1
1010

Студентът и политикът

Георги-Марков9

Избирайки темата за тазгодишната беседа по случай [деня на] Климент Охридски, аз не можах да устоя на изкушението да разгледам два от най-ярко противопоставените образа на нашия век – студента и политика. Може би не става толкова въпрос за тяхното съжителство в обществото, колкото у самите нас, защото ми се струва, че у всекиго живее по един студент и по един политик, което вероятно представлява съвременният вариант на Бог и Дявол – съквартиранти. Разбира се, отношенията между студента и политика са далеч по-сложни  и богати, отколкото тези на двамата свръхземни герои.

Нека започна с това, че обикновено студентът е млад, а политикът стар, но картината става по-богата, когато и политикът е млад. Обикновено на студента са предоставени всички пространства, които могат да бъдат обозначени с думата „долу” – аудитории, галерии, сутерени, улици, нископлатена работа, първите редове в киното, мензата и пр., докато политикът притежава всичко, което е „горе” – трибуна, кабинет, вила в планината, вторият или третият етаж на кооперацията, тържествена площадка за приемане на манифестация или парад, заседания на високо равнище, ложи „Боянско ханче”. Често се случва политикът нежелано да се отзове долу, но никога не се случва студентът да се отзове горе. По принцип студентът е беден. Студентската бедност е пословична, макар тя да носи романтично очарование, никой студент не й се възхищава. Онова, за което студентът най-често си мечтае, е да има един ден достатъчно пари, за да се почувства сит и добре облечен. Политиците с малки изключения са богати – в едни страни богатството им се изразява с прости парични знаци, а в други страни – с възможностите на властта. Онова, за което политикът си мечтае най-много след славата, е да има сигурност. Тази магическа дума сигурност, или още по-точно да бъде осигурен. И колкото по-малко дни му остават да живее, толкова по-сигурен той иска да бъде. И двамата – и студентът, и политикът обичат лукса, макар и двамата да лъжат често, че предпочитат скромната обстановка. Разликата е, че студентът се опитва да излъже себе си, а политикът лъже другите. Ако някой политик е все пак скромен, то е защото бедният декор му е необходим,  ако въпросният политик не е фанатик, или пък е в благородното изключение един от един милион. И двамата обичат жените. Но ако момичетата се влюбват в студента заради това, което той е или което те си представят, че той е, в случая с политика момичетата се влюбват в това, което той може да им даде. За студента любовта е нещо като Втората световна война, включително атомната бомба над Хирошима. За политика любовта е очарованието на траурна песен: „Покойници, вий в други полк минахте”. Само при войнствените натури тя е топовен гърмеж от някое Ватерло. Разлюбеният студент се чувства потиснат, сякаш са му отнели стипендията, и дълго обвинява себе си, че е сбъркал. Разлюбеният политик вини враговете си, че са му отнели дори любовта.

И двамата твърдят с почти една и съща звучност, че имат идеали. Дори когато ги нямат, те твърдят противното. Нормално за студента идеалите на народа са и негови идеали. Нормално за политика – неговите идеали са и идеали на народа. Когато произнася думата „народ” студентът иска да каже „ние”, а политикът – „ония”. Когато произнася думата „справедливост” студентът има предвид хармонизирано общество от сладкопойни чучулиги, в което всеки ще зачита правата на другите. Под „справедливост” политикът разбира да натика враговете си в затвора и да приложи принципа „око за око, зъб за зъб”. Под „свобода” студентът разбира премахването на всякакъв вид диктатура, включително задължителното посещение на лекции. Под „свобода” политикът разбира единствено правото да оправдава всичките си грешки. Що се отнася до постижимостта на обществените идеали като социализъм, комунизъм и други подобни, студентът вярва, че те са напълно постижими в рамките на неговото поколение. Политикът смята, че това е безнадеждна работа, която трябва да се предостави на бъдещите поколения. Но той сам не признава публично това, защото е равностойно да признае провал на политиката си. Тъкмо по отношение на провала разликата е твърде категорична. Студентът вини или себе си или шанса си, докато политикът вини обстоятелствата, но никога себе си.

Най-силното желание на всеки студент е да завърши колкото може по-бързо следването си, докато най-голямото желание на всеки политик е да остане колкото се може по-дълго на власт. И двамата ненавиждат нелоялността. За студента идеята да бъде нелоялен спрямо другарите си е дълбоко противна и нечестна. За политика нечестна е само нелоялността спрямо самия него. В този смисъл студентът мрази доносниците и престараващите се, а политикът ги поощрява, награждава и въобще стимулира със средства на държавата. Студентът има елементарното чувство за самосъхранение, присъщо на всеки нормален човек, а политикът има болезнено развито чувство за самосъхранение като властваща личност. Отнемете на един студент студентството –  нищо съществено няма да се измени. Отнемете на един политик властта (или възможностите за власт) – всичко се променя. Класическият студент ненавижда подаянията, защото смята, че го унижават, докато съвременният политик обича да прави подаяния, тъкмо за да унижава. Колкото един студент е по-образован, толкова по-голямо е самочувствието му. Колкото един политик е по-невежа, толкова по-голямо е нахалството му. Ако един студент е президент на страната си, едва ли би дръзнал да назначи любовницата си за министър, но един политик никак не се свени да вкара всичките си роднини в кабинета си, когато му падне. Сърцевината на студентското поведение е да се подчертава равенството между хората, докато главната линия на политика е да изтъква неравенството или по-точно невъзможността хората да бъдат равни.

Когато един студент говори, думите му значат точно това, което са. А когато един политик говори, думите му звучат по един начин, разбират се по друг и действат по трети начин. Когато един студент се усмихва, всеки знае какво значи неговата усмивка. Когато един политик се усмихва – само един Господ знае.

Много интересна сцена представлява момента, когато двамата се срещнат или имат възможност да застанат един срещу друг. Нормално политикът избягва срещи със студентите, защото могат да го попитат откъде е взел валута, за да купи автомобил на дъщеря си, но понякога политикът решава, че трябва да срещне студентите, или както той казва „нашите деца”. Доброто начало на тази среща винаги противопоставя бащински снизходителната усмивка срещу сериозните мълчаливо въпросителни лица на студентите. (Онези студенти, които се готвят за бъдещи политици, аплодират или скандират). Първите думи на политика, казани с макаренковски тон, са: „Вие, подрастващото поколение” и са следвани от твърдението колко ужасен е бил животът на студентите, когато негова милост е бил студент. Смисълът на цялата му реч е, че студентите не трябва да задават неудобни въпроси, а трябва да си гледат ученето и да „израснат като пълноценни граждани”. Думата „пълноценни” винаги значи „трудолюбиви, покорни добичета”. Нормално на студентите не се дава възможност да се изкажат, защото се знае, че вместо думи ще има изригване на викове, тропане и дюдюкане. Но ако случайно се стигне до сблъскване, тогава политикът или сплашва студентите, или се затваря в позата си на огорчен служител на народа, като едва задържа думите „шайка нехранимайковци”. Последните му думи са, че когато един ден те застанат на неговото място, ще го разберат. Студентите не са много щастливи от подобна перспектива и настояват: „Защо вие не дойдете при нас!”. Уви, студентът може да стане политик, но никога политикът –  студент.

Частната среща между политик и студент представлява среща на жители от две различни планети, с абсолютно различна физическа конструкция. Освен да установят факта, че съществуват (което все пак е трудно), те не могат да си кажат нищо, защото нямат средство за комуникация. Цветът, в който политикът (не винаги далтонист) вижда студента, е зелен. „Зелено момче, зелен мозък, зелена тиква”. Същевременно студентът портретира своя партньор в два мили цвята – на паяжината и на ръждата.

Истинският студент зависи от политика, но не се бои от него. Докато политикът не зависи от студента, но изпитва жив страх от него. Студентът ненавижда политика, а политикът просто презира и мрази студента.

Макар и понякога, много рядко, те да не са противопоставени, конфликтът между тях не стихва, защото студентът е човек, който живее с илюзиите на бъдещето, докато политикът живее с разочарованията на миналото.

7 декември 1974 г.

Есето Студентът и политикът се публикува за първи път с любезното съдействие на © Любен Марков.

На 10 ноември 2013 г. от 21,50 часа БНТ ще излъчи новия документален филм, разследващ убийството на Георги Марков,  „Накаран да замлъкне”, режисьор Клаус Дексел.

 

Още по темата: Денят на българските студенти
Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.
Предишна статияНе остава място за прошка
Следваща статияНобелова награда за Алис Мънро