Начало Идеи Стратегията за култура – мерки на хартия или…
Идеи

Стратегията за култура – мерки на хартия или…

Диана Андреева
23.07.2012
1910

Извеждането на българската култура като приоритет на националната политика и приоритет в българската икономика е кауза, за която си заслужава да се работи и с политическите сили, и с различните институции.

Какво представлява вашата организация „Обсерватория по икономика на културата”?

Това е неправителствена организация, създадена през 2008 г., като основната й цел са икономически и финансови анализи в областта на изкуствата, културните и творчески индустрии, наследството и културния туризъм. Друга основна част от работата е партньорство и изграждане на мрежи от граждански и творчески организации в сферата на културната политика. Тъй като анализ, в който не участват самите творци, е безсмислен.

И колко души сте?

Зависи от проектите, в които участваме. Но основният екип на Обсерваторията е осем човека. Сред нас има хора с различни професии, на различна възраст. Доайените в областта на икономиката на културата – доц. Биляна Томова и доц. Лилия Върбанова, са част от Обсерваторията. Имаме и юрист, млади културолози и археолози.

Ще ми позволите и един не много тактичен въпрос – кой финансира вашата дейност?

Ние кандидатстваме по различни проекти към „Отворено общество”, към Столична община. Голяма част от проектите си правим с нулев бюджет, голяма част от нещата инициираме без финансиране. Но ако питате за институционална подкрепа за дейността ни, ние нямаме такава. Имаме съвместно партньорство с „Отворено общество” в областта на предизборните дебати, които правим от 2009 г., защото решихме, че българската култура трябва да присъства в предизборните дебати, но и не само тогава, разбира се. Организирахме три последователни дебата с политическите сили в Червената къща на три теми: културно наследство, културна индустрия, като фокусът беше най-вече върху филмовата индустрия, и финансиране на културата.

Но ако не се лъжа, по време на дебатите нямаше кой знае колко представители на политическите партии…

Имаше представители на основните политическите сили. Но не всички партии винаги се оказват подготвени да изпратят участник в дискусиите, посветени специално на тема от сферата на културата.

Вие се изразявате много меко. Бих казал, че те никога не са готови да говорят за култура.

Да, но от 2009 г., работейки с тях, забелязваме промяна. Нашата кауза е да ги накараме да говорят, да разработват специални програми, да са в крак със случващите се процеси. И в момента сме инициирали Лаборатория по културна политика с политическите партии, така че работим с тях не само в предизборния период, а една година по-рано… Ние изготвяме анализи в зависимост от това какви избори идват. Например, анализът ни за президентските избори беше съсредоточен върху няколко члена от Конституцията, които регламентират дейността на президента и през които културата може да стане приоритет в президентската институция. Освен това, една от идеите ни беше създаването на президентски съвет, който да не включва само и единствено старейшините, които не могат да бъдат натоварени с изпълнението на експертни функции в областта на културната политика.

Някой очевидно ви е чул.

Да, такъв съвет бе създаден и първата му сбирка беше в началото на юли. Основната ни цел беше в него да попаднат именно експертите – хората, които в момента изготвят националната стратегия.

Има нещо, което не разбирам от същността на работата ви в лабораторията за политически партии. Вие какво им предлагате – много опции или правия път?

Аз нямам право на политически възгледи. Това, което организацията предлага, са анализи на различни сфери от българската култура, върху които политиците да могат да стъпят. Ние изготвяме и социологически изследвания, обработваме статистически бази от данни. Ще дам конкретен пример – когато с една от политическите сили пътувахме в различни части на България, представих данни за участието на населението в културни дейности, по-точно казано – липсата на достъп до култура и изкуство на големи части от българското население…

Имате ли наблюдения – като общувате с различни политически сили, дали между тях има, ако не противни виждания, то поне различни нюанси в разбирането им за културна политика?

Много интересен въпрос. Отдавна искам да организирам дискусия „Лява или дясна културна политика?”, но, в интерес на истината, такъв дебат е невъзможен, защото политическите сили – без значение отдясно или отляво, нямат толкова драстични различия помежду си, че да дебатират за лява или дясна културна политика. И дори десните политици все още не са готови да кажат: „В духа на либералните икономически възгледи в областта на културата, трябва да има много по-малко участие на държавата и трябва в много по-голяма степен да работи пазарният механизъм”. Няма смелост това да се заяви. Така че, струва ми се, има много голямо неразбиране и слаба подготвеност по отношение на политиката в областта на културата.

Това, че между политическите сили няма някакви големи различия, означава ли, че пътят за развитие на културата е ясен?

След 2007 г., след влизането на България в ЕС няма една ясна кауза, която да обединява както българските граждани, така и политическите партии и институции. Мисля, че извеждането на българската култура като приоритет на националната политика и приоритет в българската икономика е кауза, за която си заслужава да се работи и с политическите сили, и с различните институции. Така сега изготвянето на националната стратегия се осъществява не само с Министерството на културата, граждански и творчески организации, а и с редица други ведомства, с редица институции, които са на различни нива в управлението.

А защо въобще е необходима стратегия в културата?

По този въпрос мненията са различни. Аз лично, може би заради образованието си, зная, че един от проблемите в сферата на културата е липсата на устойчиво финансиране за развитие на отделните подсектори. Когато липсва ясна визия за какво се разходват средствата, какво искаме да постигнем утре с един финансов ресурс днес, то много трудно подобна културна политика, правена на парче, може да бъде възприета в Министерството на финансите. Наясно съм, че не можем да вкараме творчеството в строго планиране, а и културата е много специфична сфера, в която често икономическите закони и пазарният механизъм престават да бъдат в сила, но въпреки това, смятам, че националната стратегия би била мотив за по-сериозно финансиране, би извела сектора на културата и изкуствата като един от приоритетите в българската икономика.

А вие имате ли доверие, че ако стратегията се гласува в Народното събрание, тя ще бъде спазвана от правителствата на България, като имаме предвид хубавия опит със Закона за киното?

Да, както и един друг опит на Република България по отношение на стратегиите… Съществуват над 100 стратегии в публичния сектор, които отлежават добре, дълги години, в някое чиновническо чекмедже. Разбира се, че има подобна опасност. Но ние се опитваме да вземем мерки по отношение на прилагането на националната стратегия и превръщането й в практически документ.

Но тези мерки пак ще си бъдат мерки на хартия.

За целта, след националната стратегия – това в момента е първото стъпало на общата работа на повече от 150 участници в 27 работни групи, ще започне разработването на национална програма. Тя е с по-къс срок, не е до 2020 г., като традиционно такива програми се правят за три или за четири години. В нея вече ще са разписани конкретни дейности, изпълнители, ресурси, индикатори за мониторинг на изпълнението на тези дейности. На второ място, всички институции – и това е не само мое разбиране, но и идея, около която се обединяват всички в групите, би следвало да разработят стратегически планове – тоест, както Министерство на културата, което е първостепенен разпоредител с бюджетни кредити и основната институция, която е отговорна за прилагането на националната стратегия, така и отделни сценични институти – музеи, Националният филмов център, Филмотеката. Това е една от задачите, а най-сериозният етап в разработването на стратегията бе анализът на актуалното състояние. От друга страна е желанието на Лаборатория по културна политика различните политическите сили, не само управляващата партия, да подпишат меморандум, че приемат тази стратегия. За да не се окаже, че следващата година, когато ще се смени политическият кабинет на Министерство на културата и правителството, ние да бъдем принудени да разработваме нова национална стратегия. Изготвянето на стратегията в момента се различава доста от подхода, който съществува не само в сферата на културата, но и в други сектори на българската икономика. Така че, има основания следващите представители в политическия кабинет да приемат тази стратегия.

Не ви ли е страх, че планирате да създадете един огромен механизъм, който трудно ще се поддава на управление? Задачи, подзадачи, изпълнители, подизпълнители, контрольори, подконтрольори… Виждам, че във вашето съзнание всичко е в една стройна система, но не е ли тази система твърде усложнена за общество като българското?

Нямаме претенцията, че всичко започва от нас. Напротив, стъпвали сме на абсолютно всички достъпни анализи, правени през годините; дори и на стратегия от 1988 г. – изключително задълбочен и подробен документ, за съжаление, никога неприлаган в българската практика. Факт е, че през последните 20 години редица организации и колеги, представители на Министерството на културата са правили опити да изготвят национална стратегия. И когато ние започнахме, имахме съмнения, че всичките 27 работни групи – вертикални, хоризонтални, включени в националната стратегия, ще съберат хора и ще заработят. Но е факт, че тръгна. В началото имаше трудности, но енергията на хората движи тези 27 работни групи. Бих искала да подчертая, че участието на абсолютно всички е доброволен акт – ние нямаме финансиране, нямаме друга подкрепа, освен административната подкрепа на Министерство на културата и другите институции, и разбирането, че те трябва да участват. Разбира се, има опасност с цялата тази сложна система от много организации и мониторинг амбициозните ни задачи да не се изпълнят. Но всички ние след това ще следим дали стратегията се прилага, дали се изпълнява. По тази причина се включва и президентската институция. Колкото повече институции са въвлечени в осъществяването на културната политика, толкова повече се увеличават гаранциите за прилагането й. И тук бих искала да кажа и нещо друго –важно е и разработването на шест регионални стратегии в шестте статистически района на планиране. Тогава ще сме сигурни, че от София само ще се следи онова, което се случва в Силистра или в Малко Търново. Защото е неефективно културната политика в България да се прави централизирано – само и единствено от София. Затова включването на Националното сдружение на общините беше важна стъпка и необходимо разбиране, че в момента трябва да се разработват общински стратегии като контрааргумент срещу орязването на финансирането на общините за културни дейности.

Това поставя ред въпроси, като например как се справяме с проблема да се иска подкрепа от държавата за голям брой фестивали на една и съща тема?

Ако мога и аз да си добавя един уточняващ въпрос към вашия – дали един фестивал, попадащ, да речем, в рамките на един регион, може да бъде предмет на стратегия на два региона, или каква е връзката между регионите въобще? За съжаление, не се знае какъв е броят на фестивалите в България – дори през последните 20 години Националният статистически институт не събира информация за тях. И един от разговорите, който водим още от 2009 г., когато за първи път инициирахме съвместна работна група между Министерство на културата, Националния статистически институт и граждански и творчески организации, беше именно за включването на извадката „Фестивали” в рамките на националната статистика. Те изключително бързо се роят – и ако преди години се финансираха 3-4 фестивала от Националния филмов център, например, сега се финансират над 20. И това не е някакъв български и европейски феномен, защото и в световен мащаб е така. Но това, което казвате, е изключително важно – кои са тези 5 или 10 фестивала в България, без значение в кой регион са, които са най-важните? По тази причина в групата по статистика, работеща по националната стратегия, една от първите задачи, които й се постави, бе за регистър и категоризация на фестивалите. И тези, които са с най-висока категоризация, да имат най-сериозна подкрепа и от страна на държавата, и от страна на общините, и към тях да се насочат и бизнес спонсорите. Ние предлагаме и в рамките на програмния бюджет на Министерството на културата да се създаде програма „Фестивали” с цел целева подкрепа на „Голямата петорка” или „Голямата десетка”, без значение наименованието, и в тази програма да бъдат включени и всички средства от различните дирекции, които се разпределят на конкурсна основа, тоест, чрез кандидатстване с проекти. Но да се върна на регионите. Аз не смятам, че разработването на стратегия за даден регион трябва да бъде само по себе си, защото България много условно беше разделена на шест региона, без да има връзки между тях, а именно те, според мен, трябва да са основа на развитието на регионалната политика. Същото е и с областните градове – в момента очакваме разработването на 28 общински стратегии, а предстои, както беше обявено, ново райониране на страната на 12 области. Освен това, когато говорим за един от най-западналите региони не само в България, но и в ЕС, то това е Северозападният район на планиране. Но когато погледнем БВП, на регионално ниво се очертава още един район – това е Северен централен район на планиране, който включва Велико Търново, Разград, Русе и др. Според мен, в рамките на националната стратегия основен фокус трябва да се постави именно върху тези два района, както, разбира се, и върху цялостната връзка между регионите.

Значи: задачи и подзадачи, изпълнители и подизпълнители, контрольори и подконтрольори, после това нещо ще се размножава по шест, а след това ще се умножава и по още повече. Пак да попитам: такава усложнена структура ще се поддава ли на управление?

Като човек, който е финансист и вижда нещата в ясна структура, не мисля, че има непостижима задача. И ви дадох пример с работните групи – те са достатъчно усложнен механизъм – не само вертикалните, но и хоризонталните, които минават през всички вертикални.

Смятате ли, че това, което правите, е съобразено със спецификата на българската действителност, на българската култура, доколкото въобще можем да си представим, че съществува такова понятие…

Благодаря за вашия въпрос. Тази мащабна идея за национална стратегия не е осъществявана по този начин в нито една страна от ЕС – с такова широко участие на граждански и творчески организации. Освен това, методологията, по която се изготвя стратегията, не е привнесена от някаква хубава европейска практика и леко адаптирана спрямо български контекст. Тя е изработена от Съвета за административна реформа, отчитайки спецификите на публичния сектор в България, който е задължен да я разработва във всеки един сектор, без да проявява творчество, тъй като целта на Съвета за административна реформа е да има съпоставимост в различните сектори. В рамките на ЕС обикновено практиката на развитите държави е такава, че те избират една организация изпълнител; възлагат й изготвянето на стратегия; след това се прави публична дискусия и се отразяват конкретните препоръки. Но смятам, че този подход не работи в България поради голямото недоверие към отделни организации, чувствителността на българските творци, на гражданските и творческите организации. Така че, когато започнахме тази мащабна дейност, отчетохме тези специфики в българската култура. Но, вярвайте ми, изключително трудно е в една група от 27 човека или от 30 да се стигне до единна позиция, единно мнение. Периодът, в който се сработвахме, бяха много трудни месеци.

Решенията с консенсус ли ги взимате или гласувате?

В различните работни групи има различни подходи. Това, което аз лично практикувам, е представянето на максимално дълбочинни анализи в подкрепа на съответния довод. Това, което пропуснах да кажа, е, че тази основа на широко гражданско участие беше аргументирана в едно споразумение – ако помните бунта на киното и преговорите в Министерски съвет – тогава едно от задължителните условия, за да продължим преговорите, беше сключването на тристранно споразумение между Министерство на културата, гражданските и творчески организации и Комисията по култура в Народното събрание за партньорство и участие при изготвянето не само на един отделен нормативен акт в областта на културата, но и при провеждането на цялостната културна политика и при изготвянето на национална стратегия.

Какво имате предвид под „ноемврийско-декемврийски бунт”, за който често казвате, че отваря нова страница. „Бунт”, „революция” в две неща: първо, в разширяване обхвата на тези, които правят стратегията; и второ, в разширяване обхвата на самата стратегия – така ли да го разбирам?

Да, точно така. А също така и фактът, че Министерството на културата и то не само при сегашния кабинет, но и преди, дълго време се съпротивляваше на това партньорство.

А не се ли страхувате, че Министерството на културата, всъщност, ви подлага динена кора?

Да, в началото имахме доста сътресения. Но ние направихме наблюдаващ комитет в рамките на Националната стратегия, състоящ се от шест човека – двамата заместник- министри и един експерт от Министерството на културата, Нели Огнянова, Биляна Томова и аз, който разрешава почти ежедневно, в началото и ежечасно, чисто административни проблеми, пречки и дори първоначалното нежелание на министерството да участва в Националната стратегия. Освен това, смятам, че мерките, които се опитваме да вземем, и системата от гаранции, които се опитваме да включим в Националната стратегия, биха ни предпазили от неслучването й.

Какви са сроковете ви?

Първият етап е със срок 1 септември. След това тя трябва да мине на междуведомствено съгласуване и обсъждане в Министерски съвет, но тъй като застъпваме ваканцията на Министерския съвет, най-реалистично е да смятаме като срок началото на октомври. Така имаме и време през лятото. За следващия етап – Национална програма и стратегически планове на отделните институции – сме сложили срок, който е към края на годината.

А в Народното събрание кога ще я внесете?

След междуведомственото съгласуване.

След Министерски съвет, някъде октомври-ноември-декември?

Смятам, че тези срокове могат да бъдат и по-кратки, зависи от административното придвижване между институциите. Надявам се, че междуведомственото съгласуване няма да отнеме повече от месец, но не мога да се изкажа от името на институциите. Но тъй като Националната стратегия ще постави въпроса и за нов закон за закрила и развитие на българската култура, както и промени в редица други закони в областта на културата и не само – смятам, че бързото и адекватно обсъждане в Комисията по култура би било изключително полезно.

Как се отнасяте – вие лично и вашата организация, и работната група, и продуктът ви – към твърдението, че културата може да играе подбуждаща и стимулираща роля за икономиката?

Обсерваторията, съвместно със Столична община, направихме изследване, отразяващо икономическия принос на изкуствата, културни и творчески индустрии, наследството и културния туризъм – както конкретно за столицата, така и за нея като съотношение на национално ниво. И регистрирахме, че по време на икономическа криза, когато реалният сектор бележи спад, не само в икономическия принос, но и в заетостта, в културния сектор има доста сериозен икономически принос, положителен растеж и увеличаване на заетостта. И данните ги взехме основно от структурната бизнес статистика на НСИ. Ние направихме дълбок разрез, за да видим какво се случва в сектора до нивото на отделната организация. А по отношение на това дали можем да говорим за творческа икономика, за мен това е основна цел и най-голямо предизвикателство.

Така ли го наричате вие – творческа икономика?

Творческа икономика е, защото в рамките на Столична община се оказа, че всяка десета организация (или предприятие, както статистиката го нарича; аз избягвам тази терминология, защото тя е стряскаща за културния сектор) е в областта на изкуствата, културните и творчески индустрии или наследството. Голяма е динамиката в броя на организациите през 2008 г., 2009 г. и 2010 г. И говоря за тяхното увеличаване не от порядъка на 100 или 200, а за няколко хиляди годишно. Това означава потенциал за развитие на сектора. А доказателството за икономически потенциал на сектора е един от двигателите на икономически растеж в тази бурна икономическа криза в реалния сектор.

Може би не съм бил ясен. Под влияние на културата върху икономиката разбирам нещо друго. Разбирам, че културата преобразува живота, а той, на свой ред, преобразува и стимулира икономиката. Според вас, може ли въобще да се мисли в тази посока или сме на светлинни години от нея?

Разбира се, че се мисли и трябва да се мисли в тази посока. И връзката на културата с образованието трябва да бъде неразривна.

Не го казвам непременно във връзка с образованието. Това може да е свързано с архитектурата, със здравеопазването…

Много често в един или в друг регион, в който има демографски спад, населението мигрира в по-големите градове, най-често в столицата – чрез инфраструктурни проекти в областта на културата. Когато се случи обратното и културните дейности се изнесат в по-западнали региони, това води до обратното връщане на хората. Разбира се, това става с целенасочена инвестиционна политика и най-вече с развитие на аудиториите. Нещо, за което поне аз не мога да се сетя да е правено през последните 20 години…

Няма какво да се сещате, не е.

По тази причина в Националната стратегия една от тези хоризонтални групи е „Образование по изкуство и култура”, която работи с идеята не само за конкретни училища по изкуства и академии, а образование по изкуство въобще, от най-ранна детска възраст в цялата училищна и университетска мрежа, но и извън нея като образование – развитие на аудиторията. Така че, смятам, че при адекватна политика, културата може да се превърне в символен капитал в по-изоставените региони.

И последният ми въпрос – кажете ми в най-едри щрихи какво предвиждате за културните индустрии?

Като финансиране или управление?

Като стимулиране. Защото дали е финансиране или управление, целта е стимулиране, нали?

На първо място, ние правим разграничение между културните и творчески индустрии, които, образно казано, издържат на пазара, и тези, които основно се субсидират от държавата – като сценичните изкуства, наследството и визуалните изкуства. Освен това, ние не приемаме разделението, по което се работи в голяма част от държавите, които използват еднотипната методология за анализ, оценка, управление, финансиране и стимулиране на културните и творчески индустрии на Световната организация по интелектуална собственост, тъй като тя е изготвена от големи държави, като САЩ и Япония. Ето защо, ние сме приели условно на четири да разделим целия сектор „Изкуства, културно наследство, културни и творчески индустрии и културен туризъм”. Голяма част от културните и творчески индустрии нямат нужда от директно бюджетно финансиране за развитие, а имат нужда от стимулиране през косвени инструменти. Смятам, че за България е необходимо извеждането на Национален фонд „Култура” от Министерство на културата – и това сме го дали като конкретно предложение за стимулиране развитието на културните и творческите индустрии. Тъй като той е маргинализиран и е превърнат не във фонд, а в административна програма на доизживяване. И ще ви дам пример с унгарския национален фонд „Култура”, където допълнителното финансиране на сектора е около 20 млн. евро през различни пропазарни източници, които се насочват към фонда. В България тази сума е около 250 хил. лв. на година за Национален фонд „Култура“. Унгария е разработила доста сериозна система от алтернативни източници на финансиране и, примерно, има един инструмент, който е логично да бъде въведен и в българската практика – 1% от данък общ доход, вместо да влиза в хазната, да остава в конкретната община. Така той – дали в общински фонд „Култура”, дали в конкретни институти, дали по решение на общински съвет или на някакъв съвет по културна политика, ще може да се насочва към независимия сектор, към неправителствени организации или към конкретни дейности. Освен да се извади Национален фонд „Култура” от Министерство на културата, предлагаме и да се създаде звено, дирекция или отдел в рамките на Национален фонд „Култура” – „Културни и творчески индустрии”, с различни политики, инструменти за стимулиране и развитие на културните и творчески индустрии. И като „творческа индустрия” не приемаме да се разбира киното, защото тази категория издържа изцяло на пазара и в нея по принцип влизат дизайнът, архитектурата… Все пак, в рамките на малък пазар като българския – въпреки реформата, която започна от 1990 г. – 1991 г. и целеше пропазарен подход във филмовата индустрия; въпреки въвеждането на продуцентската институция като частен субект, регистриран по Търговския закон – смятам, че ролята на държавата е определяща за киното, а и като цяло за част от културните индустрии. Но също така смятам, че прекомерната централизация, чиновническият диктат и неразбирането на процеса в българското кино доведоха до много бавното развитие на тази културна индустрия. Така че, тези политики на стимулиране на развитието на културните и творчески индустрии за мен лично – не зная накрая какво ще реши работната група – преминават през автономност на редица институции. Националният филмов център, според мен, трябва да бъде автономен по отношение на Министерство на културата и да е първостепенен разпоредител – тоест, държавна агенция на пряко подчинение на Министерски съвет. Защото, за съжаление, когато се говори за съкращаване на бюджетни средства и оптимизация на бюджета, българското кино е първата програма, от която се реже…

Ако застанете на мое място и се срещате с най-различни хора, ще видите, че навсякъде ще ви казват едно и също. Точно това, което казахте за киното преди малко, преди шест месеца го чух от представител на Института по паметниците на културата: „Като почнат да намаляват бюджета, първото нещо, което цапардосват, са паметниците”. Театралът ще ви каже абсолютно същото.

Само че аз наблюдавам реалното намаление на средствата през различните програми, защото това е една от задачите на нашата организация – да наблюдаваме финансирането на българската култура. За съжаление, не е точно така. Защото намалението на средствата на сценичните изкуства означава на практика съкращаване на щатни бройки, заети в системата, или закриване на един институт. И средствата им не само, че не се намаляват – в две трети от годините те дори се увеличават в края на годината, тъй като не могат да изпълнят разчетите си, които първоначално са направили, и имат нужда от допълнителен ресурс. Този допълнителен ресурс не им се отпуска от Министерство на финансите и се взима от различни програми. По отношение на културното наследство – там колегите са прави, че преди различните европейски фондове и програми, неговото социализиране – особено на недвижимото културно наследство, се подкрепяше доста оскъдно. Но в момента за тази цел различни общини и Министерството на културата като бенефициент получават над 200 млн. европейски средства! Така че, киното е това, което остава като една от най-чувствителните сфери. През последните 20 години то не успява да се пребори за алтернативни източници на финансиране. И тук имам предвид не само прословутия фонд „Кино”, където проблемите около неговото създаване са чисто лобистки, а и самото разбиране, че можеш да „захвърлиш” един сектор да функционира на чисто пазарни механизми, без да си създал предварително системата, за която и вие ме питате: „Ще заработи ли тази система?”. Без нея няма смисъл да се прави реформа, каквато очевидно през 90-те години води до маргинализиране на сектора и до производство на средно два-три филма годишно – от което сега виждаме последствията. Така че си заслужава да се мисли за комплексен подход. Не просто да се каже: един сектор излиза на пазара.

Диана Андреева (р. 1980) e магистър по финанси от Университета за национално и световно стопанство в София. От февруари 2007 г. е докторант по икономика на културата в същия университет. През 2008 г. става съосновател и директор на „Обсерватория по икономика на културата”. От 2009 г. е гост-преподавател по ”Маркетинг и реклама” и „Финансиране на сценичните изкуства” в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов”. Била е доброволец по 17 проекта на различни международни организации в над 10 държави.

Интервюто е публикувано във вестник „Култура“, бр. 28, 20.07.2012 г.

Диана Андреева
23.07.2012

Свързани статии