Разговор за литературата и нейното отношение към политическото и социалното. С писателя Шерко Фатах, който беше гост на Софийския литературен фестивал, се срещна Марианна Георгиева.
Германският автор Шерко Фатах е роден през 1964 г. в Източен Берлин в семейството на иракски кюрд и германка. Той израства в ГДР, а през 1975 г. заедно с родителите си емигрира през Виена в Западен Берлин. Следва философия и история на изкуството. За прозата си е получил многобройни отличия, сред които Голямата награда на Берлинската академия на изкуствата, наградата „Аделберт фон Шамисо“ през 2015 г., както и литературната награда „Аспекти“ за романа си Im Grenzland („В граничната страна“). Номиниран е многократно за наградата на Лайпцигския панаир на книгата (през 2008 г. с Das dunkle Schiff, през 2012 г. с „Като бяло петно на картата“), а романът му Das dunkle Schiff е включен в краткия списък на номинираните за Германската награда за книга на годината през 2008 г. На български е преведена книгата му „Като бяло петно на картата“ (изд. „Парадокс“). Шарко Фатах беше гост на Софийския литературен фестивал, който през 2018 г. беше фокусиран върху немскоезичната литература.
Вие сте силно привлечен от темата за границите като географско понятие и от граничните състояния като екзистенциален опит.
Така е, аз се занимавах с тази тема още преди, дори първата ми книга носеше заглавието „В граничната страна“, което може да се обясни с моя произход от смесен брак. За моите теми и моите книги роля играе и самата ГДР, защото тя също беше една гранична територия.
Как виждате България и българската литература, ако имате наблюдения, от тази гледна точка?
Много са ми интересни балканските страни. Още повече, че това са мултикултурни общества, с различни политически, етнически групи, различните вероизповедания, но естествено най-интересен е стремежът на хората да съжителстват заедно – това за мен са не само теми от литературата, но и литературни учители. Защото задачата на литературата е именно в това – да извлича конфликтите и техните решения от отделната група хора. Проблемът е, че България, погледната от германската страна, се разглежда основно през политическата призма, в рамките на проблемите на Европейския съюз и почти никой не вижда т.нар. литературни аспекти и ценности. В това отношение аз съм по-скоро изключение. Но дори и за тематиката на моите произведения може да се каже същото – те са екзотични за Германия, защото аз пиша за неща, които не са много типични за германското общество. Това е много учудващо, защото темата „миграция“ е силно актуална във всички страни.
Как смятате, че се е изменило понятието „чужденец“ в днешна Европа от Втората световна война насам?
Аз мога да говоря само за Германия и Австрия. Спомням си един учебник на баща ми, на който още преди години беше написано „чужденец“, и то с шрифт, който се е ползвал от времето на нацизма. И това е много типично не само за отношението на Германия, но и на немскоезичното пространство, защото често хората просто се страхуват от чужденеца. Това не е нищо ново, така че понятието „чужденец“ не се е променило кой знае колко. Когато в Германия след Втората световна война са пристигали бежанци от немските области, числящи се към държавата преди това, също са се водели такива дискусии: кой следва да се приема за бежанец, за чужденец и т.н. И въпреки че всички тези хора са говорели немски, те са останали чужденци.
Може ли да се каже, че днес светът е завладян от специфичен страх, който до голяма степен дава облика на съвременните авторитарни режими и на изборите, които хората са склонни да правят?
Да, страхът управлява света и това, което ние изживяваме в нашето съвремие, е политика на страха. Знаете, че Тръмп е готов да вложи 5 милиарда долара за изграждането на стена с Мексико и това е стена именно на страха. Същевременно виждаме колко бурно се протестира и сме свидетели на авторитарната политика на управляващите спрямо протестиращите. Това също е тема на моите книги.
Мислите ли, че литературата има дълг да бъде социална и да отразява проблематичността на тези процеси?
Трудно е да се каже „длъжна“, защото и в изкуството има свободи, които трябва да пазим. Литературата според мен би трябвало да е проблематизираща. Специално литературата, която винаги ме е интересувала и съм се стремил да правя аз, винаги е била свързана със социалното и политическото. Може би това ми струва известен брой читатели, на които не съм интересен, но за мен като автор е интересно.
Как оценявате европейската параноя по повод на последите имигрантски вълни? Мислите ли, че това е изпитание за модерния либерализъм или напротив – той трябва да се ревизира с оглед на една (утопична) сигурност?
Трудно е да се отговори. Сблъскваме се с проблеми, сходни на тези от 20-те и 30-те години на миналия век, когато е имало две основни концепции – западната либерална демокрация и диктатурата. Аз естествено смятам, че всичко следва да се регулира от демократична гледна точка, включително икономическите аспекти на този проблем. При всички положения съвременните диктатури, авторитарните държави създават опасност от избухване на война и не може никога да се предвиди какво ще се случи. Аз се надявам, че няма да се стигне дотам, но това не бива да се изключва.
Може ли да се каже, че и вие пишете от такъв вид страх, че може да се случи нещо подобно?
Да, може да се каже, че аз пиша и от страх. Но създавайки книгите си, аз си отговарям на въпроси, които си задавам. Как се стига до конфликтите? Как е възможно в една държава, която близо сто години е живяла мирно, да избухне война? Това са трудни въпроси, които ме вълнуват и ме правят неспокоен.
Чрез вашите книги сякаш се опитвате да принудите Европа да се огледа в Изтока? Доколко националната идентичност определя начина на писане и чувствителността на един автор?
Аз констатирам, че автори като мен, със смесен произход, като че ли проявяват по-голям интерес какво става в различни части на света и намират по-голямо разбиране и съчувствие за проблемите на другите. Такъв пример е отношението към исляма – сигурно моето възприятие по този въпрос се различава от това на моите германски колеги, защото тази тема е много тясно свързана със семейството ми – всички мои лели са мюсюлманки. Това е добре за литературата от моя гледна точка. От друга страна, литература може да се пише и без това разбиране за другите. Може да се пише на научни теми или фантастика, това е хубавото на литературата, че има огромно и разнообразно поле за избор.
Какво е вашето усещане относно събитията в Близкия Изток – как виждате тяхното развитие?
Знаем, че в Близкия изток има безкрайни конфликти. Особено този огромен конфликт между Палестина и Израел, там не виждам някакво кой знае какво развитие. Аз винаги бих пледирал да се намали властта, която имат границите, да се намали напрежението, което се създава около тях – не само между държавите, но и между религиите, различните националности и т.н. За жалост тенденциите са точно обратните. Засега не мога да кажа как биха се развили събитията в тази част на света.
Вие обичате ретроспекциите – тези, свързани с политическата история, на която сме наследници. Как според вас наследството на един фашистки или тоталитарен режим може да оформи демократично общество?
Наследството е въобще тежко нещо. Много хора в Германия са твърдо убедени, че през 1945 г. е нямало да се стигне до такъв пълен погром, ако не бяха идеите на фашизма, но поне благодарение на събитията след това тези идеи изгубиха своята актуалност. Никой днес не би прокламирал четвърти райх, но в главите на хората с такива идеи днес се проектира „бяла страна“, като „бяло петно на картата“. Факт е, че това е фашистка фикция, национализмът е имал тази основа. Демократичното общество трябва внимателно да се дистанцира именно от тези нюанси на национализма и да се стреми да функционира открито, прозрачно. В Европа в момента съществува конфронтация точно на тази основа и тази прозрачност и откритост се поставят под въпрос.
Ако трябва да опишете модерния свят с един литературен персонаж, какъв би бил той?
Има няколко персонажа, не само един. Има някои доста смешни политици, които биха изглеждали като карикатури. А има и доста отчаяни идеалисти, които аз бих описал като романтични донкихотовци. Те са слаби, това е важно да се каже. Макар че не е ясно, но много хора застават на другата страна (не на идеалистичната) и за мен това не е толкова странно, но е поле за литературата. Тръмп например е съвършен персонаж.
