Начало Идеи Гледна точка Строителите и рушителите
Гледна точка

Строителите и рушителите

2214
Бистра Винарова, Портрет на Симеон Радев

Преди няколко дни по повод 145-годишнината от рождението на Симеон Радев ме попитаха за една анкета – кои са съвременните строители на България? Въпросът ме стъписа и не можах да отговоря, но дълго не излезе от съзнанието ми. Неприлично ми се видя да наредя когото и да било от нашите съвременници до героите на Симеон Радев. Това каза и проф. Огнян Герджиков при откриването на паметника на Симеон Радев преди пет години: „Времето ражда личности. Днес нямаме дипломати от ранга на Симеон Радев“.

Смятаме, че е нужна дистанцията на времето, за да оценим една личност. Но си давам сметка, че „Строителите на съвременна България“ излиза, когато повечето от описаните съзидатели на нова България са били още живи. На големия летописец сигурно му е било по-лесно, защото самият той е един от тях – съизмерим с тях по дела, по мащаб и по принос за България. Въпреки че последните му думи, изписани и на паметника, са: „Дадох ли нещо на България?“

Той може и да се е питал, но за нас не подлижи на никакво съмнение, че приносът му за България е толкова голям, колкото голяма е и любовта му към Отечеството. Затова по-правдиво щеше да бъде, ако на паметника бяха изписани други негови знакови думи: „Аз не съм краен, а безкраен български националист“.

Симеон Радев описва така точно и мащабно строителите на съвременна България, защото е един от тях. Подготвял се е за това поприще от младежка възраст. Още като студент по право в Женевския университет общува с личности, които впоследствие ще впишат своите имена в македонските освободителни борби и в новата българска история. Бил е доброволец по време на Балканската война, а след това започва неговата дипломатическа кариера. Веднага след 9 септември 1944 година е уволнен от Външното министерство и пенсиониран. Забранява му се да се занимава с политическа и обществена дейност. Книгите му не се издават, името му е обречено на забвение. Съдбата му повтаря съдбите на всички изтъкнати представители на духовния и политически елит на България.

Симеон Радев е автор на „Македония и Българското възраждане в XIX век“, „Ранни спомени“, „Лица и събития от моето време“, но книгата, която го вписва непреходно в родната историография е „Строителите на съвременна България“. В заглавието ѝ е имал предвид тогавашна България – новата Българска държава, но определението „съвременна“ остава и до днес, остава завинаги. Това, което страната ни е днес, е наследство и продължение на онази „съвременна“ България. След всички превратности, отрицания и исторически драматизъм днешна България е продължителка на онази, която преди повече от век Симеон Радев е нарекъл съвременна. Затова днес на нас ни е по-лесно да назовем десетки имена на строители от онази епоха, тъй като началото, положено от тях, остава съвременно на всички епохи.

Като вземем повод пак от заглавието, където летописецът ги е назовал „строители“, естествено е да определим тяхното дело като строителство и да проследим етапите на държавното строителство като съграждане на един дом. Те са положили основите, както започва всеки градеж. От здравината и стабилността на основите зависи всичко през следващите етапи. За да бъде един дом стабилен и надежден, освен здрави основи, той трябва да има и здрави стени и сигурен покрив, трябва да бъде красив и уютен. Само така неговите обитатели няма да го напускат, а ще го завещават на потомците си, ще създават фамилна памет, с която ще се гордеят следващите поколения.

Книгите на Симеон Радев са написани на изключително богат, пластичен и образен език. Това е само едно от многото сходства, които намираме между него и Захарий Стоянов. Като е назовал държавниците „строители“, той ни подтиква винаги да си представяме България като наш дом. Нашата държава заживява като независима едва преди един век и половина, но това кратко като историческо измерение време, е изпълнено с толкова възходи и падения, смутове и буреносни премеждия, че прави нашата история съизмерима с историята на другите народи. Още в началото – времето, което описва Радев – неукрепналата ни държава преживява сътресения, но не само успява да се справи с тях, но излиза от тях укрепнала политически, икономически и духовно. Но тъй като трусовете не престават, през следващите десетилетия стените на нашия дом вече не са така устойчиви, а когато стигаме до покрива, се оказва, че той лесно прокапва. В крайна сметка нашата къща не изглежда особено привлекателна. През един полувековен период този дом беше обрисуван с всевъзможни суперлативи, но в същото време по границата се стреляше, за да не го напускат обитателите му. А когато вече не се стреляше, два милиона го напуснаха. Напускайки, казват, че обичат Родината си, но мразят държавата. Не зная дали други народи правят такова противопоставяне на две понятия, които би трябвало да означават едно и също.

Националното обединение е националният идеал на нашия народ и той остана неосъществен. Българската народност и българската земя са разпокъсани още от преди да получим статут на независима държава. В преследване на този национален идеал е пролята много българска кръв, но в края на краищата той остава неосъществен. За наше успокоение приемаме, че за това са виновни външни сили. Но има и друго национално обединение, което зависи изцяло и единствено от нас самите, но то също остана неосъществено – това е преодоляване на вътрешното противопоставяне, умението да постигаме разбирателство по основните национални цели, способността да бъдем единни около каузи.

Още откакто се заражда българската политика, политическото партизанство оформя нейния образ. По-късно Коминтернът подклажда въстания и атентати, довели до гражданска война, но голямото разделение на нацията настъпва след 9 септември 1944 година, когато е отречено, потъпкано, поругано и унищожено всичко, създадено до тази дата. Националният ни елит във всички области – такъв, какъвто сме го имали – е унищожен, подложен на смазващи репресии и изолиран от обществения живот. За много кратко време, но за много дълъг период на негово място също с репресивни средства е наложен неподготвен и необразован апарат, подбран единствено по политическа целесъобразност. За най-високите държавни постове подборът се извършва в Кремъл и се подменя при всяка промяна на кремълския курс. На всичко отгоре народът беше задължен да „избира“ това, което му се натрапва с 99,99%. Това издълба най-дълбоката пропаст в българското общество. Поляризацията продължава и до днес. И строители като Симеон-Радевите днес няма.

Днес също имаме политик с фамилията Радев, но тези две личности са антиподи, които олицетворяват двата полюса на българската история през изминалия век и половина от съществуването на нашата държава.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, играни в страната и чужбина. Написала е романите "Емине", "Майките", "Адриана", "Марма, Мариам" и „Влакът за Емаус”. През 2007 г. "Майките" спечели Голямата награда за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и Чехия, по романа е направен и филмът „Аз съм ти”. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. През 2019 Теодора Димова стана носител на наградата „Хр. Г. Данов” за цялостен принос в българската книжнина. През 2019 излезе романът ѝ “Поразените”, който на следващата година се превърна в Роман на годината на НДФ „13 века България”, спечели наградата за проза „Перото” и „Цветето на Хеликон” за най-продавана книга. През 2023 е публикуван романът „Не ви познавам”, своеобразно продължение на „Поразените”. От 2012 е колумнист към Портал Култура. Есеистичните текстове са събрани в книгите „Четири вида любов”, „Ороци” и „Зове овцете си по име”, „Молитва за Украйна”. Носител е на Голямата награда за литература на СУ „Климент Охридски” за 2022, както и Вазовата награда за литература за цялостен принос през 2023.

Свързани статии

Още от автора