Книгата e част от поредицата на издателство „Ентусиаст“ с творбите на писателя

Последният непубликуван роман на Никос Казандзакис излиза за първи път на български език, половин година преди появата си в Гърция. „Стръмнина“, издаден у нас от „Ентусиаст“, в превод на Николай Костов, под редакцията на Здравка Михайлова и в оформлението на Яна Аргиропулос, събира в себе си емблематичните за творчеството на големия писател духовни и литературни търсения.

Доскоро книгата е напълно непозната както за академичните и литературни среди, така и за широката публика, тъй като малцина знаят за нейното съществуване. През всички години след смъртта на Казандзакис ръкописът на „Стръмнина“ се е съхранявал в музея на автора на остров Крит. Открит е през 2009 г., но едва през ноември 2018 г., след като е представен официално на изложба в Атина, ръкописът е разчетен, изучен в детайли и подготвен за публикация.

Написан във Великобритания в средата на 40-те години на XX век, веднага след емблематичния роман „Алексис Зорбас“, „Стръмнина“ отразява опустошителната реалност след края на Втората световна война, болката и разрушенията, претърпени от Гърция по време на германската окупация.

Книгата проследява преживяванията на млад писател, у когото ясно се открояват чертите и духовните възгледи на самия Казандзакис. Козмас, главният герой в романа, се завръща на родния Крит след мъчителна служба като военен пилот, за да се изправи лице в лице с печалната следвоенна действителност. Разкъсван от своята вътрешна борба между мрака и светлината, между разочарованието от равнодушието на съвременниците си, интелектуалци, и трудностите, пред които е изправен светът, той търси пътя към мира и завръщането към човечността.

Романът на Никос Казандзакис носи духа на всички емблематични творби на писателя и отправя към читателите универсално послание: „В големите мигове, които преживяваме, една единствена сила може да стане пътеводна: вярата.“

„Стръмнина“, Никос Казандзакис, превод от гръцки Николай Костов, под  редакцията на Здравка Михайлова, издателство „Ентусиаст“, 2022 г.

КРИТ

Развиделяваше се. Откъм сушата повя ветрец и морето настръхна; леко ухание на мащерка се спускаше откъм острова и Козмас, изправен на носа на кораба, поемаше дълбоко вдишвайки мириса от пазвата на родната земя. Пред него се възправяха страховити скали, от време на време върхарите на дърветата притъмняваха, а в далечината планинските върхове розовееха. Какъв бе заминал тогава, едва двайсетгодишен младеж с леко набол мъх по страните, с неоформена душа, какъв се завръщаше сега. Обърна се; до него стоеше момиче, то бе дребно, бледо, гледаше го с големи, изпълнени със страх очи.
– Крит!, – рече ѝ той, засмя се и нежно докосна рамото ѝ.
Момичето подскочи.
– Да, – отвърна тя и замълча.
– Тук ще забравиш, – рече с тих глас Козмас. – Това е твоето отечество. Забрави за онова другото…
И тъй като момичето мълчеше, той мило ѝ повтори:
– Другото го забрави…
– Да, Козмас… – прошепна момичето и отново замълча.
А после то внезапно сграбчи ръката му, притисна го, сякаш искаше да се убеди, че той съществува. За миг се успокои.
Крит все повече се приближаваше с неговите планини, маслинови гори и лозя. Насреща Мегало Кастро[1] се белееше на фона на утринната светлина. Уханието на мащерка ставаше все по-силно. Слънчевият светлик вече се спускаше от върховете към подножието на планината, сега то огряваше нейните склонове, светлината се разстилаше кротко и изпълваше полето. Дърветата започваха да се провиждат, чуваха се петли, светът се разбуждаше.
Мъжът се наведе към момичето:
– Моля те, – каза ѝ тихо той, – сега, когато ще влезеш в бащиния ми дом, опитай се да сдържиш сърцето си, да не се уплашиш. Знай, че винаги съм с теб. Майка ми е свята жена, ще те обикне; сестра ми, трябва да знаеш това…
Той замълча, смръщи вежди.
– Какво има?, – рече момичето и тревожно погледна мъжа.
Когато тя навърши дванайсет, старият я повика: „Да не си прекрачила повече прага на външната врата“, ѝ бе рекъл, „и повече да не си се вяснала пред мен. Махай се!“
Оттогава за нея мандалото на къщата бе хлопнало; седеше по цял ден, шиеше, бродираше, пригласяше чеиза си, а когато старецът се връщаше вечер, първа отдалеч чуваше неговите стъпки и се завтичаше към най-вътрешната стая да се скрие. Когато навърши дванайсет, бе съзряла отвисоко от прозореца един младеж, който я гледал. На другия ден се бе повторило. На следващия отново се бе случило същото. Тя го бе обикнала. Една вечер по тъмно му хвърлила бележка с написани на нея думите: „Ела в полунощ, ще бъда на вратата“.

Козмас замълча, вената на челото му се бе издула и пулсираше. Отново избуяха вътре в него с пълна сила, омразата, страхът и любовта към стареца. Крит бе изчезнал и във въздуха се бе очертала страховитата сянка на стареца.
– Замълчи, – прошепна момичето, – замълчи, не искам да ми го казваш.
– Не, трябва. В полунощ сестра ми бавно слязла боса, за да не скърцат стълбите… Но старецът бил буден, чул я, промъкнал се подире ѝ и я последвал. Клетото момиче излязло на двора и докато протягало ръка, за да отвори вратата, старецът я сграбчил за косите, впил нокти в нея, качил я изгубила свяст в стаята ѝ, метнал я вътре, заключил я и пъхнал ключа в пояса си.
Старецът повече дума не обели, но оттогава сестра ми петнайсет години не си е показвала лицето нито на вратата, нито на прозореца. Казват, че сън не я ловял, а когато наближи полунощ, отваряла прозореца, навеждала се навън и, ако случайно някой минавал по улицата, се провиквала: „Наближава ли полунощ?“ И веднага отново затваряла прозореца уплашено.

Козмас замълча. Русите коси, сините очи, миловидният образ на сестрата, смехът ѝ, когато беше малка… Сякаш това бяха дълбоки черни води, в които той се вглеждаше.
– А сега?, – попита момичето.
– „А сега, след като почина старият…“, искаше да каже тя, но гласът ѝ се прекърши.
– Сега, след като почина старецът ли? Не зная; но вече е много късно.
Той направи няколко крачки на палубата, събра отново сили, както обикновено, и се поуспокои. Обърна се отново към момичето.
– Моля те, – рече ѝ отново, – не се стъписвай.
– Но…, – додаде девойката.
Козмас протегна ръка, сякаш искаше да закрие устата ѝ.
– Не, не…, – каза, той не е мъртъв. Ще видиш.

Козмас се бе загледал някъде отвъд Мегало Кастро, на юг, към прочутата планина Юхтас[2] – като огромна божествена глава, изтегнала се високо над маслиновите гори и лозя, с грубо, скосено чело, с прав нос, с плътна затворена уста и брада от скали и урви, които връхлитаха и се спускаха към полето. Тя лежеше по гръб, като мъртъв вкаменен бог, простираше се черно-синкава, грубо издялана, леко повдигната, сякаш все още обглеждаше Крит и властваше над него.
– Старецът не е умрял, – помисли си изведнъж Козмас, с очи вперени в тревожния обем на планината пред него. Докато неговият живот мъждука в мен, значи не е умрял; докато съм жив и мисля за него, той няма да умре. Другите ще го забравят, от мен зависи животът му. Той ме крепи, но и аз него крепя …
Усещаше баща си да го владее в собствените му недра, да пуска корени и да не иска да се откъсне от него. Такъв е бил той винаги. Свиреп, неразговорлив и властен. Спомняше си го, дребен, с черна сякаш боядисана брада, с черен чембер с пискюли на главата, тежък, мълчалив; дал бе клетва да не се засмее, докато Крит не се освободи. А една вечер, спомни си Козмас, на гости у тях бе дошъл чичо Димитрос, братът на майка му, приветлив, веселяк, добряк, човек от друго тесто. Докато приказваха, бе казал нещо и се бе засмял, а бащата господар бе смръщил гъстите си вежди и повече не проговори. А когато чичото си тръгна, той се обърна и погледна Козмас: „Не го е срам“, рече, „да се засмее“.
Той не говореше, не се смееше, гледаше хората и не му се нравеха. Нямаше никакви грижи – бе стар, уважаван, богат, с добра жена и здрави деца, нищо не му липсваше; но вътре в себе си усещаше тежка отчужденост, непонятна горчивина, един вопъл. Стигаше до гърлото му и го задушаваше. Затъпкваше болката в гърдите си в продължение на месец, два, шест, в него обаче тя вече бе преляла, за нея там повече място нямаше, сърцето му щеше да се пръсне. И тогава на всеки шест месеца се напиваше. Тези запои Козмас все още си спомняше със страх. Старият имаше четири „джуджета“ – смешници, бедняци, на които даваше пари на заем през цялата година, за да ги държи под ръка, когато му потрябваха; когато на всеки шест месеца пиянстваше и му бяха необходими. Всеки от тези смешници имаше някакво умение – единият танцуваше добре, другият пееше, третият свиреше на критска лира, а четвъртият бе шегобиец. Като дойдеше уреченото време, бащата господар пращаше прислужника си при всеки един от тях, за да ги извести: „Поздрави, казва, имате от капитан[3] Михалис, затваряйте дюкяните и заповядайте у дома му“.
Обземаше ги страх. Пращаха хора, молеха господаря, ако можеше да им даде два-три дни отсрочка, да се приготвят. Имали работа, не я били свършили, жената на единия била болна, трябвало да ходят на село, да оберат гроздето. Нищо не помагаше! Старецът изпращаше повторно прислужника: „Да заповядате, – казва, – още сега!“ Клетниците затваряха дюкяните, написваха на лист хартия и го залепяха на стъклото отвън: „Ще отсъствам осем дни“, понеже толкова продължаваха пиянствата на стареца.
Пазаруваха за седмица, прибираха се един по един вкъщи. Взимаха си сбогом с жената и децата, прекръстваха се и пристигаха един по един в дома на стареца. Слугинята ги сваляше в избата, където бяха бъчвите с вино, една делва със зехтин и две делви с брашно и жито. В галерията, издигната част покрай стените, имаше миндери и възглавници, а пред тях – дълга софра. Старецът сядаше в средата, слагаше от дясната си страна двама, а от лявата – другите двама, слугинята донасяше мезелъците, насред двора се колеха кокошки и гуляят започваше. Ядяха, пиеха, не говореха. Никой от четиримата не бе на кеф; всеки размишляваше над своите домашни грижи, като негодуваше, но мълчеше.
Лека-полека с виното и яденето, те се оживяваха, умът се размътваше, забравяха се; старецът даваше знак, хващаше лирата свирачът, певецът изпиваше едно сурово яйце да си прочисти гласа и веселбата се отпочваше. Танцьорът подскачаше, шегобиецът разтягаше лакърдии, целият зимник се тресеше и ехтеше. Денят преваляше, нощта наближаваше, развиделяваше се. Старецът навъсен, неподвижен, пиеше и гледаше; не пееше, никога не танцуваше. Гостите се подпираха на стената или единият на рамото на другия, придрямваха крадешком и сръчквани от стареца, скачаха и лудешката веселба отново се завихряше. И така дни наред – три, четири, осем. На осмия ден старецът ставаше, отваряше вратата, протягаше ръка: „Вървете си!“, казваше най-спокойно. Козмас никога нямаше да забрави как четиримата клетници си тръгваха покрай дуварите, вървейки един подир друг, бледозелени от повръщане, недоспали, мръсни, небръснати, клатушкайки се и преплитайки крака… А старецът яхваше кобилата си, минаваше през турските махали, излизаше от града и отиваше на чифлика, да вземе въздух.

Козмас отметна глава, припомняйки си, сякаш искаше да се отърси от образа на господаря, обърна се да погледне момичето, умът му да срещне мекота. Видя я да седи върху камара въжета на носа на кораба, големите ѝ черни очи загледани към града, който все повече се приближаваше. Венецианските стени, порутените къщи, две-три минарета, полурухнали, без полумесец върху тях, а над всичко – голяма църква със синьочерно кубе.
– Това е митрополитският храм „Свети Мина“[4], – каза Козмас и приседна до нея.
– Той е закрилникът на Мегало Кастро; когато турците връхлитали да разрушат църквата, той изскачал от иконата и както бил на коня, с къдравата си къса брада, с оръжията със сребърен обков, с дългото си копие, прескачал прага на храма и нападал турците…
Обгърна с ръка кръста ѝ, усети топлината на тялото ѝ, необичайното ухание на дъха ѝ – сякаш миришеше на индийско орехче и канела – и у него се породи непреодолим копнеж да склони любимата ѝ глава върху намотаните корабни въжета, да я целуне. От две години ѝ се радваше и все още не можеше да се насити на това топло тяло с деликатни кости, дошло от далечна страна, от чужда раса, от печални, наплашени предци.
– Ноеми, – рече ѝ тихо, – благодаря ти, че те има.
Момичето наведе глава, прислони се до гърдите на мъжа, сякаш искаше да се скрие, да изчезне в тях, да я няма.
Светлината ставаше все по-наситена; от блед утринен трендафил тя се бе превърнала в разцъфнала чисто бяла роза, а морето се повдигаше и отпускаше и посрещаше слънчевите лъчи.
Юхтас взе да избледнява и да чезне в маранята и изпаренията от горещината, издигащи се над земята. Небето отгоре бе загубило утринната си мекота и бе станало стоманеносиньо.
– Всяка заран, – рече момичето и въздъхна, – баща ми отваряше прозореца и се нажаляваше: „Каква само прелест е тази“, казваше, „какво чудо!“ А какво виждаше той? Черни комини и късче оловно небе, хора грозни и дрипави, зъзнещи от студ. Какво ли щеше да каже той, Бога ми, ако беше видял Крит!
– Сиромашкият Крит!, – рече, изпускайки въздишка един стар потурлия, който подаде глава и погледна от трюма, рошав, махмурлия. – Сиромашкият Крит!
После отново се прибра в трюма.
– Елате, бре момчета, да видите; всичко е в руини!
Един моряк минаваше наблизо.
– Мълчи бе, старо, – извика му той, – мълчи, скъпо има да си плащат сега фрицовете и техните майки!
Но старецът поклати глава.
– Море, и цяла Германия да бъде смазана, критската болка няма да бъде потушена! Сиротният Крит!, – въздъхна отново той и се прекръсти; да беше жена, клетнице[5], щеше да влезеш в Рая, ама си остров!
– Сиромашкият Крит!, – рече и Козмас, утвърдително. Тогава аз все още бях в Атина, срамът още не ме бе обзел, още не бях взел решението да зарежа всичко и да избягам, да рискувам и аз като мъж. Това бяха последните дни на май четирийсет и първа. Небето притъмня, изпълни се със самолети, спуснаха се в редица като ято жерави над Крит. Жените грабнаха децата и хукнаха към планините, пищейки, останали без оръжие, мъжете се нахвърляха срещу тях с викове: „Свобода или смърт!“

След време, в Африка един английски офицер ми разказваше за родния остров обгърнат в пламъци. – „А мъжете?“ – попитах аз. Англичанинът се засмя: – „Държаха в ръце големи ръждясали ножове и крещяха: „Свобода или смърт!“ И се нахвърляха срещу парашутистите[6]“. – „А защо се смееш?“ – „За да не плача. Ние се изтегляхме. В едно село, на брега на Либийско море, тъкмо когато скочих на кораба, един стар капитан ме попита: – Защо бягате? – Ама не виждаш ли, капитане? Ще ни избият. – Е, и какво от това?, – додаде капитанът, – и да избягаш сега, един ден няма ли пак да умреш? Умри сега! – Колкото по-късно, толкова по-добре, – отвърнах му аз.
– Бял ден да не видиш дано! – викна старият критянин и ми обърна гръб. След време научих, че този стар капитан бил моят дядо.
Мъчни души са тези критяни, трудни хора, сякаш попадам в джунгла, – промълви момичето, погледна мъжа и се засмя, за да смекчи малко думите си.
„Права е“, размисли Козмас, „права е… Тежка и мъчна е душата на критянина, необщителна, свирепа, като носорог…“
Спомни си как в Африка, когато бе отишъл да воюва, внезапно най-съкровената му същност се бе надигнала и отколешните демони се бяха разбушували в него… Отначало не понасяше да види село да гори, кръв да се пролее. За пръв път, когато видя убит човек, без малко да припадне. Но полека-лека се забърка в кървавата игра, страстите го завладяха, вечният тъмен копнеж на човека да убива други хора… Демоните в него се отприщиха, наизскочиха прадревните предци – тигърът, вълкът, дивият глиган.
–„Права е тя“, измърмори отново и погледна жената съчувствено.
– Струва ми се, че оттук жива няма да изляза, – прошепна момичето толкова тихо, че едва се чу.
Пасажери наизлязоха от най-долната палуба, от трета класа, от кабините, струпаха се на носа, гледаха. Вече влизаха в пристанището, вдясно проблесна вклинен върху скалите каменният Венециански лъв с разтворено евангелие[7] в лапите му. Пристанището бучеше, миришеше на прогнили лимонени кори, зехтин, цитрусови плодове, рожкови шушулки. Отзад морето, наситено синьо, кипеше. Слънцето вече се бе вдигнало и прежуряше. Козмас скочи на кея, протегна ръка, улови ръката на момичето:
– Стъпи по-напред с десния крак, – рече ѝ той тихо, за да е честит този миг.
Момичето подходи най-напред с десния крак, хвана се изтощена за лакътя на мъжа.
– Уморих се, – рече тя.
– Къщата е наблизо, – рече Козмас, – събери кураж. Стигнахме вече.
Крачеха напред. Козмас гледаше ненаситно къщите, хората, улиците. Всичко бе остаряло; черните коси бяха побелели, страните хлътнали, боите избелели, мазилките от стените изронени, значителна част от тях разрушени. Праговете на много врати бяха буренясали. Той хвана ръката на момичето, стисна я.
– Това е моята родна земя, – каза, – ето от тази пръст, по която стъпваме, съм замесен.
Момичето се наведе, взе малко пръст, стри я между пръстите си.
– Гореща е, – рече, – харесва ми. И си спомни за своята родина, замръзналата.
Навлязоха в тесните сокаци. Козмас бе пуснал ръката на момичето, сега вървеше напред, забързан. Сърцето му се бе разтуптяло. Зави надясно, кривна в уличката, видя отдалеч, че вратата на родния му дом е залостена. Прозорецът над нея също бе затворен. Нямаше никой на пътя. Нито звук, сякаш се движеше в някакъв сън. Той се приближи към старата порта с дъговидни метални обкови, с дебелата метална халка за хлопане. За миг коленете му се подкосиха. Събра кураж.
Потропа. На двора се чуха стъпки, някой изпъшка. Стъпките спряха, той потропа повторно. Портата се отвори, показа се старица, съвсем побеляла, изтощена, стопена, облечена цялата в черно. Щом като видя мъжа, тя проплака:
– Чедо мое! – и разтвори обятия.
Сестра му също се показа, съсухрена, стопена и тя, с бели коси; очите ѝ широко отворени, изпълнени с лошотия и горчивина; гърдите ѝ, години наред в напразно очакване, сега бяха станали плоски.
Радост, плач, ръцете сграбчваха с трепет любимото тяло.
Влязоха вътре, кандило гореше в отсрещния ъгъл до миндера, където неизменно седеше седнал старецът. За миг Козмас се изплаши, прекръсти се.
– Каза ли той нещо като издъхваше?, – попита той.
– Не, – отвърна майката, изръмжа като звяр. – Дадохме му иконата на Света Богородица, захвърли я.
– С болки ли си отиде?
– Не, яден, че умираше.
– Тихо, – каза сестрата, – посочвайки кандилото. – Той слуша!
Но сега, когато синът ѝ беше при нея, майката не се боеше и напористо продължи:
– Закопа цялото си имане в земята, да не би някой да се възползва. Берейки душа, изпълзя навън едва-едва, отиде на чифлика, отпъди ни всички, изкопа земята и скри златото. Вечерта се върна, строполи се доволен и започнаха предсмъртните хрипове. Дойде поп да го причести. Той отвори очи, видя го, освирепя „Махай се!“, изкрещя му: „Проклятието ти да имам дано! – Не се ли боиш от Бога?, – отвърна му отчето и му посочи чашата за причастие. – Това си е моя работа!, сгълча го старецът, – махай се оттук“. Посред нощ взе да цвили като кон, сестра ми, аз и съседките се скупчихме в един ъгъл и треперехме. Той цвилеше и си мислехме, че ей сега къщата ще се срути и ще ни затисне. И ненадейно се възцари тишина. – „Умря“, каза съседката, кира Катинго, – коя ще отиде да види?“ – Но никоя не се осмеляваше. – „Иди да му склопиш очите“, прошепна ми кира Катинго, „върви, че е грехота“. Прекръстих се и отидох. Толкова здраво се бе вкопчил за металните пречки на леглото, че чак ги бе изкривил…
Неочаквано, както говореше, той видя момичето все още да стои пред двора, под гредата на външната врата.
– Това да не е…?, – попита тихо майката.
– Да, жена ми…
Сестрата отвърна лице с омерзение, майката се приближи към сина:
– Защо я взе?, – попита тихо. – Ще омърси кръвта ни. Еврейка е.
– Има широко скроена душа. На нея дължа живота си, ако не беше тя, щях да съм умрял. Друга радост нямам. Обикни я, мамо. И ти, Мария…, – рече той и се обърна към сестра си. Но тя се измъкна, за да приготви кафе.
– Еврейка е… – повтори отново майката. – Но щом я желаеш… Само от едно се боя…
– Какво е то?
– Да не я удуши.
– Кой?
Майката не отговори, обърна се, хвърли поглед към горящото кандило. Козмас разбра, облегна се на стената. Мълчание. И двамата знаеха, че четирийсет дни душата не напуска дома, обикаля из двора, слиза и се качва по стълбите, залоства нощем портата, сяда до кандилото, вижда и чува всичко. Когато бе научил, че е взел еврейка за жена, старецът му бе проводил хабер:. „Докато съм жив, кракът ти да не е стъпил на Крит!“. А сега бяха минали едва десет дни откак бе умрял…

[1] Наред с Кандия (през венецианската епоха), Мегало Кастро е едно от историческите наименования на град Ираклио – административен център на остров Крит – б.р.
[2] Планината Юхтас на остров Крит се намира западно от минойското селище Арханес. Контурите ѝ, гледана от столицата Ираклио, очертават главата на излегнат по гръб мъж. Най-високият ѝ връх е 811 м. и е бил почитан като свещен през минойската епоха – б.р.
[3] На гръцки думата „капитан“ е със значение на „войвода“, командир – б.пр.
[4] Свети Мина е почитан и до днес като светия патрон на града. Катедралният храм в Ираклио е посветен на неговата памет и мъченичество – б.р.
[5] На гръцки почти всички острови са в женски род, с изключение на Порос – б.р.
[6] Става дума за германския въздушен десант през май 1941, известен в историята на Втората световна война като „Битката за Крит“, когато критяните – въоръжени кой с каквото има, от огнестрелно оръжие до вили, коси, брадви, селскостопански сечива, посрещат „на нож“ спускащите се от небето германския парашутисти – б.р.
[7] Един от тетраморфите: лъвът, емблема на Венеция, държи в лапите си разтворено Евангелие на св. Марк, тъй като неговото евангелие подчертава царственото начало на Христос; това на Св. Йоан – символизирано от орела, тъй като неговото евангелие се издига словесно и богословски като птицата; волът или бикът на св. Лука, понеже неговото Евангелие набляга върху жертвата Христова. Символ на това по Матея е човешкият образ, тъй като евангелието откроява човешката природа и хуманност на Христос – б.р.