защото то е колкото съкрушаващо, толкова и спасително (ако наистина го осъзнаем). То дори е спасително в мярата, в която ни съкрушава, и е съкрушаващо в мярата, в която може да помогне за нашето спасение.
Ето какво, мисля си, е то.
1.
Да, Бог безусловно е Бог на Правдата и в този смисъл Той е абсолютното право-съдие. На нашата човешка слабост са дело компромисите и уговорките в съденето. В светлината на Неговата святост обаче всички те са видни като собствено компромиси, като собствено уговорки с правдата, която си остава неизменно над тях и е явена в съвестта ни като осъждаща тяхното лукавство пред истински святото.
Но бидейки право-съден Сам по Себе си, бидейки самото правосъдие, което не се изменя, Бог същевременно не се отнася към света просто… по Своето правосъдие. Защото – нека да помислим, или по-скоро, нека да попитаме съвестта си – ако Бог, който е безусловно правосъден, се отнасяше към света просто според правосъдието си (както впрочем искат от Него фарисеите от всички времена), то какво трябваше да стори Той със света? Дори невярващият – казвам аз – има в своята съвест някаква представа за това какво е святост. Има я най-малкото негативно – като усещане за онази истинна мярка за съвършенство и осмисленост, от която според собствената му съвест той винаги и при всички случаи отстои. Дори невярващият – повтарям, – ако е поне трезв и честен човек, съзнава своята право-съдна осъдителност пред истински святото, съзнава, че „пред Него няма да се оправдае нито един от живите“ (Пр. 142:2) и че при явяването си където и да било и на когото и да било святото се открива като „огън поядащ“ (Втор. 4:24).
И ето – питам тогава – ако Бог е свят, ако светостта е Неговата воля и Неговият критерий за съдене, какво трябва да стори Той със света, съдейки го според критерия за светостта? Да го похвали ли? Да похвали доброто му ли? Но пред Него, пред светостта няма похваляемо – и това знае съвестта на всеки, какъвто и да е той, ако има понятие за святост. Да го награди за заслугите му ли? Но никой с нищо не е „заслужил“ пред Него, пред светостта. Напротив – дори да има нещо „заслужаващо“, то е „дар отгоре, от Отца на светлините“ (Иак. 1:17) и това също знае съвестта на всеки, какъвто и да е той, който има понятие от духовно усъвършенстване. Тогава – да осъди и да накаже грешното в този свят? Но – пред Него, пред Самата Святост „нищо не е без петно“, всичко по един или друг начин заслужава съд. И това, казвам, знае съвестта на всеки, който поне веднъж е усещал дори лъх на святост и в този лъх сам е усещал как коленете му се подгъват, как сълзи го давят и как дълбоко е уязвено сърцето, можещо да промълви единствено: „Боже, колко съм недостоен аз!“.
И тъй, какво трябва, какво следва да стори Бог със света, ако би се отнесъл с него по правдата си? Да го осъди, да го изгори, да го изпепели като „огън поядащ“ – както признават и самото ни сърце и самата ни съвест, намерили се подобно на пророк Исаия във видението пред светостта и усетили своята безконечна нечистота пред нея, своя изгарящ до костите срам.
Бог не прави това. И не защото е неправосъден и прави компромис с правдата си, а защото пак според Него, според Бога на правдата и отрицанието и унищожението е не-Правда. Ето защо в Иисуса Христа Бог правосъдно не се отнася към този грешен свят според право-съдието си и в това е Неговото Бого-съдно милосърдие, което и е Неговата Правда в пълнота, Неговата парадоксална правда, явена в Иисуса Христа.
Да, това е спасителният парадокс: Бог – Който в Своята непостижима Истина и святост – перманентно отрича всяко съизмервано с Него, Сам отвека и непостижимо… се е отрекъл от Своето отрицание, от Своя съд над човека и света. Парадоксално казано: в Своите неизповедимо-благостни дълбини Бог се открива като по-свят от абсолютната святост, с която съди света, като по-праведен от абсолютната праведност, пред която всичко се оказва неоправдано и заслужаващо отрицание. Бог – казвам – Сам по Себе си се оказва по-свят от онази непосилна за света святост, която Той е определил за света. Защото Бог не само изисква и сочи на света тази святост и тази правда, не само „пояжда“ фактическото състояние на света с тази святост и с тази правда – Той я и дава на света.
И нека отново да се замислим върху това. Ако у Бога отвека я нямаше тази „парадоксалност“ – ако Той, непостижимо Светият и неосъществимо от другиго Истинният, бе в Своята святост и истинност само и единствено Съдия и изобличител на света, то нали пределното Му постигане от света би превърнало последния в – по израза на един съвременен мислител – „солен стълб“, в подобие на жената Лотова, която видяла гнева Господен, когато той се изливал в цялата си мощ над Содом и Гомора.
Там е работата обаче – и в това е най-дълбоката същност на постигнатото от християнското човечество, че – непостижимо за всеки ум – Бог отвека и утвърждава самия отвека отрицаем и осъждан от Него свят. Утвърждава го – в Своята „свръхлогична“ милост – за да не утвърди просто нищожеството му. Утвърждава го, за да не утвърди навеки вечната отвъдност на Правдата спрямо този свят. А щом Бог го утвърждава, то значи този – именно този – безконечно отрицаван, грешен свят е и безконечно позитивен, безконечно ценен – ценен у Бога, ценен за Самия Бог, Божествено ценен свят.
Ето защо накрай, ние, християните – с цялата си трагична история, с всичките си деяния в нея, с всичките си идеи и начинания – всички ние, които според собствения си дълбок опит сме „прах и пепел“ пред Истината, все пак – в Истината не сме „прах и пепел“. Всички ние, които сме безконечно нищожни пред Бога, все пак – у Бога сме безконечно ценни и Сам Бог – открил ни отвеки Своята Истина и святост, открил ни с това нашето безконечно недостойнство пред Истината, същевременно ни е забранил отчаянието, забранил ни е да отричаме себе си и своето достойнство.
2.
И за още нещо ни се дава шанс да дойдем в свяст през тези дни. Да осъзнаем, че християнството е единствената религия, в която Бог – Самият Бог, сиреч Самата Истина, се съзерцава като… разпъната на Кръст. А това означава, че християнството е същевременно единствената религия, която съзерцавайки Бога, съзерцава в Неговото Лице и архигреха на човека; съзерцава истината, че човекът е убиец на своя Създател: Бого-убиец. Съзерцавайки Бога на Кръста, следователно християнинът вижда с това кой е той наистина: вижда, че е Бого-убиец.
Но същевременно, съзерцавайки така Бога на Кръста, християнинът вижда неразделно и още нещо: вижда, че Бог е понесъл от човека дори това; вижда, че Той го понася – че стои на Кръста – не изпепелява човека за престъплението му, не го унищожава; остава на този Кръст, понася (дори) Бого-убийството.
Защо го прави? Защо не унищожава човека? Защо не го хвърля в съда на Бого-оставлението?
Защото той – и това също е истината за човека, виждана на Кръста на Бога – е Неговият син. А синът остава син дори когато е станал престъпник. Дори когато е станал отцеубиец си остава син на баща си. И Бог като този негов Баща изпитва на Кръста си горчивина не тъкмо от това, че е разпънат от човека, а от това, че поради престъплението му не може, не може да го има като Свой син, че синът Му не Му дава да го има.
Но ето защо Бог продължава да стои на Кръста си и от него да зове човека: „Обърни се, обърни се и виж къде си приковал баща си, виж какво си сторил! Понеже ако видиш, ако видиш тази истина за себе си и възридаеш, тутакси ще влезеш отново в своето синовство! Аз неслучайно – казва Бог – стоя и понасям Кръста си. Аз чакам да съзреш деянието си, да се ужасиш – за да те върна на теб самия. И не даже тъкмо да ти простя, защото Моята любов към теб нито за миг не се е прекратявала. Тя продължава и на Кръста, тя затова го търпи, този Кръст – за да бъде тя усвоена от теб отново. Защото, ако дойдеш в свяст, ти не тъкмо ще бъдеш простен (сякаш в някакъв миг дори си бил отвергван и необичан) – ти просто ще се завърнеш, ще влезеш отново в любовта на баща си, която сам си отхвърлил“.
„Спомни си за мене, Господи, кога дойдеш в Царството си“ – възкликнал разбойникът, поглеждайки от кръста, на който грехът му го бил приковал за смърт – поглеждайки от него към Кръста на Онзи, спрямо Когото той сам бил извършил всичко извършено. И чул оттам: още днес, още „днес ще бъдеш с Мене в рая“ (Лук. 23:43).
Но значи в Него, в Бога – в Бога на християните, Бога на Кръста, ние сме не тъкмо „простени“ („развързани“ от истината за себе си, в което се съблазняват „атлетите“ на съвестта: как, сиреч, ще бъда развързан, след като вече наистина съм сторил стореното). В Него ние сме с без-пределна, не-прекратяваща се дори за миг любов обичани. Дори на Кръста си, където от нас е прикован, Бог ни обича, както баща обича сина си, станал престъпник. И ние можем да видим това, виждайки – показано на Кръста Му – какво сме ние: зачертани на-Кръст (от Кръста Му), ние виждаме същевременно, че сме – такива, каквито сме – без-конечно любими, вечно приети. Дори на Кръста.