На базата на една незаслужено позабравена с времето сатирична поема на любимия ми Добри Жотев преди около година и половина писах в този форум за Дявола и Кибернета. Тогава заех страна. И това не беше страната на Дявола. Но и страната на Кибернета не беше. Моята страна беше страната на любимия ми поет и на утопичната му сатира – страната на човека, страната на мое людско нищожество читателя беше. Който според мен щеше да оцелее и да надделее, да победи, да надживее и Дявола, и дяволщините му, и Кибернета с неговите по-трудно разпознаваеми, но също опасни кибернетични дяволщини. Днес обаче вече се съмнявам в тогавашната си преценка – ден след ден изкуственият интелект набира сили, а човекът си остава все така безсилен, изправен безпомощен и сам пред проклетите въпроси на битието. Въпреки всички попътни колебания, моята надежда само се поразклати, без да рухне – аз все още вярвам с вярата на християнин в силата и непобедимостта на човешката индивидуалност, вярвам, че творческото начало, че искрата Божия е неугасима, че творчеството, че вдъхновението людско е неповторимо, неподражаемо и несъкрушимо, че с него е надарен и отличен единствено и само фаворитът на мирозданието – човекът, че това извечно и безсмъртно начало не може да бъде похитено нито от дяволщините на Дявола, нито от кибернетиката на Кибернета. Нещо повече: аз вярвам дори, че авторът, творецът не може да бъде надмогнат и победен дори от творчеството – собствено или чуждо, че всички унаследени от вековете и хилядолетията гениални творби могат да вдъхновят и възродят човека, да го поведат към нови хоризонти, но не и да го повалят. По своята дълбока вътрешна природа творчеството е съзидателна сила, а творческата непобедимост на човека бе формулирана в ритъм и рима и от патриарха на българската литература:
От книга се не смучи
тайний сок за песни здрави.
Творчеството се не учи
и поетът се не прави.
В тези строфи аз разпознавам искрата Божия, генезиса на дарованието на малцината целунати от Бога, на богоизбраните творци и гении, към които принадлежи несъмнено и Вазов. Не се учи, не се учи творчеството – най-малко в партийно-политическите учебни години, в Литературния институт „Максим Горки“ и в курсовете по художествена самодейност. Не се прави и творецът – нито чрез преданост към политическата конюнктура, нито чрез ведомствени награди и отличия, нито чрез каквато и да е форма на обществено признание. Всички тези прийоми, чрез които партийната идеологическа пропаганда подхождаше към изкуството и литературата цели десетилетия наред, доказаха на практика своята несъстоятелност. Литературното наследство на народния поет, за когото Змей Горянин прогнозира, че ако беше поживял по-дълго, щеше да стане плячка на Народния съд, победи постулатите на отдел „Агитация и пропаганда” към ЦК на БКП. Докато „тайний сок за песни здрави“ създаде и Вазов, и цяла плеяда блестящи творци и автори, за полувековното си ведомствено господство над словото отдел „Агитация и пропаганда” създаде само купища конгресна и пленумна бумащина, която, вместо да подхрани, опустоши богатото ни литературно наследство, въдвори цензурни ограничения, догми и канони, които бяха така далеч от художествеността, както здравето от болестта.
В надпреварата между Кибернета и Човека аз разпознавам двуборството между идеологическата догматика и творческото начало. Двуборство явно и тайно, двуборство, водено десетилетия наред открито и подмолно под суровата сянка на комунистическия деспотизъм. Битката бе неравна – докато идеологическата догматика разполагаше с несметни ресурси от фондове, награди, неизчерпаемо разнообразие от номенклатурни привилегии, цял арсенал от поощряващи, както и от дискриминиращи и санкциониращи пълномощия, литературата и изкуството разполагаха само със себе си, с „тайний сок за песни здрави“, със собственото си вдъхновение и със собственото си дарование. И въпреки отявлената неравностойност конюнктурата не успя да победи поезията. Вярно е, че и поезията не успя да победи конюнктурата, но поетичният ресурс бе далеч по-немощен ведомствено – творческото начало бе мачкано и тъпкано от малограмотни и тесногръди партийни апаратчици и книжници, които, за разлика от творците, разполагаха със силата и средствата за физическа саморазправа с всяка творба и с всеки творец, които не отговаряха на догмите, на ограниченията и шаблоните на метода на социалистическия реализъм, сиреч на комунистическата доктрина. Преследвани, дискриминирани и прогонвани от общественото пространство биваха най-стойностните, духовно най-значимите творби на автори като Георги Марков, Константин Павлов, Николай Кънчев, Борис Христов, Стефан Цанев, Иван Цанев, Недялко Йорданов, Радой Ралин, Иван Радоев, Атанас Славов, Калин Донков, Добромир Тонев, Христо Огнянов, Стефан Попов и много, много други творци – не само на перото.
Тактически битката, водена в онези сурови и зли времена, между ведомството и творческото начало завърши патово – нито творците успяха да надмогнат, нито тежко въоръжената с оръжията на мракобесието конюнктура успя да ги унищожи физически. А още по-малко успя да ги унищожи духовно – цели поколения се възхищават и до днес на творческото им присъствие. Така че, както казах, тактически победител нямаше. Стратегически обаче победи творчеството, искрата Божия победи – „тайний сок за песни здрави“ удави всемогъщата идеологическа цензура. И това е една величествена (най-величествената!) победа на човешкия дух над бездуховността, на Човека над Кибернета, на плода над безплодието. В това обстоятелство е закодирана и моята колеблива надежда, че ако приемем, че изкуственият интелект е днешният законен наследник на Кибернета, краен победител ще се окаже естественият интелект.
