Осми декември. Денят на Климент Охридски, патрона на Софийския университет и на българските студенти. Има празници за празнуване и има празници за ликуване, казва нашият народ. Бих казал, има празници, родени от обща, насъщна необходимост, и други – сиви дни, някакви дати от някакъв официален календар, където естественото празнично чувство е подменено със задължителна церемония.
В паметта на всички ония, които в добри или лоши времена са прекрачвали праговете на студентските аудитории, денят на Климент Охридски ще остане скъп спомен за онова, което можем да наречем истинското начало на живота. Миналата година край езерото Лугано един застаряващ български професор, отдавна напуснал страната, внезапно ме попита:
„А помните ли студентския празник? Не, това не може да се забрави. Това беше нашият ден. Над София валеше сняг, ние тичахме по улиците, спирахме трамваите и пеехме, а един колега се беше покатерил на кестеновото дърво срещу Ректората и викаше: „Господа, аз вярвам в Зигмунд Фройд! Господа, повярвайте му и вие!”
В Мюнхен, на самия празник, сврени в една уютна кръчма, неколцина инженери и лекари, някогашни студенти в собствената си родина, пееха студентския марш и разказваха за времето на незабравимата студентска романтика.
Ако човек прочете докрай дори най-изопачените мемоари, които днес през ден се публикуват в България, за да „свидетелстват” за „мрачното фашистко минало”, ще види, че всъщност времето между двете световни войни е богато на студентски вълнения, на вечното брожение на неспокойния студентски дух, независимо от политическото му многопосочие. Студентският живот в това време е арена на политически, философски, научни и всякакъв вид сблъсквания и носи очарованието на стихийната младост.
Спомням си деня на Климент Охридски в първите две години след войната, когато българските студенти все още живееха в небитието на надеждите, чувстваха се вълните на следвоенната демократизация в света, внезапния наплив на млади хора пред вратите на университетите, които щяха да създадат новия интелектуален потенциал.
Докато малко по-късно, на същия този ден, последният истински студентски празник в една зала на Софийската политехника, която щеше да бъде наречена на името на Сталин, се състоя странно събрание. Няколкостотин студенти, притихнали върху скамейките, стъписано слушаха дългия списък от имена, които някакъв субект с милиционерски глас и пепеляво, неприятно лице, произнасяше. Това беше първата чистка на студенти, проведена в името на закона за човешката ненавист, наречен класова борба. До мен седеше Павел, абсолютният първенец по математика, роденият инженер, гордостта на курса, който трябваше да напусне попрището, за което бе призван. Колко чудесни момчета и великолепни студенти трябваше да се простят с бъдещето си. Имаше нещо ужасно в тази тишина, където гласът на една грозна действителност делеше младежта на „своя” и „чужда”. И оня невероятен момент, когато едно момче от търновските села, което не беше между изключените, стана и с треперещ глас каза: „Това, което правите тук, е позор! Аз се срамувам да бъда повече тук студент! Впишете ме в списъка на изключените!”
Жестока слана падна върху българското студентство. По-късно някои от изключените бяха върнати, но беше се случило вече нещо непоправимо, никой не можеше вече да се качи на кестеновото дърво срещу Ректората и да извика: „Господа, аз вярвам в Зигмунд Фройд!”. Пък и нямаше вече студентски празник, ако не смятаме някаква измислена дата, Господ помни кой месец и кой ден беше.
Оттук нататък започна онзи твърде дълъг и твърде трагичен процес, който трябваше да превърне многоцветния студентски букет от живи цветя в ортодоксален книжен венец. Процес на укротяване и умъртвяване на най-буйния и най-непокорен от всички духове – студентския! Но въпреки всички удари той оцеля между някои студенти, за да потвърди още веднъж мъдростта на поета:
„Не се гаси туй, що не гасне!”
Затова никак не мога да се съглася със статията, публикувана преди няколко дни в лондонския вестник „Таймс”, посветена на България , в която се казва, че българските студенти не създавали никакви затруднения на правителството си. И преди „Таймс” други вестници са отбелязвали с ирония, че българското студентство живее в едва ли не идилични отношения със своята власт, но аз смятам тия мнения за малко повърхностни. Истина е, че след Сталиновата епоха студентският дух започна бавно да се съживява, макар и да остана встрани от широките студентски вълнения, обхванали в последните десетилетия света.
Не би могло и да се иска българските студенти да постъпят като френските си колеги през 1968 г. Всеки разумно мислещ може да предвиди резултата от подобна акция. Но ако наистина нямаше открити студентски вълнения, то това съвсем не означава, че съществува щастлива идилия. Нека само припомним какви въпроси се повдигат на студентските събрания. Нека оценим по достойнство въпросите, които студентите (при това отбрани) поставиха на известната среща с Тодор Живков. Въпроси, които бяха открит протест срещу своеволията на привилегированата върхушка, които настояваха за справедливост, за свобода, за премахването на феодалните принципи при постъпването в университета и при назначаването на работа. Цяла София знае неудобното положение, в което се намериха първият секретар на БКП и неговото Политбюро. В края на краищата общоизвестен факт е, че техните синове и дъщери се излежаваха в легациите в Лондон, Париж, Стокхолм, както се вижда, доста далеч от трудовия ентусиазъм на собствения си народ.
Излъчено през на 12.12 1971 г. по „Дойче Веле”
Текстът се публикува за първи път с любезното съдействие на © Любен Марков.
