Страхът се върна в Европа и никой не може да оспори тази реалност.

Имаше време, в което сякаш беше постигнато желаното за сближаване, водещо към консолидиране на съюза, и с това към неговото стабилизиране като единност и сигурност. Знае се, че единството означава сигурност, както и обратното е вярно, но все пак нещата не са еквивалентни. Въпрос, който занимаваше, като че ли по-скоротеоретично занимаваше управниците на това общество, но и беше популярен заедно с това.

Въпросът за заедността и формата на нейното сглобяване беше водещ, но някак избледня с времето.  Поставянето му отново и отново се изтърка. А трябваше да задава  насоките на добруването.

Опасенията от вероятността да бъдат извършени терористични актове на неговата, на Съюза територия се уталожиха по едно време. Чувството за сигурност и контрол над рисковите фактори се затвърди в общественото мнение през последните десетина години.

След жестоките атентати в Лондон и Мадрид мерките за сигурност бяха засилени,  за някакъв продължил не много дълго период страховете бяха силни, но после опасността започна да изглежда неутрализирана, или поне надеждно блокирана. Измина не малко време, в което гражданите на държавите от Европейския съюз се чувстваха защитени, сигурни и с чувството за безопасност в душите си.

В момента ситуацията се динамизира рязко с такава скорост, че възможността за прогнозиране на риска започва да става все по-малка. Вижда се най-малкото това,че вече е трудно да се вижда в по-дългосрочна перспектива. Звучи, съзнавам, като прост, примитивен софизъм, като не особено софистицирана диалектика, но за съжаление е вярно.

Видимо е и без никакво напрягане на разсъдъка, че кутията беше отворена и че сега бедите се изсипват и ще продължават да се изсипват, без да се знае как да бъдат избегнати. Но върху кого се изсипват тези беди? Върху нас, европейците. И, разбира се, върху самата кутия на Пандора. Но коя е кутията?

Не само географската близост може да бъде посочена като причината.  В това е проблемът. Да не преповтарям казаното вече от мнозина други, а и от самия мен в една моя предишна статия, но лошото е там,че европейската солидарност се оказа толкова крехка, че вече самата идея за европейска цялост се дискредитира.

И Турция не изигра добре картите си. Терористичните актове от последните дни в Турция би трябвало да покажат, че падането на самолети, които трябва да изтребват активистите на „Ислямска държава” , все пак трябва да могат да летят. И над чуждото въздушно пространство.

Или?

Или Турция изигра добре картите си? Сега вече се внимава още повече , настроени са сетивата на партньорите към проблема, показано е какво още може да стане, ако турската държава не стои здраво на пътя на заплахата. А какво Турция пусна да мине?! Показаха ли й сега, или тя показва?!

Страхът идва в  Европа, настъпва отново, и трябва да се взираме. Европа ще е мишената. Ние сме сега в опасност.

От това идва страхът за нас, европейците. За хората на този континент и на този съюз.

Дали „ Ислямска държава”  не е форма на изпитание? В смисъла както на изпитването на нервите, така и на изпитателните науки. Опитните. Дали не става дума за нещо като лабораторен експеримент или поне като допуснат феномен, който се наблюдава и следи в някакви контролирани граници. Става ли дума за изчадие, родено от съвкупление? Или имаме насреща си настъпването на хаоса, на разбягването и разцеплението.

Защото има знаци за това, че тази така опасна и бързо разрастваща се терористична, радикална организация, се ползва с някакъв особен комфорт, което отвежда до мисълта, че действията й се допускат от някои донякъде с цел да се постигнат големи, едри политически цели.

И да оставим настрана тази хипотеза, струва ми се, явно е,че феноменът „ Ислямска държава” е в момента семерингът на международната политика. Това е средоточието, фокусът.

От това свое положение и от функциите си, произлизащи от средоточието, тази набираща все повече сила формация се възползва много агресивно от прогреса си, но работата е там, че възникват съмнения. Как се допуска тази експанзия? Няма достатъчно мощни средства за нейното ограничаване и възпиране?

А как имаше мощности и възможности за обуздаването на Саддам Хюсеин, за Афганистан, който вече не е чак толкова интересен, колкото беше, а няма потенция сякаш, воля, желание, за справяне с проблема „Ислямска държава” ?!

Имам предвид истинска решителност, която да доведе до ликвидирането на това образувание, така, както стана, поне според съобщеното ни, с лидера на Ал-Кайда и нейната централна организационна структура.

Наистина „Ислямска държава”  не служи ли достатъчно добре някому в света на свободата?

Мисля, че сега ситуацията е хаотична и непредвидима. Всички основни играчи в световната политика са в незнание относно ходовете на другите, въпреки формалните си срещи и договорките насаме.

Новото е, според мен, че в наши дни дори и договорките насаме не вършат работата, която се очаква, че ще свършат.

Кой губи? Изглежда, че това сме ние – Европа. Сметките на другите са прилични, добри и премерени.

Европа.