0
2514

Страхът и любовта

В една фейсбук група прочетох следния цитат от старец Юстин Първу: „За истинския християнин няма значение кога ще дойде война или преследване. Истинският християнин е винаги готов, подготвен със запалена свещ на душата си, да посрещне Небесния Младоженец. Истинският християнин не живее в страх и тревога кога ще избухне война или кога ще падне бомба върху главата му.

Той търси начин да се жертва повече за ближния и за Бога. Истинският християнин търси Царството Небесно в себе си и не се страхува от нищо в този ефимерен живот. За него скръбта е радост и Кръстът възкресение.

Във всеки случай животът ни е в ръцете на Бога и само Той знае края на човека. Затова нека не се страхуваме, когато чуваме за войни и други ужасни събития, защото всичко това трябва да се случи, както е казал нашият Спасител. Трябва да се страхуваме, че душите ни не са готови да срещнат Христос.“

В първия момент, в който прочетох този цитат, му се възхитих искрено. Изумих се как толкова сбито може да се разкрият толкова дълбоки пластове от човешката душата. Укорих се, че не зная нищо за старец Юстин Първу и веднага проверих в интернет. Прочетох доста текстове от него и за него. Има дори информация, че след кончината му фотографията му станала мироточива.

Темата за страха отдавна ме занимава. Преди години смятах, че неясния и неартикулируем екзистенциален страх, който изпитваме, е в основата на всички човешки беди и болести. Той определя поведението ни в екстремни ситуации, той задвижва емоциите ни, той направлява инстинктите ни, с една дума той е огромното и слузесто, и невидимо чудовище в нас, чийто отровен дъх вгорчава и почерня дните ни. По-късно осъзнах, че източникът на този страх е бил хаосът от липсата на смисъл, на завършеност, на перспектива, на вечност за нашия живот и за света. Този страх е бил предизвикан от липсата, от отсъствието на Бог, защото когато човешката душа стане готова да приеме Бога, разпилените частици на пъзела за домостроителството на света и за собствения ни живот като в забързан каданс се подреждат с яснота, свързват се една с друга, преливат се една в друга и разкриват цялостната необозрима картина и красотата на света.

Да, но страхът все пак остава в нас, под друга форма, не така обострена, не така разстройваща, но той не изчезва, това е истината, той запазва, така да се каже, своята ядка вътре в нас, от която в различни ситуации може да израсте отново, в тежки моменти може да ни превземе и да ни подчини. И ето тези думи на старец Юстин Първу по един категоричен начин зачеркваха тази вътрешна територия, отхвърляха, изкореняваха страха с един само замах. Но възможно ли е това наистина? Сега този въпрос се появяваше в мен. Възможно ли е да не се страхуваш, когато си в окопите и бомбата може да падне върху теб, възможно ли е в сегашната пандемична обстановка да не използваш предпазни средства, например, и да не спазваш предпазните мерки, защото си истински християнин и значи тези, които се страхуват да не се заразят, са неистински, фалшиви християни маловерци.

Изобщо страхът не е ли животопредпазващ и не е ли с това именно Божий, не допринася ли за опазване на дара на живота, тогава, когато не е преминал в паника, в хаос, в патология? И каква е тогава неговата противоположност, липсата на страх?

Спомних си „Приказка за момъка, който тръгнал по света да научи що е страх” от Братя Грим и я прочетох отново. Онзи момък се чудел, когато чувал хората да казват, че настръхват от страх, затова тръгнал по широкия свят, преминал през какви ли не неправдоподобни, страховити и ужасяващи перипетии, оженил се дори за царската дъщеря, но така и не разбрал какво е страх. Накрая настръхнал от страх, но финалът на приказката е хумористичен, защото Братя Грим нямат за цел да плашат, а да забавляват децата.

Приказките са поучителни, но все пак са приказки, затова поуките в тях не възприемаме като откровения. Когато четем поучения от старци, се доверяваме в по-голяма степен. Но дали трябва да се доверяваме абсолютно – това всъщност е моят въпрос.

Църквата е поставила като задължителни аксиоми на вярата единствено догматите. Нищо друго няма степен на задължителност. Срещала съм хора, фиксирани в мъдростите на старците до степен, че това изгражда мирогледа им. Както всеки друг случай на нарушен баланс, и тук съществува опасност от подхлъзване.

В богословието съществува понятието страх Божий, което е нещо различно от страха. Страхът Божий произтича от любовта, докато страхът е защитен инстинкт. Отсъствието на страх Божий излага на опасност духовния живот, а отсъствието на страх излага на риск физическия живот. Какво означава да не се страхуваме, че ще избухне война? Да не правим разлика между мира и войната? Да бъдем безразлични? Да не се тревожим, че ако избухне война, ще загинат хиляди деца? Да отречем ценността на живота? Да отхвърлим ценността на мира? Да не бъдем миротворци? А кои ще се нарекат синове Божии? Нима и Блаженствата на планината трябва да се пренапишат? Защото „за истинския християнин няма значение кога ще дойде война… истинският християнин не живее в страх и тревога кога ще избухне война“.

Какво означава да не се страхуваме дали ще падне бомба на главата ни? Когато от небето падат бомби, да не влизаме в скривалището, а да си стоим спокойно вкъщи? Да държим детенцето си за ръчичка и да не трепваме, когато около нас избухват бомби? И така нататък… Подобни примери могат да се изброяват безкрай.

Очевидно тезата да не се страхуваме, да не живеем в страх, която сама по себе си е правилна, е доведена до своя абсурд. Очевидно казаното не трябва да се възприема точно както е казано. Трябва да се говори по-отговорно и по-премерено. Защото думите имат сила. Нали е казано, че „буквата убива“ (ІІ Кор. 3:6). Този израз също може да се възприема като метафора, но в някои случаи не е метафора.

Когато нещо е страшно, естествено е да се страхуваш. Въпреки напътствието на ангела да отиде в земята Израилева, Йосиф „като чу, че в Иудея царува Архелай наместо баща си Ирода, уплаши се да иде там“ (Мат. 2:22). Когато Петър вървял към Иисус по водата „уплаши се и, като взе да потъва, извика: Господи, избави ме!“ (Мат. 14:30). Ето как страхът е полезен. Дори спасителен. Когато ни кара да извикаме: „Господи, избави ме!“. Или какво – Петър не трябваше да се уплаши и да извика, а просто да се уповава на Господа. И безмълвно и безстрашно да потъва.

Темата за страха и безстрашието не е проста и еднозначна. По нея може да се полемизира безкрайно. Аз разбирам смисъла на казаното от стареца Юстин Първу. Той говори против парализиращия страх. Против малодушния страх. Против страха, който обезсилва и обезсмисля вярата. Но примерите и призивите: „нека не се страхуваме, когато чуваме за войни и други ужасни събития“, са несполучливи.

Според мен християнинът не трябва да бъде като момъка от приказката на Братя Грим. А метафорите трябва да се употребяват по-отговорно.

Библията е изпълнена с метафори, но те не са подвеждащи и объркващи. Христос казва да извадим окото си и да отсечем ръката си, ако ни съблазняват, но не зная някой да е извършил подобни ампутации в името на вярата. А съм срещала ревнители на вярата, които възприемат наставленията на старците буквално.

Аз мисля, че има по-добър начин за прогонване на страха. В нашата борба, която не е против плът и кръв, най-силното Божие всеоръжие е любовта. „В любовта страх няма, но съвършената любов пропъжда страха, защото в страха има мъка. Който се бои, не е съвършен в любовта.“ (І Иоан. 4:18). Единствено любовта може да изтръгне страха из корен.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияКан’2021 – еуфория, но добре обгрижена
Следваща статияБумът на танца