Разговор с Катя Димитрова за втората ѝ поетична книга „Птица със страх от високото“ (издателство „Жанет 45“). Премиерата на „Птица със страх от високото“ ще се състои на 21 октомври от 19 часа в книжарница Umberto & Co. в София 

Втората ви поетична книга обединява три цикъла, в които като в пъзел се преплитат темите за тялото, детството и града. На пръв поглед тези части изглеждат отделни, но при по-внимателно вглеждане се откриват връзките помежду им, вижда се целостта на книгата – отделните парчета на пъзела съставят обща история. Да започнем нашия разговор оттук – от идеята тази книга да изглежда по този начин.

Радвам се, че сте усетили книгата по този начин. Действително, животът е пъзел и ние сме пъзел. Съставени сме от толкова много различни събития, които са минали през нас – емоции, хора – и няма как да не се усети, че дори тези цикли в книгата, макар и толкова различни и без хронологична подредба, са част от цялата история, както я нарекохте. Избрах да са подредени по този начин, тъй като причината за появата на книгата са терзания, започнали със заболявания, с физически проблеми. Това е една физическа книга във всичките ѝ части, не е само емоционална и психологическа. Книгата може би нямаше да я има без първата част – „Тялото се запознава с болката“. Реших, че тя ще свърже читателя с историята по възможно най-близкия начин. 

(мета)физика 

някой те е окъпал във водите на мъртвеца
или с детско любопитство си надзърнал в покрито огледало
вече го усещаш
откъде иначе ще се вземе цялата тази скръб

и не върви, не върви, не върви,
нещастието те смачква, ставаш дребен първо вътрешно,
после другите не виждат цели педи от ръста ти

тя, болката,
човърка, разчепква, изгризва, прояжда,
прониква в сухожилия и кости и напомня:
липсата ти ще е само мараня върху нагорещени камъни
пътят ти до нея ще е кратък

Да поговорим за това противопоставяне на физичното и метафизичното, на връзката между тях. Образът на птицата, която се страхува от височината, също допълва това противопоставяне. 

Да, тези противопоставяния са плод на моите вътрешни борби. Още от заглавието е ясно, че става дума за една много нетипична птица, защото от нея не би се очаквало да се страхува от високото, но ето че там има нещо, което я тревожи. Всичко минава през вечно премисляне и претегляне. Нищо в живота на тази птица и в книгата изобщо не е сигурно, така както и времената са несигурни – не само за физическото ни тяло, но и за това кои сме ние. Струва ми се, че никога не сме били толкова разделени – не само по групи в обществото, но и вътрешно, тъй като с новите поколения много заучени неща от предходните се сблъскват с една нова реалност, с нови разбирания. Сега живеем във време, в което подлагаме под въпрос всичко, което знаем, и всичко, което сме. Не сме сигурни дали сме възпитани по най-полезния за нас начин. Не сме сигурни дали искаме да бъдем много успешни в кариерата си, или просто да избягаме някъде в провинцията и да се свържем отново с природата и с това, което може би тялото иска. Все по-неясно е какви точно хора сме, къде е границата между доброто и злото. Така че въпросите са много и се увеличават, но това не е непременно лошо. Хубаво е, когато различни канони биват разтърсени и се сриват – понякога с шум и прах пред краката ни. Струва си да дълбаем, да питаме и да сме неспокойни. Това, разбира се, идва със своята висока цена. Затова тази птица има толкова много тревоги в себе си.

На какво не ни научиха 

Да губим възпитанието си, ако се налага,
а ако трябва – и да влезем в битка.
Да се освобождаваме от непотребното
и да не ни е страх от липса в утрешния ден
(защото тя все някога ще дойде).
На изкуството да сме спокойни
и да гледаме навътре,
навътре,
навътре…

В книгата има бунт и гняв. Те са насочени и към предишните поколения и начина, по който са живели, стереотипите и предразсъдъците, които са имали. Изследвате тревожността, породена от неразбирането, неосъзнатите грешки и разминаванията между поколенията. Съществува ли за вас възможността човек да запази идентичността си, връзката със себе си и близките си и в същото време да се отърси от предразсъдъците и клишетата, породени от определени политически идеи, от мястото, на което живеем?

Много ми се иска да има начин за това. В крайна сметка ние не сме семействата си, така че изборът е наш – как ще изживеем живота си и дали, ако грешим, ще виним само предците си, или ще поемем отговорността с всички възможни рискове. Много е важно да се отбележи, че този бунт не е критика, той само е регистриране на определени липси. Аз съм имала късмета да бъда отгледана с любов и грижа, но това не значи, че не ми е мъчно, че емоционалната, психологическа връзка на децата от моето поколение с техните родители сякаш не е била толкова дълбока, колкото би ни се искало. Ние сме първото поколение след ’89-а, което за първи път поглежда толкова навътре към себе си, което разговаря с психолози, без изобщо това да се счита за лудост, без да се страхуваме от това, че разговорът за душата ни е проява на слабост – защото не е, тъкмо обратното. И всъщност е жалко, че предходните поколения не са имали този шанс. Но не смятам, че вината е тяхна. Те са имали нещастието да живеят в един много по-различен режим. И все пак е личен избор дали да плашиш децата си с Торбалан и с Баба Яга. От гледна точка на родителите ни това може би изглежда безвредно и не толкова страшно, но от наша страна виждам, че не е така. Всички тези наказания, които не са били чести, все пак оставят в теб някакви следи. Аз съм била наказвана само веднъж и само за малко – да стоя с лице към стената – и макар тогава, в онзи момент, това да не ме е травмирало, много добре си го спомням и е оставило следи в мен.

Родителите на миналото

Плашеха ни с Торбалан и Баба Яга,
сами рисуваха кошмари в умовете ни,
а после нощем ни успокояваха.
Наказваха ни да стоим с лице, опряно в ъгъла на стаята,
и не проумяваха защо стените помежду ни
ни превръщаха в тревожни хора.

Много характерно нещо за тази книга е вашата човешка наблюдателност и емпатия към заобикалящия ни свят.

На първо място ми се струва, че е невъзможно човек да пише, без да наблюдава. Светът наоколо е музата, не сме само ние свои източници на вдъхновение. Мисля, че това е характерно за всеки човек с желание да пише – да се вглежда повече в околните, в заобикалящия го свят. Хората носят изобилие от истории и вдъхновения и понякога дори не го осъзнават. Можеш да станеш муза на някой поет или писател, без изобщо да си разбрал. Например някои разговори в градския транспорт или по улиците може да бъдат чути и регистрирани – и за човека да не значат много, но някой, който би видял лиричното в тях, да ги приеме по по-различен начин.

Има и такава Коледа

Измежду препълнените с пластмаса, брокат и пайети колички
се провряха два грозни ангела,
мърляви, черни,
невъзможни за игнориране с целия този облак от тежка,
погнусяваща миризма на алкохол и урина.
Стискаха в шепите си стотинки, достатъчни за две изтривалки –
върху им щяха да изкарат Коледата.
Ние ли ги съжалихме, те ли нас?
Двамата кротки ангели, заради които всички в „Джъмбо“
гледаха надолу, със спокоен и достоен поглед ни напомняха:
не всичко, което блести, е злато.

За нещастие или просто защото това е животът, няма светлина без тъмнина. И това, че приемаме живота по този начин, не означава, че спираме да се борим с лошото – тъкмо напротив. Когато назоваваме проблемите в обществото, тогава вече им придаваме форма и започва истинската битка срещу тях. Това е една от причините да смятам, че постоянно, навсякъде и по всяко време трябва да говорим за всички несправедливости. Никой проблем не се решава с пренебрегване или замитане под килима. Затова е добре да отворим очите си, умовете и сърцата си за тревогите на околните. И доколкото можем, да помогнем в решаването на обществените проблеми, в едно толкова мрачно време както за България, така и за света. Да, в тази книга страшното се споменава, не се пренебрегва, но в крайна сметка само това е начинът да назовем врага и да се сражаваме с него.

Нека поговорим за болката като осъзнаване на крайността. Пишете за това как чрез нея разбирате както собствените си граници, така и смисъла на живота, който не става по-лек, но става по-истински.

Колкото и да е неприятно да се сблъскваме със здравословни и физически проблеми, те са неизбежна част от следите на времето по нас. След първоначалното отчаяние идва приемането и дозата мъдрост. Дори забелязвам, че всичко това придава плътност на живота. Разбира се, звучи по-добре изобщо да не страдаш и да не те боли, но тези перипетии ни дават шанс да се вгледаме по-дълбоко в себе си, да се обгрижваме по-добре и да виждаме живота с повече цвят. Много често заболяванията ни подсказват, че сме стигнали до някакъв лимит и се нуждаем от промяна. Когато видиш, че възможността да се чувстваш добре не ти е даденост, започваш да оценяваш много по-високо моментите, в които изпитваш хармония с тялото и психиката си. Клише е, защото е вярно. И когато можеш да се насладиш на разходката в планината без ограничения, тогава радостта е още по-голяма.

Тази книга е свързана с промяната и с осъзнаването, че животът се променя непрестанно, че е много по-голям от представите ни или от болката в определен период – че е движение.

Животът е много несигурен. Ние сме много несигурни, което не е непременно лошо, а е част от това: да отворим мирогледа си и да видим, че нищо не е само едно нещо, че ние сме много различни. Представата ни за самите нас се изменя непрестанно. Аз съм от поколение, в което беше модерно като деца да си правим лексикони, и тогава имаше такива призиви: „Опиши се с три думи“. Сега, на тридесет и три, вече не мога да се опиша с три думи, защото съм много различен човек от това, което съм мислела, или от ситуациите, в които ме поставя животът. Понякога съм добър човек. Понякога ми се струва, че съм малко по-лоша, отколкото съм си мислела – когато се гневя, например, но и това е част от човешкото. Винаги съм била нетърпелива, но сега вече се уча на търпение и на смирение пред времето и неговия по-мъдър ход. В никакъв случай тези несигурности не са лошо нещо. Страхът не е нещо лошо – той не се явява като демон, който те плаши, а е проява на желанието да надскочиш себе си и своите вътрешни ограничения, били те поставени от определен тип възпитание, или от физически проблем. Така че, макар да звучи тъжно или пък страшно, всъщност нищо в тази книга не е страшно. Просто е такова, каквото животът го прави. И както аз, като журналист, винаги съм съобщавала фактите, и в тази книга го правя така: без да оценявам, без да давам категорична оценка – просто един репортаж. Така си представям книгата.

Някой ден, наместо сбогуване

Ти, трева на моята смърт,
помни, че можеше да е много по-лошо.
Можеше да се случи още на 24,
можеше градовете ни да са по-далеч един от друг
или да си усойна орехова сянка над кръста ми.
Но ти зеленееш,
ти ме зеленееш
и краят е по-малко край.

Ти, трева на моята смърт,
дъх на моя живот,
заповядвам ти да се усмихнеш

Катя Димитрова (1992) е родена в Раднево. Има бакалавърска степен по журналистика и магистърска степен по „Продуцентство и креативна индустрия“ от СУ „Св. Климент Охридски“. Журналист с повече от десет години опит. Отличавана е от национални и международни поетични конкурси. Нейни стихотворения са публикувани в „Литературен вестник“. „Плач по всички жени преди мен“ е дебютната ѝ поетическа книга.