0
2799

„Студентските години остават неповторими!“

Интервю с Ефим Ушев, поет, основател и главен редактор на „Златоградски вестник“ (1990), краевед и изследовател на южнородопския фолклор

ВТОРА ЧАСТ

Как мина студентската ти младост в Пловдив? Кои ти бяха преподаватели, кои ти бяха състуденти?

Едно безкрайно полезно време, колкото и кратко да се вижда то. За което сега си мисля колко пуст би бил един живот без онези студентски 4–5 години, които си остават неповторими в човешкия живот. И сега като се срещам, макар и не много често, с мои състуденти, си казваме, че сме имали голям късмет с преподавателите. Макар че това е може би при всички, всеки смята, че неговите професори са най-добрите. Но при мен така се случи – учителят ми от златоградската гимназия – Владимир Янев, още в първи курс на университета дойде при нас като асистент на проф. Иван Сарандев. И това е може би най-важният човек в живота ми. В гимназията веднага ме разбра, че не чета задължителната литература, но пък веднага разбра, че съм сериозен читател, на всичкото отгоре – и книги си купува. Което и от днешна гледна точка погледнато – не може да не впечатли един учител. Затова в училище мен ме изпитваше за току-що излезли български и чужди книги. А по това време дори имаше нов Нобелов лауреат и остана като гръмнат, когато разбра, че съм го чел. Това беше Сол Белоу, което окончателно го привърза към мен. Владо Янев е човекът, който още в гимназията ми подари трите тома с „Опити”-те на Монтен, които, спомням си, ми надписа с едни думи, които могат да са образец за човешко послание: „На любимия ученик и прекрасен приятел, с пожелание никога да не се бои от съвършенството, защото все едно – никога няма да го постигнем. Но трябва да се стремим нежно и яростно към него! Да пребъдат вечно приятелството и изкуството, надживяващи смъртта! Горе сърцето! Златоград, 20 в., 16.40 ч., Вл. Янев”. А на другата страница добави думи, за които каза, че са на златоградския писател Станислав Сивриев: „И бистро гледай, Ефиме!” После заедно направихме научна конференция за Станислав Сивриев в Златоград, учредихме и национална награда на негово име. Янев написа предговори и рецензии за три от книгите ми по-късно и като че ли наистина приятелството ни продължи и продължава и до днес. Затова на представянето на две негови книги преди година в Пловдив му подарих ксантийско вино, гюмюрджинско кафе и току-що излязла нова златоградска книга, на която написах: „На Владимир Янев, който ме научи да чета Монтен, Достоевски… и Станислав Сивриев!”

А преподаватели в Пловдив ми бяха още доста, все забележителни хора – Клео Протохристова, с която свързвам интереса си към Дидро и писанието си тогава за него, Светлозар Игов, Дочо Леков, Борис Симеонов, Бистра Ганчева, Огнян Сапарев, Венче Попова, Юлия Николова, която бе първата ми преподавателка, поканила ме лично след толкова години да участвам с моя статия на научна конференция, излязла по-късно и в сборник, Гинка Карабелова и колко още, към които изпитвам непреодолим респект. Не мога да не спомена специално обаче наскоро починалия Атанас Бучков – един колкото скромен, толкова и страхотен човек, който ни водеше упражненията по литературознание. Той пък беше първият, на когото се доверих да прочете мои стихове и мнението му беше добродушно и честно, в смисъл, че все още тук няма стихотворения. По-късно често се виждахме и разговаряхме в народната библиотека, казвах му какво чета, а когато впоследствие му дадох други стихове, веднага каза: „А, сега добре, значи библиотеката добре ти се отразява…” За един студентски празник Бучков занесе за лит. страница в тогавашния „Отечествен глас”, списвана от Александър Бандеров, връзка студентски неща, между които и мое. За щастие сред одобрените бях и аз, за нещастие – не точно с онова, което аз исках да излезе, а с друго, „проблемно”. Помолих Бучков да го свали, оказа се, че вече е набрано и не може. Тогава му казах защо е проблемно – върху стихотворението бяха работили двама души и аз нямах съгласието на другия колега то да излезе от мое име. Това вече реши всичко – стихотворението бе свалено и на негово място излезе нещо от „резерва”. Така един колега от горния курс, Божидар Грозев, реши проблема със своя дебют, защото подбраното беше от него. Много по-късно, когато в Смолян Наско Бучков представяше първата ми книга, той със задоволство отбеляза присъствието на същото свалено от в. „Глас” стихотворение. Не само защото много му беше харесало, но и защото наистина разбра, че „проблемът” с колегата, намесил се в стилистиката му, вече бе разрешен. И наистина, проблемът беше просто морален…

Когато споменавам нашите преподаватели от университета, с какви хора сме общували и са ни били за пример, тогава чудно ли е, че само година-две след завършването ни, университетът бе „окупиран” от мои състуденти, започнали работа в него след конкурси, а малко по-късно и управляван от тях, буквално. Защото не само от нашия курс, но и в нашата прословута трета група, бяха днешните вече проф. Живко Иванов, проф. Ваня Зидарова, проф. Жоржета Чакърова, проф. Тони Джельова, проф. Аделина Странджева.

Галя Христозова от нашата група е професор и ректор на Бургаския свободен университет, Георги Митринов е доцент в Института за български език. За малко в групата ни беше днешният голям наш поет Румен Денев, който след първи курс замина и продължи в Литературния институт в Москва. Но затова пък в групата ни беше и остана непоправимият бохем и писател, автор на десетина книги, между които и романа за художника Иван Милев, Веселин Стоянов (Бог да го прости, последната ни среща беше в родния му Казанлък, година преди да почине, тогава се уговаряхме да го водя на лечение с минерални води в Гръцко, до Златоград). Може още да изброявам, но като че ли е достатъчно, за да се гордея както с преподавателите, така и със състудентите си… 

Харесва ми непримиримата ти гражданска позиция, която заявяваш във Фейсбук. Но Златоград не е София. Това носи ли ти негативи?

Може да ти е чудно, но приемам публикациите си там като продължение на работата си във вестника. Който от седмичник – по финансови причини – сега е едва ли не месечник, а от четиримата души, които го списваха, сега го правя сам. Затова и направих Фейсбук страница на вестника, която доста бързо оформи своя кръг от около 5800 последователи-читатели, което за една провинция не е малко. „Позицията”, за която говориш, е основна и съзнателна от самото начало на вестника, та и до днес. С две думи този период в живота ми може да се изрази като „Борба за свобода”. За това да имаш право да кажеш на глас онова, което смяташ за нужно и правилно и да имаш трибуната за всичко това. При това не само за мен самия като редактор. Исках да приуча обществото около мен към правото на свобода и свободен изказ, с всеки брой да му казвам и показвам, че то Е свободно и нека не се плаши от това, че има наистина свободна, но и интелигентна трибуна, която е за всички. Това в едно малко общество, разбира се, че не може да не носи негативи, но те не са обществени, а повече лични. Когато Владо Янев е идвал в Златоград, баща ми все му е казвал: „Кажи му бе, Владо, с целия град ме скара, всичките ми приятели се сърдят, не му пука от нищо и от никого…” Доколкото обкръжението на баща ми бе от повечето „силни на деня”, до които опираше всеки изнесен проблем, той е бил прав. Но какво общо има това, че някой се е видял във вестника в светлина, която не му е харесала, с общото развитие на общността в един малък град към по-открити и по-нормални отношения? Така и така го има вестникът, да има поне някаква полза от него, а не да бъде цехов придатък към чиновническата върхушка, който се умилква на тоя и оня. Което естествено носеше проблеми лично за мен, за семейството ми, влизал съм в съда за едни или други публикации. Но нито веднъж не съм санкциониран за нещо, не съм осъждан. Така виждам и епизодичното си участие във Фейсбук, който смятам за огромно информационно пространство, с подбрано лично от мен обкръжение, пред което да казвам в кратки форми каквото мисля по интересуващи и вълнуващи ме проблеми. Но то е и възможност да представям града си, неговата история или поне малки странички от нея пред толкова много хора…

Как ще характеризираш живота в далечната родопска провинция? Плюсове и минуси в сравнение с живота в столицата.

С моя приятелка от София преди време стоим в едно златоградско бистро и си говорим, пита ме какво толкова правиш тук. Казвам правя вестник на хората. Абе човек, тези хора камъни ядат, ти вестник им правиш. Тези пари, които изкарваш тук за месеца, казва ми тя, аз ги правя в София, докато си щракам с пръсти през седмицата…

Друг път пак си говорим в кафене, с друга позната, пак от София. Тя ми казва нещо, което съм публикувал и във вестника – след всичките ми обиколки из Родопите, дори живях няколко години в Смолян, само в Златоград усещам градската атмосфера на модерния, нормалния град. Именно град със свое общество и облик, в който никой не те пита с каква религия си, откъде идваш, колко пари имаш, а гледат на теб като на човек, с когото можеш да си поговориш за всичко, без всякакви предразсъдъци.

И трето мнение да ти кажа – след откриването на изложбата на млада художничка, говорим си после и ми казва, че се е разходила из града и е била впечатлена колко добродушни и отзивчиви са били хората, от старата архитектура и че непременно трябва да дойде пак, за да си скицира нещо от старите църкви и параклисите наоколо. И изведнъж ми казва, че за първи път е в град, разположен по бреговете на две реки, които в самия център на града се събират, откъдето продължават като една по пътя си…

Не знам как оценяваш тези впечатления, но може би понякога това са неща, недоловими и от самите местни хора, а аз самият често се чувствам като в чужд град, в който не само няма с кого да поговориш за книги, за поезия, но и няма въобще с кого да си говориш или да се разходиш. Самотата в малкия град е смазваща и само някакви духовни лични интереси могат да те спасят – от обезличаване, от примирение, от безразличие. Да не говоря какво и как е в София, оставям това на софиянци, но пак ще ти кажа за един „провинциален” случай, който едва ли е възможен при вас.

Преди да замина в Смолян за работа в тамошния вестник, работих в Съвета за култура в общината в Златоград. Ще къртят поредния римски мост в една от махалите. Ходя из кабинетите на началниците, убеждавам да не правят това нещо, никой не те чува – ще се кърти и ще се прави мост от бетон. Пиша до тогавашното „Работническо дело”, текстът излиза, воят е голям, ще ме уволняват. Мостът е спасен. Минава известно време и решават вместо да го бутат, новият мост просто да легне върху римския. Така и стана, но поне и до днес може да се види и наблюдава най-старото римско съоръжение. Положението ми в общината става нетърпимо, защото по проблеми на културата в града публикувам статия в тогавашния в. „Култура” – воят отново е солиден, секретарят се кани да ме изселва, от смолянското ръководство вече ни сочат с пръст, че вече и от София им се карали. Обаждам се на мой приятел от Пловдив, записва ме спешно с една група екскурзианти, заминавам за три дни в Румъния, докато отмине бурята. Връщам се, подавам заявление за напускане, заминавам вестникар за Смолян… Оттам нататък „одисеите”, разбира се, са други, че и повече. Но това е животът в провинцията – повече „на нокти”, отколкото „на крака”, защото всеки знае всеки, всеки опира до другия и е зависим от местното началство. Тежко ти, ако решиш нещо да се проявиш, познаваме и майка ти, познаваме и баща ти…

Идва 2011 г., отново ще къртим поредния римски мост, този път в центъра. Вече няма в. „Култура”, няма и „Работническо дело”, където и да пишеш, а писах къде ли не – погром, бездържавие, герберщина и герберски комунизъм! Събориха моста за три часа и половина, отляха си бетона, покриха и една прекрасна част от реката в центъра с бетон, вкараха цялото движение от Смолян и Кърджали в самия център, до градския площад, за да продължава към граничния пункт с Гърция. Имаме най-мръсния център, най-болното население. Провинция, отчаяние, тъпотия! Това е. Остава ми утешението, че на корицата на последната част от „Златоградски страници” (2020), в целия си блясък в кадър от 1921 г. стои същият този съборен римски мост… 

Виждам с колко грижа работиш за опазване на паметта и словесното богатство на твоя край, като не забравяш да държиш под око и стария български блян, Беломорието. Впрочем можеш ли да припомниш, вероятно си добре запознат, хрониката на договорките между България и Гърция, които ни осигуряваха излаз на Бяло море и как тази договореност беше проиграна?

Мога, но хайде да не се правя на историк и специалист по всичко. Ще кажа само, че в края на миналата година съвсем тихо и безшумно мина 100-годишнината от предаването на областта Западна Тракия на Гърция и осъщественото след това етническо прочистване там от „българския елемент”. Оттогава започва и яростната и жестока гърцизация на останалото там българско християнско население, с не по-малка жар започва и турцизацията на българите с мюсюлманско вероизповедание, т.нар. помаци. Всъщност да ти кажа, че на тази тема е посветена по-голямата част от споменатия том на „Страниците…”, който е 500 страници. Разделите са озаглавени „Златоград в Тракия и Беломорието – факти, връзки, тежнения”; и „Златоград в страниците на пътешественици, български учени и писатели”. Приложението е с прекрасни стари фотографии – от Солун, през Драма, Сяр и Ксанти, до Гюмюрджина, Дедеагач и Одрин. Преди този том обаче успяхме да издадем още две книги – едната за езика на местните българи в Ксантийско и Гюмюрджинско, отразен в т.нар. помашко-гръцки речник на Петрос Теохаридис; другата е със събран български родопски фолклор в Ксантийско, придружен с диск на автентични изпълнения на местни тамошни певци. С това искам да открия пред българската общественост, че освен Македония, имаме и друга, не по-малко болезнена рана и това е съдбата на българското население в Западна Тракия. Към която бяхме твърде безразлични и продължаваме да сме такива. И тези няколко книги са „хванали” едни жалки остатъци от българското огънче по тези земи, каквито са езикът, фолклорът, традициите; огънче, което вече не вярвам, че може да бъде „раздухано”, но пък сме длъжни да го извадим на светло, макар и като история, т.е. останало в миналото и назовавано по всевъзможни начини, само не и българско. А фолклорът им наистина е сред бисерите на българската словесност – и като поезия, и като изпълнителско изкуство, и като отразена историческа съдба. Напъните обаче, хъсът на гръцката власт и общественост това наше наследство непременно да бъде представено за нещо друго, но не и българско, заслужава съжаление и горчивина. Защото е по същия оня познат ни югославско-скопски тертип на фалшификация на история, на език, на исторически нрави и етнотрадиции. Но най-крещящото и жалкото в тези процеси на вековна дебългаризация е, разбира се, отсъствието на България в тях. И може би затова се случват успешно. Защото за работа с българите мохамедани държавата Турция направи специално свое консулство в Гюмюрджина. А гръцката държава, освен че издава помашко-гръцки речници и граматики, прави непрекъснати научни конференции и събира половината свят, за да работи по „проблемите” на помашкия език и помашкия фолклор…     

Кога се събуди поет?

Може да не ми повярваш, че не се възприемам като поет, поне в традиционния смисъл на думата – човек, който ляга и става със строфите и се къса да ги издава в книги. Това е много важно, един поет трябва да пише и да издава, разбира се. Но бих казал за себе си, че повече преживявам поетически света, повече сънувам стиховете си, които може би няма и да успея да напиша. Показал съм обаче с това, което съм публикувал като книги, какво е за мен поезията, каква поезия бих искал не само да пиша, но и да чета. А аз се смятам за добър читател и ценител на поезията.

Буквално – събудих се една сутрин и отидох на упражнения по фонетика и диалектология в университета при ас. Гинка Карабелова. Бях в първи курс. А там някой бе донесъл новия брой на в. „Комсомолска искра”, един много остър и поради това популярен вестник тогава. И там – публикувана страница със студентско творчество, включително стихове на двама от нашата група – аз и Коцето Райчев. Него обаче го нямаше и казаха, че отишъл да си чака хонорара. Аз пък потънах от неудобство сред ръкоплясканията на колегите, четоха ги, а Гинка, която ни беше нещо като курсова, ги определи направо като „творчески успех за групата”, нали курсът ни беше разпределен в четири групи, ние бяхме трета, и все още никоя от другите групи нямаше публикации. Оттогава, знаеш, четения в 10-а аудитория, четения в столицата на студентските словоблудствания – Шумен, публикации в „Отечествен глас”, сп. Пламък и пр. На 60-годишнината на Клео Протохристова през 2010 г. тя ми написа в юбилейната си книга: „На Ефим – за някогашната 10-а аудитория, с продължаваща симпатия”. А в „Дупката” после се видяхме с Николай Заяков, който беше редактор на страницата с моите неща в „Искра”-та и му напомних, че е работил върху мен и дори ми е първият редактор, преди Бандеров даже… От Пловдив ми е приятелството с поети като Данчо Велчев, Минко Танев, Краси Обретенов и, разбира се, с Динко Петков, когото винаги съм смятал за най-добрия пловдивски поет. С него си „пишехме” стиховете по Главната улица, на него съм посветил и стихотворението „Поети”, той, между другото, ме въведе и във вестникарския занаят, защото тогава работеше в едно малко вестниче, а после ми сътрудничеше много сериозно в „Родопски устрем” в Смолян, в рудоземския вестник, с него започнахме и „Златоградски вестник” през 1990-а. Един прекрасен и вдъхновен, най-вече талантлив човек и приятел, на когото дължа много и му пожелавам да се възстанови напълно от здравното премеждие, което преживя наскоро.  Оттогава е и великото ми приятелство с Петър Манолов и жена му Вера, в неговия дом често бяхме заедно с Мирела Иванова на чаша вино. Тогава синът им Манолчо беше 4–5-годишно много красиво момче, мотаеше се из краката ни и много го обичахме. По едно време заедно – тримата с Мирела и Петър, отидохме на стоп до Златоград и направихме литературно четене там. А залата, ако щеш вярвай, беше препълнена. Такива четения в Златоград още в студентското ми време имахме и с Динко, с Минко Танев, с Владо Янев.    

ПРИЛОЖЕНИЕ

Южнородопският български фолклор

Песните от Южните Родопи, Ксантийско,
които се „завръщат“ отново при нас…

Ефим Ушев

На вниманието на любознателния читател предлагам пет родопски народни песни от Южните Родопи, които съм записал от изключителния певец Али Ронго, родом от с. Солища/Салища, Ксантийско. Един регион, който цял век бе откъснат, отделен от нас с една политическа граница и който днес, вече поне духовно, си възвръщаме и имаме възможност да изследваме.

Наричам селото с българското му име, защото именно то е най-ранно за него. То бе откритие за мен, а и изненада, тъй като по-известни са следващите наименования на селото – турското Гьокче бунар, изговаряно от хората там „Гече бунар“, както и днешното му гръцко наименование – Глафки, което му е дадено с държавния указ по преименуванията на села и местности в Южните Родопи (и в цяла Северна Гърция, разбира се) през 1926 г.

Казвам изненада, тъй като за него разбрах случайно, при един разговор с много възрастен човек от Глафки, някога дори служил в българската армия край София, който изговори селото си с това име. Което по-късно потвърди пред мен и самият Али Ронго – че именно това е най-старото име на сегашното село Глафки.

Самият Ронго е много интересен човек и певец, с много трудна жизнена съдба, тясно свързана с неговата любов към родопския фолклор. Защото той и до днес не може да приеме как така неговите съселяни постепенно с годините се отчуждават от родния си песенен фолклор. И дори вече е заклеймяван там като „гяурски“ или „булгърцки“, под влиянието, разбира се, на засилената турцизация на тамошното население от страна на турската държава, в едно на пръв поглед странно съгласие с гръцката държава.

То обаче едва ли е странно, след като знаем, че в училищата на Гърция родопските деца изучават турски език, а не майчиния си български език, който тук наричат „помацки“. Но това е друга тема. Макар и не съвсем…

Защото така Али Ронго от много популярен изпълнител на родопския български фолклор постепенно се превръща в „персона нон грата“ за турските власти (в лицето на турското консулство в Гюмюрджина), което от години организира сред младежите тук групи за турски фолклор, с единствената цел да ги отчуждава от песните на техните бащи и деди. А Ронго, който отказва да пее по съборите и надпяванията турски песни, вече не е канен и постепенно е изолиран. Иронията тук е, че той днес изпълнява родопските песни само чрез покани за участие в гръцки празници, в които участва заедно с другата певица на български песни в Ксантийско – Емине Буруджи, родом от с. Демерджик/Димарио, Ксантийско. (За нея и песните ѝ обаче може да стане дума в друга публикация).

И докато разговаряме в неговия дом, той ми показва просторното помещение, в което сме се разположили на чаша кафе, и казва не без тъга, че още при строежа на къщата някога той е замислял тук да бъде частната му школа за обучение на децата както на родопски песни, така и на съответните за тях инструменти – пищялка, кавал, сас. Впоследствие обаче става ясно, че това не е възможно да бъде осъществено. И пространството в дома му остава… за складиране на тютюните, които семейството му отглежда за препитанието си.

Сега две думи към представяните тук песни

И на първо място това, че всички те имат своите поетични и песенни съответствия и при нас, в българската част на планината. Но фолклорът затова е фолклор, за да ни се представя в своята цялост именно по начина, по който е останал в паметта на народа в различните региони – там, където е битувал и е разпространяван със съответни местни особености – и като текст, и като диалект, и като начин на изпълнение.

И това ще бъде интересното за читателите – да видят разликите в песните, които те знаят като „Духни ми, льохни..“ (в случая – „Салихо, Салихо…); за планината, от която юнакът иска прошка, за невестата, очакваща първа рожба, докато мъжът ѝ отива войник и пр., специално подбрани със социална насоченост.

И които певецът Али Ронго нарича пред мен с прилагателното „авелскисе наши песне“.

Т.е. те са толкова стари, че вече са получили сред народа своето метафорично темпорално „приобщаване” с времето на библейския Авел…

Салихо, Салихо…

Сали́хо, сьойна́, Сали́хо,
ту́рци та и́щат – не́ма та,
бо́лгарйе пъйтот – не́ма та.
Бо́лгарйе, йо́па – не́ма та,
де́ли та пушка йода́ри?
Де́ли та пу́шка йода́ри,
или та са́бя сасе́че…
– Ни́та ма пушка йода́ри,
ни́та ма сабя сасе́че.
Ни́та ма сабя сасе́че,
хем си ма, майко, фа́тиха,
де́сет киши́ на ко́ните.
Де́сет киши́ комите,
на два ма йо́гне ва́лехо,
за чевермьо ма пе́чехо…
И я ми ре́ках, ма́йко ле:
„Пу́сните ма́не, бра́тко ле,
на ко́нен ше ви то́варе,
агалъ́к ше ви до́кара.
Ду́йни ми, льо́́хни, бел ве́тро,
разду́вай бе́ли сне́гове,
йощи́сай ста́ри по́тйеве,
мъ́йслям нах Драма да во́рвям,
нах Драма, нах касабо́на,
имам си бра́тче во́рзано,
да и́дам да го йо́бидам.
Бин ли́ра но́сям в кеме́рес,
и бин ми и́дат нах по́след,
бра́тчеса да го йо́тверза”.

***

Планино стара планино

Пладни́но, ста́рай, пладни́ной,
сто́ри ми хала́л, пладни́ной,
мло́чко сам хо́дил па те́бе.
Мло́чкой сам хо́дил па те́бе
и топта́л ти сам трево́та.
И топта́л ти сам трево́та,
и пи́йвал ти сам вадо́та.
И пи́йвал ти сом  вадо́та,
и седе́л ти сом пат се́нкой.
И седе́л ти сом пат се́нкой,
сто́ри ми хала́л, пладни́ной.
Сто́ри ми хала́л, пладни́ной,
чи са сам курба́н йобре́кал.
Чи са сам курба́н йобре́кал –
це́ла шем се́лай да хра́нем.
Це́ла шем се́ла да хра́нем,
го́рне и до́лней махало́й.
Го́рне и до́лней махало́й,
дре́бнъй и йо́дръй дечи́нкъ.
Дре́бнъ и йо́дръ дечи́нкъ
и ма́личкъне моми́нкей.
И ма́личкъне моми́нкей –
сто́ри ми хала́л, пладни́ной.

***

Не ли ти реках майко ле

Не́ ли ти ре́ках, ма́йко ле,
нимо́й ма да́ва, ма́йко ле.
Нимо́й ма да́ва, ма́йко ле,
де́на е хаске́р ко́пеле.
Де́на е хаске́р ко́пеле,
той ше на хаске́р да и́де.
Той ше на хаске́р да и́де,
той ше ма мла́да йоста́ви.
Той ше ма мла́да йоста́ви,
сас ма́лко де́те на гю́сен.
Сас ма́лко де́те в рако́се,
и дру́го де́те в коре́мас.
И дру́го де́те в коре́мас –
да́ го бех ба́ре ради́ла.
Да́ го бех ба́ре ради́ла,
сас йо́чи да го погльо́дне.
Сас йо́чи да го погльо́дне,
сас йоста́ да му приду́ме.

***

Физа майчина дъщере

Фи́за, ма́йчина дъ́щере,
бали́ ли си та глава́та?
– Ма́ле, глава́са не бали́,
ем си ма бали́ сарце́са.
Ем си ма бали́ сарцеса́,
чи сам са се́ нале́гнала.
Чи сам се́ мла́да ле́гнала,
млада, зеле́на дево́йка,
и мо́ма си сам ле́фтера.
– Фи́за, ма́йчина дъ́щере,
за те́бе и́дат с байре́ман.
– Пак ма́не не́ма да и́ма,
ма́йчинко, мое, ма́йчинко.
И́ди ми, майко, по́рукай,
Фа́тма ми́джева да до́йде…

***

Майчинко моя…

Ма́йчинко, мо́йе, ма́йчинко,
трими́на ту́рци до́йдахо,
мо́мата да ти пайо́мат.
Нимо́й ма пи́та, ма́ле ле,
нимо́й ма да́ва, ма́ле ле,
ту́рцине да ма пайо́мат.
Ондоку́с мама́ ку́тена,
в юна́цко чо́рна парсти́ца,
в юна́цка чеи́р зеле́на,
къ́тькъ черве́нъ в чеи́рен,
аво́шкъ зеле́нъ и се́нкьъ.
Как ще ма пребале́ш, ма́ле ле,
ту́рцине да ма пайо́мат?
По́мниш ли, ма́йко, зна́еш ли,
как си ма ку́тила в чеи́рен?
По́мниш ли, ма́йко, зна́еш ли,
как ма приспа́ваша пад се́нко,
как ма приспа́ваша пад се́нко –
сега́ ма да́ваш на ту́рци!

–––––––––––––

Речник за някои думи

Сьойна – сино
Йощисай – разчиствай
Млочко – множко
Халал – прошка
Гюсен – гърдите
Миджева – чичова
Пайомат – поемат
Ондокус – деветнадесет
Кътька – китка
Пребалеш – преболееш
Кутила – отгледала

(Сп. „Антимовски хан”)

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияДа играеш Юда
Следваща статияДанте. Ад. Нов превод! Защо?