Начало Книги Изборът Струните на сърцето
Изборът

Струните на сърцето

Артуро Рейес
03.06.2024
647
Артуро Рейес

Публикуваме един от разказите в сборника на испанския писател, издаден от „Недланд“, преводът е на Николай Тодоров 

Бележитият френски реалист Алфонс Доде би могъл да познава творчеството на своя по-млад съратник Артуро Рейес (1863–1913) и сигурно би се зарадвал на средиземноморското вълнение и на топлия южен полъх в него. Защото Рейес, родом от Малага, е от испански разказвачите, които с такава проницателност се вглеждат в заобикалящия ги свят и с такава вещина го пресъздават, дори на пръв поглед да се спират на събития от всекидневния живот, които изглеждат незначителни. Тласкан от житейските неволи, Рейес започва своя писателски път още като студент, едновременно като прозаик и като поет. И въпреки ранната си смърт оставя след себе си десетки стихотворения, разкази и романи, които в днешни дни напомнят на бисерните нанизи от някое потънало съкровище, въпреки че приживе славата на автора се е носила между Мадрид и Буенос Айрес. Защото малцина са успявали така умело да изразят духа на Андалусия, за да може, по думите на автора, литературата да се превърне в „наука и осезание, платно и статуя, истина и поезия“.

Сборникът „Струните на сърцето“ включва 22 разказа. Героите са обикновени хора, които живеят в хармония с природата и вълненията им са свързани преди всичко с любовта, ревността и героичните подвизи.

Преводът се публикува с подкрепата на Министерството на образованието, културата и спорта на Испания.

„Струните на сърцето“, Избрани разкази, подбор и превод от испански, Николай Тодоров, издателство „Недланд“, 2024 г.

ВЪВ ВЛАКА

– Добър ви ден, господа.
– Добър ден.
– Божке, Божке ле, каква жега само! Как тъй не спират дори за минута на гарите? Истински кошмар! Слушайте, госпожо, ваше ли е туй момиченце, дето плаче?
– Тъй вярно, господине.
– Чуйте, чуйте, какъв глас! Не момиченце, а военен тромпет! Божке мила, как писка туй ангелче! Край, душо моя, свърши се! Ами че то сигурно има някое и друго сребърно звънче в гърлото! Чуйте, приятелю, за Ронда ли сте?
– Не, господине, за Лусена.
– А, добра земя, добри свещи. Което си е право, право си е, веднъж от съвсем мъничко, заради една свещ, завъртях една търговина от най-сладките с един от Лусена в Картахима.
– Казвате, че заради една свещ, тъй ли?
– Да, господине. Заради една свещ с четири фитила. Представете си, че току-що я е запалил стопанинът на хана… Той бе от Лусена… А пък аз, дето се нуждаех от нея, му казвам: „Слушайте, ще ми направите ли услугата да ми заемете своите дрехи?“.
– И човекът ядоса ли се?
– Как да не се ядоса! Разбира се, че се ядоса, друже! Още малко и можеше да се наложи да викам ония с тривърхите шапки… На мен са ми се случвали таквиз неща!… Слушайте, вие откъде сте, от Кордоба ли?
– Не, господине, от Малага.
– Аз пък съм от Севиля. И най-голямото ми желание е да ида някога в Малага… Вижте обаче какво момиченце само? Пресвета Дево Макаренска, имате ли с какво да запушите устата на това ангелче?
– Не, нищичко не ми остана. Ами вие?
– Аз ли? Ще взема да му сторя някое и друго възелче отвътре, за да помълчи, щото… щото е като църковен орган!
– А вие какъв сте?
– Това вие ще кажете… Тъй че, приятелю, вие сте тръгнали към Ронда, тъй ли?
– Не, човече, не, тръгнал съм към земята на свещите!
– Ах, да, наистина! Добре тогава, аз идвам от Алхесирас… Исках да видя какво чини Рикардо и стана една корида само за смях! И не мислете, че животните бяха лоши. Не, господине, нищо такова, не бяха лоши, даже напротив! Понеже, каквото си е право, право си е, биковете си бяха първокласни! Ама оня ден съдбата бе обърнала гръб на Бомбата… Вижте, пък аз съм от тия, дето вярват, че Бомбата няма бик, дето да го хване, освен ако не метне рога си по него… Не бяхте ли на боя?
– Не, господине.
– Ами нищо не сте изтървали. Вижте обаче, арената още малко и ще се пръсне! Такова сборище само – пъстро, шарено заради всичките ония платове! И тъпкано, тъпкано, няма накъде да плюнеш… И едни жени, майко мила! Съвсем, ама съвсем ги биваше животинките… Божке мила, какво момиченце! Започва да ме изнервя, понеже аз много лесно се изнервям и няма що да сторя… Добре, както ви разправях, сред публиката имаше толкова много жени, че страх да те хване. Стигнах до първия ред минутка преди да започне цялата работа. Едва съм седнал и бум, куадрилите на арената и малко тиририри, излиза първото животно… Друже, не животно, а живак! Няма да ви разправям, че на минутата сред арената не остана и сянка от бикоборец… Как само отнасяше преградите тая рогата твар!
– Явно се вълнувате от бикове!
– Аз ли? Представете си… Мога зъбите си да дам, за да ги гледам! Насън бълнувам за тях! За бикове и за платове! Щото, вижте, вярвам, че всеки човек се ражда за едно нещо. Пък аз съм се родил, за да гледам бикове и да се боря с платове. И ви казвам правичката, че ония, дето живеем зад тезгяха, сме не по-малко бикоборци от самия Войскарин! Сякаш дюкянът е арена… Как, да не би да не е така? Веднага ще ви го докажа… Обърнете внимание: една клиентка не е ли животинка? Ами витийството не е ли плащът? А какво е, ако не шпага, шивашкият метър?
– Може и тъй да е.
– Може, как да не може! Ако не е така, вижте нататък. Представете си, че сме в моето почтено учреждение. И ето, през прага влиза една мома, която търси най-нужното. Какво тогава? Още дори не съм я видял, че влиза, и си казвам: „Тази животинка е благородна и поривиста. Не бива да се разиграва много с плаща“. Или: „Тази е хитроумна и ще ме озори“. Или: „Тази е от ония, дето ще влязат в схватка в последната третина. Няма какъвто и да било начин да се блесне пред нея“. Или: „Тази ще го кара свойски, но си е направила тънките сметчици и така ще ме смушка, че направо ще ме срази“.
– Никога ли не грешите?
– Аз ли? Аз съм като Войскара! След като съм се прочул… Вижте сега, един ден, случи се в Осуна, бях в дюкяна. Седя си аз в дюкяна с един пътуващ търговец, много симпатичен, направо днешното време подобрява… И така, бъбря си аз с него, когато ненадейно през вратата нахлува тая ми ти гмеж. Жънали по нивите, щото всичко става по туй време, в което на сиромасите им се хвърля стръвта. Само ги видях да се задават и вече знаех какво дирят. Казвам му на комисионера: „Искате ли да видите как се работи с мъжка ръка?“. „На драго сърце“, отвръща ми той. Продължавам да си приказвам с него и после той става, отправя се към животните. Мушва ги четири пъти, както правят новаците, и те напълно се хващат. Тия жътвари имат общо двайсет и седем песети и деветдесет и пет сантима и взимат тези на Вилядиего.
– Само не виждам каква е вашата роля – казва ми пътуващият търговец.
И аз, дето, естествено, дотогава се сдържам, го поглеждам малко насмешливо, подсмихвам се и му говоря:
– Слушай, ти, ела тук да ти направя подарък.
– Какво искаш, Русокоси? – пита ме Смуглия, понеже там всички ме знаят като „Русокосия“.
– Човече, ела насам, понеже забравих да ти покажа една реликва.
– Да не е костичката на някой светец?
– На теб костичка в тоя живот няма да ти покажа, хубостнико.
– Тогаз недей да ми показваш нищо, защото аз нямам повече какво да харча.
– Нищо няма да харчиш. Това, което ще направиш, е да оставиш очите си да отпочинат на нещо чудно. На едва дебела пана[1], която току-що получих и вече е продадена. Плат, който е само за отбрани хора като теб, дето могат да го оценят.
– Не искам повече панталони от пана, че имат лоши последици.
– Аз искам само да видиш плата и не си мисли, че ще ми даваш дори една парà! Ще ти го покажа безплатно, ама наистина безплатно!
И ето че отново хващам всичките пиленца в примката за бикове! И щом видях, че вече са се оплели, скоквам зад тезгяха и вадя парче сива пана, която вече се готвех да подаря на плъховете, понеже няма жив човек на земята, който да посегне към нея.
– Това ли е паната, дето казваш, че е много добра? – пита ме Смуглия и ръчка плата с юмрук, понеже, за да се познае добрата пана, трябва добре да я опипаш.
Виждам, че паната не му харесва, и разправям:
– Това е сродна на нея. Искам да ти покажа целия род.
– Тогаз извади по-близък сродник, щото тая не ми харесва.
– Това и аз го виждам. Обаче, за да не се замаеш, изплакни добре очи, защото ще ти покажа две парчета, които са запазени специално за да ги погледаш. Но само да ги погледаш, понеже вече съм ги продал.
Казвам това и се шмугвам вътре, вадя ножиците и за по-кратко време, отколкото може да се разправи, изрязвам два чифта панталони. Летя обратно и ги просвам на тезгяха, като му заявявам:
– Вкарай сега юмрук в тия. Сладки са като канела. И взех от тях само две парчета, та няма никой в Осуна, който да е мъж с вкус и с изтупан вид, който да има панталони от такава пана.
– Да, тая е добра. И казваш, че вече си ги продал?
– От три дни чакам да дойдат да си ги вземат. Но ако някой ден получа повече такива, обещавам да ти запазя първия, който стане.
– Въпросът е, че сега нямам пари. Пък и после, когато може да се появи друго парче, не знам дали ще имам…
– Твоето лице за мен струва повече от каквато и да било банкнота.
– Благодаря, само че искам да си го взема сега.
– Как да вържа другия търговец, който е почти толкова добър, колкото теб? Макар и другият да ми каза, че този и този ден ще прати да го вземат, в действителност искам да ти доставя удоволствие на тебе. Понеже си редовен клиент и пазаруваш само от мен.
– Ами когато дойде другият, кажи му, че твоят съдружник се е разсеял и го е продал дори без да разбереш.
– Не, това, което мога да направя за теб, когато става въпрос за теб, е да ти продам единия от двата готови.
– Ама нали добре знаеш, че не купувам никаква дреха, ако не я е пробвало и моето момче, което винаги носи същото като мен.
– Пресвета Дево Макаренска, помилуй ни! И другар си имаш, че да ме въртиш повече от някоя стара болежка! Но все пак не желая аз да се прибираш разочарован у вас. Хей сегичка ще зашия парчетата, за да не дойде другият търговец.
– Слушай, Русокоси, нали няма да бъде много, много скъпо?
– Не се плаши, човече, щото, когато правя нещо от добро сърце, аз го правя изцяло. Ти знаеш ли колко ни струва на нас тоя плат? Тоя плат ни струва по две песети метъра! Това значи, че едно готово парче ще струва около шест песети! Нима си мислиш, че ще те изръся девет песети за единия, понеже най-малкото, което можем да печелим, е три песети на парче?
– Това е много скъпо, човече, не мога да харча толкоз пари.
– Мълчи, обеснико, щото тук ти си господар! Няма да ти взимам девет песети за единия чифт, нито осем, нито седем. Защото това, което си купил от нас, вече ни е донесло няколко хрулички… Ще постъпя с теб както заслужаваш… Ще ти взема… ами толкова, колкото ни струва! Дванайсет песети за двата… И бягай от тук, бягай час по-скоро, да не би да се разкая и да прибера обратно панталоните!
Напълно се хващат. Отиде си Смуглия със своята пана, пък аз заставам пак начело, свалям си баретата и комисионерът ми казва:
– Тоя е пò бикоборец и от онзи до джамията.
– И е имал право.
– Как да няма право! Вижте, като бях веднъж в Алхесирас… Ама, друже, да не би вече да пристигнахме?
– Ронда след петнайсет минути!
– Момко, как препуска тая мотовилка! Добре, какво да се прави, приятелю, друг път ще ти разправям… Бог да те пази и, знаете вече, Антонио Урдиалес в Морон.
Явно успях да сдържа учудването си.
– До друг път казвам, ако рече Бог.
– На добър път и много, много благодаря.
– За какво?
Рязко се отдръпнах от прозореца и се престорих, че не съм чул въпроса на този прям, сладкодумен, жизнерадостен и обаятелен севилец.

[1] Пана – дебело кадифе.

Артуро Рейес
03.06.2024

Свързани статии