Начало Идеи Актуално Стратегия на статуквото
Актуално

Стратегия на статуквото

Добрин Тодоров
20.12.2013
1057

Dobri-A

 

 

 

 

 

 

От известно време в българското обществено пространство се появяват съобщения за публично представяне – най-вече от министъра на образованието и науката – на проект за „Стратегия за развитие на висшето образование в Република България за периода 2014–2020 г.”. Самият документ е достъпен в сайта на образователното ведомство, като е отправена покана към заинтересуваните да вземат отношение към съдържащите се в него намерения на сега управляващите за реформа на тази социална сфера.

Смятам, че изработването на подобен програмен документ е навременно начинание, тъй като висшето ни образование действително се нуждае от сериозни промени, осъществявани последователно в ясна времева перспектива. Въвличането в неговото изработване на максимално широк кръг участници, както и насочването на общественото внимание към проблемите на тази важна област на обществения живот, заслужава похвала. Няма обаче да защитавам по-подробно актуалността на този документ, нито ще анализирам конкретно достойнствата му:  вярно описание на редица проблеми на висшето образование в страната, предлагане на отделни полезни мерки за неговото подобряване, обвързване на стратегията с фиксирани в международни документи ангажименти на българската държава и пр. Ще разгледам някои съществени слабости на проекта за стратегия, като анализирам накратко не толкова наличните положения – ще се спра само на тези, които смятам за погрешни, както и на непоставените в него проблеми, респ. непредложените решения.

Предпоставки за реформиране на българското висше образование

За да може да се изгради и прокара на дело една дълбока реформа на която и да е отделна област на социалния живот – в случая на системата на българското висше образование – следва да са налице определени предпоставки. На първо място, става дума за постигане на обществен консенсус относно крайната цел на начинанието, която да бъде фиксирана по начин, обвързващ гражданите. Обикновено това става в съществуващия обществен договор, чийто юридически израз е конституцията на съответната държава. В случая с нашата страна обаче това предварително условие не е изпълнено, тъй като в нейния основен закон относно висшето образование са записани само следните две положения: „при определени от закона условия образованието във висшите държавни училища е безплатно” (чл. 53, ал. 3) и „висшите училища се ползват с академична автономия” (ал. 4). Тук съдържателна цел на висшето образование – а и на образованието изобщо – липсва. Това означава, че в обществото не е налице съгласие относно това, към което следва да се стремят работещите в българските университети. Този факт е подминат в проекта за стратегия, като основанията ù се търсят в други международни и национални документи. Говори се за повишаване качеството на висшето образование, като че ли това е разбираща се от само себе си задача, но всъщност не е ясно дали тя се споделя от българските граждани днес и дали те са готови да платят цената за нейното решаване. Ако се съди от наличните разпоредби на нашата конституция, отговорът е по-скоро отрицателен, тъй като в нея се говори дори за „безплатност” на този вид обществена услуга, което не само е невъзможно, но и навежда на мисълта, че гражданите не се интересуват от вида на получавания образователен продукт, а единствено от това да не дават нищо срещу неговото предоставяне.

Втората предпоставка за реформиране на висшето образование у нас е правилното определяне на неговия потребител. В проекта за стратегия се говори пространно за нуждата от обвързване на обучението в нашите университети с практиката и осигуряване на успешна професионална реализация на абсолвентите според завършената специалност. Това навежда на мисълта, че висшите училища следва да работят главно за задоволяване нуждите на бизнеса в страната, като от завършващите висше образование се очаква да бъдат подготвени веднага да заемат конкретно работно място. Иначе казано, на университетите се гледа като на занаятчийски училища, които следва да създават изпълнителски кадри за фирмите у нас. Смятам, че подобен подход е принципно погрешен, тъй като не само не отчита мисията на университетите – да формират личности с богата обща култура и базови познания в дадена област на знанието, но и невярно разглежда характера на връзката между завършената университетска специалност, упражняваната професия и заеманото работно място. Той стъпва върху убеждението за необходимостта от еднозначно следване между тях, като пренебрегва дългосрочните интереси на абсолвентите. Пред последните стои перспективата да имат кариера в рамките на няколко десетилетия, през която ще сменят редица професии – някои от които още несъществуващи, и да заемат поредица от работни места, може би дори десетки. Ако се погледне от този ракурс, е лесно да се заключи, че завършващите висшето си образование се нуждаят от широкопрофилна подготовка – най-вече на бакалавърско ниво, върху основата на която да добавят конкретни знания и умения чрез допълнителни обучения през целия си живот. Това означава, че досегашната тенденция към тясно професионално профилиране и специализация на висшето образование следва да бъде обърната, като се върви към деспециализация и подготовката на личности, притежаващи фундаментални знания, умения и компетенции, върху които да се надграждат по-конкретни такива с оглед задоволяване нуждите на непосредствената им дейност в различните етапи от тяхната професионална кариера.

Третата предпоставка за успешно провеждане на дълбока реформа в българското висше образование е свързана с изясняване основните принципи, върху които ще се гради то. За съжаление в проекта за стратегия изобщо липсват тези главни ориентири, спрямо които би следвало да се организира университетското дело в страната. Ако се вярва на заявеното в документа намерение за повишаване качеството на университетското обучение, би следвало да се откроят поне три такива принципа. Първият е индивидуализация на учебния процес, изразяваща се в разширяване и укрепване на междуличностните контакти на студенти и преподаватели и индивидуална работа с всеки от обучаемите; нарастване на възможностите за избор на изучаваните предмети и намаляване броя на задължителните курсове; предлагане на учебни дисциплини от студентите и др. За съжаление в проекта за стратегия подобна насока за работа не е посочена – напротив, защитава се тенденцията към масовизация на висшето образование, като се цели достигане на по-висок дял от населението в определена възраст с придобита висша образованост. В документа се декларират намерения за следване на друг ключов принцип, осигуряващ повишаване качеството на университетския образователен продукт – конкуренция между всички структури и индивидуални участници в системата на висшето образование. Ала в него липсват мерки за прилагане на практика на този принцип: не се допуска например възможността за отпадане от образователния пазар на неуспелите да се справят с неговите изисквания – възможно и като се закриват държавни висши училища. Нищо не се казва и за насърчаване въвеждането на алтернативни методи, форми и средства в преподаването, за да се постигне постоянно усъвършенстване и обновяване на университетското обучение. В проекта за стратегия се заявява стремеж за осигуряване на обратна връзка между студенти, преподаватели и потребители, като средство за повишаване качеството на обучение. Ала такава би следвало и понастоящем да се осъществява – предвидена е в действащия закон за висшето образование, но на практика се бойкотира от мнозинството университетски ръководства или се реализира съвсем формално. Нормативното изискване за изграждане на постоянно действаща система за изучаване на студентското мнение за качеството на преподаване масово не се изпълнява, а в проекта за стратегия не се казва как ще се гарантира неговото спазване занапред.

Финансиране на висшите училища

Един от основните акценти в проекта за стратегия е въвеждането на серия от мерки за подобряване финансирането на висшите училища. Предлаганите способи за осигуряване на повече парични средства за университетите могат да бъдат оценявани по различен начин, но тяхното обсъждане е безсмислено, докато не се осигури предварителното условие за това – наличието на конституционна основа за всякакви реформи в областта на финансирането на висшето образование. А в стратегията безмълвно се подминава проблемът с липсата на подобен фундамент. Докато в основния закон на Република България продължава да е налице вече цитираният неверен и вреден текст, че „при определени от закона условия образованието във висшите държавни училища е безплатно” (чл. 53, ал. 3), за никаква реформа и дума не може да става. Крайно време е да се признае и конституционно закрепи баналният факт, че образованието е публична услуга. То се осъществява чрез работа на професионалисти, които се издържат с предоставянето ú, а следователно за никаква безплатност не може да се говори – нито в миналото, нито сега, още по-малко занапред. Ако не бъдат премахнати от конституцията всички текстове за „безплатното” образование – на всичките му степени, всякакви опити за принципно реформиране на финансирането му са обречени на провал и водят само до имитиране на промени.

Организация и управление на университетите

aula 1

 

 

 

 

 

 

В проекта за стратегия се предвиждат поредица от действия за подобряване управлението на университетите. Това е похвално намерение, но и тук вниманието е насочено към второстепенни и несъществени проблеми. Изобщо не се поставя за обсъждане въпросът за основния принцип, според който са структурирани висшите училища у нас. Иначе казано, за даденост се възприема наследеният от тоталитарната епоха модел за институционален строеж на системата на университетското образование, а в това отношение следва да се предприемат наистина радикални промени. Наследената в българските висши училища факултетно-катедрена организация е нужно да се съхрани, но начинът, по който са изградени основните ú клетки трябва да бъде променен. Ако се върнем към собствената си традиция от периода преди тоталитарния режим, а и погледнем как понастоящем работят катедрите в западноевропейските университети, ще видим, че те функционират около една ярка личност. Редовният професор – титуляр на катедрата, задава облика им, като определя какво, от кого и как ще се преподава, но и носи отговорност за качеството на обучението пред ректорското ръководство. Той е единственият, който работи на постоянен или дългосрочен трудов договор, като привлича за свои помощници извънредни професори и асистенти. Тази авторитетна личност се ползва с доверието и подкрепата на академичното ръководство, което се основава на изграждания в продължение на десетилетия личен престиж и доказани способности. У нас обаче и занапред в състава на катедрите се предвижда да влизат преподаватели с еднакъв статус и възможности за влияние върху работата им. И те все така ще бъдат взаимозаменими, полуанонимни и безотговорни, а дейността им – повече или по-малко стандартизирана.

Кадрова политика в сферата на висшето образование

В проекта за стратегия почти изцяло е подминат ключовият кръг от въпроси относно състоянието на академичната колегия, без обсъждането на който е безпредметно да се правят опити за реформиране на висшето образование. Там са споменати мимоходом отделни тревожни явления като „застаряването на академичния състав във ВУ”, „демотивация на младите преподаватели”, „незадоволителна педагогическа подготвеност на университетските преподаватели в областта на андрагогиката” и др. Ала изобщо не са засегнати редица особено важни проблеми на преподавателската колегия във висшите училища у нас.

А/ привличане, подбор и квалификационен ценз на нови преподаватели

Понастоящем българските висши училища са заплашени от кадрови колапс, който неминуемо ще се разрази в рамките на следващите няколко години. Аз виждам като основна причина за него слабия прираст на нови преподаватели. Разбира се, в университетите продължават да се назначават нови асистенти, но предимно без конкурс и на краткосрочни трудови договори, тъй като по правило те не притежават докторска степен (нямам предвид ограничените назначения на академичната длъжност „главен асистент”). Иначе казано, хващат се „хора от улицата” и се вкарват в университетските аудитории, без да е проверена дори минималната им професионална квалификация в конкретната сфера на знанието. За истински подбор всъщност не може да се говори, а се назначава всеки, който прояви интерес към преподаване, често като способ да се получава някакъв доход, докато не се появи по-добре заплатена работа. За да се преодолее тази пагубна тенденция, е нужно да се узакони конкурсът като единствен начин за привличане на нови преподаватели във висшите училища, както и да се въведе задължителен квалификационен ценз – от всички тях да се изисква да притежават образователната и научна степен „доктор”.

Друг подминат в проекта на стратегия остър кадрови проблем е какво ще се прави с наличните преподаватели, които нямат такъв ценз и чийто гратисен период за придобиване изтича след месеци. Тук университетските ръководства са изправени пред почти неразрешима дилема: от една страна, ако освободят своите нехабилитирани преподаватели без докторска степен – понякога достигащи две трети от всички представители сред тази категория, ще предизвикат срив на образователния процес; от друга страна трябва да го направят не само защото законът ги задължава, но и за да наложат принципа за абсолютната задължителност на такъв ценз за всички преподаватели.

Б/ педагогическа правоспособност

В проекта за стратегия изобщо не се коментира скандалната практика във висшите училища у нас да преподават хора без никаква педагогическа подготовка. В университетите до работа с обучаемите се допускат хора без педагогическа правоспособност, които не биха били назначени дори временно и като заместващи учители в началните, основните и средните училища. Понастоящем огромното мнозинство от преподавателите у нас придобиват педагогически умения по метода на „пробите и грешките” в хода на своята кариера. В това отношение нужните промени са ясни: въвеждане на задължително изискване за педагогическа правоспособност към всички университетски преподаватели още при тяхното назначаване, като се осигури придобиването на такава в обозримо бъдеще на вече работещите в системата на висшето образование чрез квалификационни курсове и обучения.

В/ трудови договори

Понастоящем договорите на хабилитираните и на повечето нехабилитирани преподаватели са за неопределено време, което не ги стимулира да се развиват и полагат усилия за запазване на работните си места и прави периодичните им атестации чисто формални, тъй като резултатите от тях по никакъв начин не влияят върху професионалния им статус или заплащане. Следователно за да се мотивират преподавателите за професионално усъвършенстване, е нужно да се въведат срочни договори за почти всички преподаватели в държавните университети (в частните те по правило са такива), с изключение на титулярите на катедри, като се прекрати пагубната практика за заемане на пожизнени щатове. От друга страна по този начин ще се създадат предпоставки за обновяване на академичната колегия в страната, като от нея периодично отпадат тези нейни представители, които са престанали да отговарят на изискванията на времето.

Г/ възрастова структура

През последните десетилетия в българските университети се задълбочава тенденцията към драматично влошаване на възрастовата структура на университетската колегия. Мнозинството от хабилитирания състав е на пенсионна или в предпенсионна възраст, като оттеглянето му се отлага максимално чрез порочната система за ежегодно удължаване на трудовите договори на навършилите пенсионна възраст преподаватели. По този начин освен че кадровото планиране става невъзможно, се създават и предпоставки за възникване на напрежения между възползвалите се от изключението от правилото и тези, на които това е отказано.

Кадровата криза обаче е не по-малко остра при нехабилитираните преподаватели, тъй като мнозинството от тях са на 40-годишна и по-висока възраст, а преобладаващата част от тази категория преподаватели не притежават образователната и научна степен „доктор”. Тъй като е малко вероятно в следващите години тези преподаватели да възстановят обичайния ход на своите професионални кариери и да допринесат за нормалното възпроизводство на академичните колегии на своите университети, следва те да бъдат подменени с млади кадри, подготвени и отговарящи на минималните изисквания за упражняване на преподавателската колегия.

Д/ институционална обвързаност

В стратегията е споменато, че е нужно да се преодолее порочната практика за едновременното преподаване в няколко висши училища от редица хабилитирани преподаватели, но там не е посочено по какъв начин ще стане това. А отговорът е прост – законово наложено самоопределение на преподавателите към конкретен университет през съответната учебна година и премахване на съвместителствата, т.е. заемането на повече от един щат. По такъв начин ще се постигне формиране на стабилни академични колегии във всяко висше училище, които да му придадат собствен облик и да му позволят да участва в конкуренцията с другите университети от страната и чужбина. Разбира се, тази мярка не отнема правото на всеки преподавател да преподава на граждански договор в още едно висше училище, но по друга дисциплина, за да не се „конкурира сам със себе си”.

Организация на учебния процес

А/ минимални държавни изисквания

Понастоящем държавата изцяло е оставила в ръцете на висшите училища начина на провеждане на обучението и в проекта за стратегия не се предвижда промяна в това отношение. Като се позовават на своята автономия, те не допускат външна намеса в тази сфера, освен като отговорят на някои количествени изисквания при акредитацията им от НАОА. Обикновено дори тези критерии се отчитат съвсем формално, като в редица случаи реално се нарушават и с това способстват за влошаване качеството на обучението – например чрез провеждане на занятия с прекомерен брой студенти. Тук е нужно да се осъществява по-строг контрол от държавните органи съобразно въведените от тях минимални държавни изисквания в образователния процес, например таван на броя студенти в един учебен поток и група. Чрез него ще бъде гарантирано удържането поне на основно равнище на качество на обучението в университетите.

Б/ съотношение между обучаеми и обучаващи

В проекта за стратегия е споменато неблагоприятното съотношение между обучаеми и обучаващи за страната, като се прави заключението, че броят на преподавателите е прекомерно голям спрямо този на студентите. Всъщност тази констатация скрива големите дисбаланси между отделните висши училища в това отношение: на някои места действително са привлечени твърде много преподаватели, но на други е налице обратното явление. И тук държавата следва да влезе в ролята си на регулатор, като въведе и контролира спазването на стандарти за посоченото съотношение в различните по вид университети.

Прегледът на пропуските и погрешните решения в проекта за стратегия за реформа на българското висше образование през следващите няколко години може да бъде продължен. Ала от казаното дотук е ясно, че в този си вид той няма потенциал да послужи като основа за реална промяна на системата на университетското дело у нас в положителна посока. Дори и да придобие официален статут, стратегията ще се превърне в поредния мъртъв документ, от който нищо не следва, тъй като освен описание на някои проблеми и подминаване на редица други – в много случаи дори по-важни, не предлага принципно различни решения за тях. Нещо повече, в стратегията се съдържат както някои погрешни посоки за развитие на висшето образование у нас, така и прекалено оптимистични конкретни цели, чието постигане е практически неосъществимо – например страната ни да се превърне в регионален лидер в тази сфера към края на разглеждания период. Очевидно и в този документ липсва воля за действително дълбоки и принципни реформи на университетското обучение у нас, а служи само за отчитане пред „Брюксел”. Настоящето управление няма намерение да „бръкне в раната” и да предприеме болезнени операции, даващи шанс за решително оздравяване на системата. Неговата стратегия съхранява статуквото и гарантира възпроизвеждане и задълбочаване на кризата в университетското дело у нас.

Проф. дфн Добрин Тодоров е философ, директор на Хуманитарния департамент в Минно-геоложкия университет „Св. Иван Рилски”. Автор на книгата „Философската публичност в тоталитарна и посттоталитарна България” (2009) и др.

Добрин Тодоров
20.12.2013

Свързани статии

Още от автора