0
690

Структурно-функционален модел на науката

Откъс от труда на доц. Любен Попов, публикуван в Университетското издателство „Св.св. Кирил и Методий“

доц. Любен Попов

Книгата на доц. Любен Попов представя структурата на научното опредметяване въобще и на различните равнища – емпирично, теоретично и др. Проверката е направена върху историята на открития, изобретения, технологии и други типове резултати, продуцирани в различни науки. Описва се системната йерархична процесуална структура, инвариантна: а) към всяко научно съдържание, б) към всеки научен феномен – интегралност, и в) на структурата в границите на всеки диахронен период – сама към себе си. Принципът на инвариантността е специфичен науковедски метод. Изведени са типологии на външното научното пространство (видове интегралности), два научни цикъла с изходи към практиката в тяхната обособеност и с механизмите им на функциониране. Определено е понятието за йерархична структура. Йерархичността е критерий за научно развитие, а диахронната структура – за история на науката.

Монографията се основава на докторската дисертация на автора от 1981 г., чието копие е единственото запазено в архивите на Софийския университет, както и в личните архиви на доц. Попов. Впоследствие трудът за доцентурата му от 1991 г. енигматично изчезва, като днес остават единствено документите от заседанието на научния съвет на Центъра по културознание по хабилитацията. В резултат именно на изследването на структурно-функционалния модел на науката пристига и поканата от страна на проф. Николай Генчев към Любен Попов да се присъедини като преподавател към Центъра по културознание. Доц. Попов става един от доайените на политиките за култура през 90-те години, когато държавата и обществото преживяват политическа трансформация. Той е и един от инициаторите на Технологичен парк „Култура“, който в онзи момент събира в поредица от национални кръгли маси политици, артисти и представители на бизнеса, за да разговарят заедно за общите интереси и бъдещето на сектора. За кратко около доц. Попов се формира ядро от специализанти и студенти, които и днес са сред водещите имена в културознанието и културните политики.

Научният труд на Любен Попов поставя начало на изследванията, посветени на науката за науката. Досега той не е стигнал до широката публика, публикува се в чест на 80-годишнината на автора.

„Структурно-функционален модел на науката“, Любен Попов, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2021 г.

УВОД

Значимостта на науката в съвременния свят е несъмнена. Практически необозримо е множеството от публикации, където това се констатира на много страници и по различни поводи. Трудно е да се обхване дори само научната литература, посветена на ролята на науката в обществото. Обект на специални изследвания например са нормативните документи върху науката в своето все по-нарастващо количество и разнообразие.

От края на XIX век науката е предмет, с които усилено се занимава политиката. С времето този интерес се е разширил значително. Въпросите, свързани с регламентиране на науката, вече не могат да се решават оптимално в национален мащаб дори и в най-големите и развити страни. Появата на т. нар. „глобални проблеми“ доведе до необходимостта от международна политика спрямо науката.

Какво се е изменило в отношението между науката и обществото? Този без съмнение основателен въпрос поражда продължителна и задълбочаваща се дискусия. Постановката, че живеем в епоха на научно-техническа революция не обяснява, а с абстрактността си затруднява разкриването на същностните характеристики на изменението. Показателен е фактът, че отношението между наука и общество се определя като научно-техническа революция безотносително спрямо различните общества.

В отношението си с обществото, съвременната наука се описва като процес на превръщането и в непосредствена производителна сила. В това определение се търси характерът на изменението на науката в променящото се отношение. Но от съвременните позиции на анализа може да се докаже, че в контекста на разглежданото отношение, науката може да се определя като непосредствена производителна сила във всеки предходен исторически период. Както съвременната, така и древната египетска наука например наред с функцията си да описва и обяснява природата е имала и функцията да предвижда и модифицира обществената практика.

Отношението между науката и обществената практика може да се опише като процес на перманентен постоянен избор на алтернативи. Спрямо социалното (икономическо, културно) развитие обаче, науката не е фактор наред с останалите фактори на избора. Тя винаги е била нещо повече – едно исторически обогатяващо се образувание, което се проявява като „устройство“, пораждащо факторите на избора. Във взаимодействието си с обществото науката влиза във всеки следващ момент – с определена, все по-висока степен на своята (кумулирана) вътрешна динамика.

Промяната на науката днес трябва да се търси като качествено изменение на нейната пораждаща функция. Съвременната наука произвежда фактори на избора за социално развитие с един нарастващ темп или ритъм. Качествено различна е тъкмо нейната продуктивност.

Промяната на отношението между науката и обществото е всъщност промяна на ритъма на избора. Науката днес задава такава динамика в полето на факторите на избора, която води до необходимостта от уплътняване на времето на избиращия политик. В така изменената ситуация оптимален може да бъде само един изпреварващ избор, основан на познаване и прилагане на законите на функциониране на „устройството“, пораждащо факторите на избора, а това са законите на вътрешната научна динамика.

Основното качество на бъдещото общество се разкрива като изначална същностна характеристика на науката. Като обособена особена практика, науката е възможна само когато колективната, обществена производителност на учените в изследователския процес е задължително тяхно натрупващо се обществено достояние.

Формирането и развитието на наукознанието се характеризира с парадокса, че то трябва да дава резултати, значими за овладяване на научната практика и в същото време би могло да прави това само ако предварително познава научната практика в нейното обективно съществуване. Как предвиждането и модифицирането на научната практика се реализират от и заедно с нейното описване и обяснение? Това е проблем, които се поставя не само по отношение на наукознанието, но и по отношение на всяка наука, взета като изследователски процес. С други думи, това е основен науковедски проблем. Решението му трябва да се търси с методологическите средства на диалектиката – в съвременната наука само тя дава аналогията, а значи и метода за обясняване на процесите.

Общоприето е науката да се определя като сложна динамична система. Под това се разбира единството на практически безкрайното разнообразие на научните феномени. Въпреки това е трудно да се даде определение на понятието „научност“. Поставя се под въпрос възможността за прилагане на систематичен подход при изучаване на науката. Дори само нееднородността на науките е достатъчно затруднение при разглеждане на науката в единство (Азаря Поликаров). Въпросът за възможността да се абстрахира онова общо, което може да бъде преоткривано като съществена характеристика на всеки научен феномен, е въпрос на живот за тази научноизследователска практика, която претендира да определя себе си като наука за науката.

Самите учени, увлечени в тази все по-разширяваща се практика, сами не са единни по отношение на нейното дефиниране. Наука за науката, теория за науката, комплексна теория за науката, наукознание, наука за организацията или управлението на науката, изследвания по научна политика, теоретични основи на научната политика – такива са термините, зад всеки от които стои една обособена, но и не съвсем обособена реална практика на изследвания върху науката (Азаря Поликаров).

Зад всяка от тези позиции видимо стои някакво различно съдържание на извършваната работа. Но спорът между тях не се води от презумпцията за разграничаване, а напротив от мотив за обединяване. Доказателства за това са например общите организационни форми: семинари, симпозиуми, „невидими колежи“, научни издания и др. До този момент обаче единение между различните направления не е постигнато. Твърде вероятно е търсеното единство да стои някъде над различията и да се реализира само заедно с тези различия и благодарение на тях.

Настоящото изследване приема като отправно схващането, според което описаната по-горе ситуация е процес на обособяване, формиране и развитие на наукознанието като самостоятелна наука (Никола Стефанов). Въз основа на този достатъчно аргументиран възглед се предпоставя следната изходна хипотеза – наличието на различните направления на изследвания върху науката е аналогично на реализиралата се диференциация във вече изградените науки. Във физиката на XX век например също има множество различаващи се направления (специалности), но от това тя не е престанала да бъде единна наука. Процесът на формиране на наукознанието, естествено, е обратен – от реализирало се разделение към изграждащо се единство. Като всяка нова наука, науката за науката наследява онова структурно развитие, което вече е постигнато в науката.

Своеобразен катализатор на центростремителни сили в новата сфера на изследвания върху науката е конфронтацията с утвърдени дисциплини и направления, традиционно включващи и изследвания върху науката като логика, социология, история, психология, философия на науката, методология, икономия и дори етика. Новите изследвания (респективно изследователите, заети в тях) имат известно усещане за малоценност пред традициите, спрямо които тяхната наука изглежда сякаш още не- развита. И това е естествено. Възникването на нова научна интегралност предполага „тя да се вмести всред съществувалите науки, да докаже себе си при устойчиви начални условия и граници“ (Поликаров, 1977).

Но границите съществуват, за да бъдат нарушавани. Освен това новата наука не се формира на пусто място. Нетрадиционните изследвания върху науката черпят своя градивен материал от съществуващата наука и най-вече – от научните дисциплини и направления, традиционно включващи и изследвания върху науката. Взаимствани са, първо, самите учени. Веднъж поели по пътя на новите изследвания, те адаптират и сами се дистанцират от предишните си дисциплини.

Конфронтация се получава, когато се взаимстват други (освен квалификациите) резултати. Особено остра е тя например между наукознание и методология, въпреки че резултатите на тази метанаука по начало са предназначени за ползване от другите науки. Нормално е новоформиращото се наукознание да поема по-интензивно методологическите резултати. Но наукознанието ще се обособи, едва когато престане да „паразитира“ върху „отчуждена проблематика“, специфична за методологията и другите традиционни изследвания върху науката, преформулирайки я в собствено науковедска. А до това може да се стигне чрез разкриване на вътрешните механизми на функциониране и развитие на науката, в „специфично нов апарат от понятия и методи“ (Никола Стефанов).

Разграничаването на наукознанието от традиционните изследвания върху науката се свежда до обосноваване на единния, цялостен обект наука. Настоящото изследване ще ползва в тази насока получени вече абстракции: науката като естествена система (Оствалд, Вернадский); науката като функционална система (Джон Бернал, Дерек Дж. Де Сола Праис); науката като отношения между вътрешнонаучни и външнонаучни отношения (Никола Стефанов); науката като нормативна система с генезис (Михаил Розов, Доминика Асенова).

Цел на настоящото изследване е: да изведе в предметна системно-процесуална структура онази обективна същност, която характеризира както всеки конкретен научен феномен, така и науката като цяло; да опише механизми в динамиката на тази структура; да покаже превръщането на структурата в метод и изследователски техники спрямо всеки реален, конкретен или абстрактно зададен научен феномен, когато той е обект на науковедско изследване и да идентифицира съществуващите в научната структура цикли с изходи към практиката.

При разкриване на обективната диалектика във функционирането и развитието на науката изследването ползва достиженията на системния подход за функционална система (Петър Анохин), за система с памет (Ръсел Акоф[1] и Фред Емери), за системата като памет (Ласло Гараи), за процедури за опериране със системен обект при неговото опредметяване и изучаване (Георгий Щедровицкий).

[1] Russell Lincoln Ackoff – на бълг. ез. името може да се срещне и като Ръсел Еикоф или Ръсел Еиков [бел. ред.].