0
2470

Студио Манхатън – 25 години след финала

Репортерските касетофони „Сони“ и „Маранц“, с които се правеха интервютата за „Студио Манхатън“. Снимки личен архив

На 16 февруари 1992 г. на вълните на Радио Свободна Европа за пръв път прозвуча „Студио Манхатън“. За времето на съществуването му (3 години и 9 месеца) получих над хиляда писма

Една вечер през октомври 1991 г. ми звънна Арч Пъдингтън – заместник-директорът на програмния център на Радио „Свободна Европа“ (РСЕ) в Ню Йорк. Този вариант вече го бях отписал. Срещахме се с Арч през лятото, беше ми разказал за ситуацията в българската редакция, но вече няколко месеца нищо. Арч обаче делово ми обясни, че Румен Трайчев, новият директор, щял да бъде за два дни в града. Искам ли да ми уреди среща? 

Взех си ден отпуска от куриерската работа. Костюм нямах, но си сложих по-запазения от двата пуловера, дънките и с колелото се придвижих до бюрото на РСЕ на Кълъмбъс Съркъл. Когато ме поканиха в кабинета, видях стегнат мургав мъж с гъста черна коса, някъде на около 40 (после се оказа, че е на 50, активен скиор и тенисист). Румен четеше някакъв документ и без да отмества очи, ме помоли да изчакам. След като приключи, срещнахме поглед за пръв път, Румен протегна ръка за поздрав. Така се запознах с човека, който по стечение на обстоятелствата щеше да изиграе роля за получаването ми на легален статут в САЩ. Разговорът се получи непринуден, така или иначе срещата не беше официално събеседване за работа, а по-скоро възможност да се появя на радара на Румен. На шега отбелязахме, че се срещаме на 7 ноември – първия след разпадането на СССР. Румен ме разпита с какво се занимавам и ми представи идеята си за седмично едночасово предаване от Ню Йорк, насочено към по-младата аудитория в България.

От 1988 г. РСЕ вече не се заглушаваше в България, предстоеше да започне да се излъчва на УКВ, радиото имаше потенциал да се превърне в пълноправен играч на българския медиен пазар. Румен спомена, че освен с мен е говорил с други заинтересувани кандидати и че искал всеки от нас да подготви свой план за предаването, както и да запише пилотно предаване. За целта ни се предоставяше време в студиото и продуцент.

Ню Йорк – несподелена любов

След няколко неуспешни опита да се закрепя по някакъв начин в Ню Йорк, срещата с Румен ми даде смътни надежди. Вече живеех в града, който обичах с цялото си сърце, обаче любовта ми не беше споделена. Бях се превърнал в малко винтче в лабиринта на огромния организъм, наречен Ню Йорк. С цената на постоянни усилия винтчето успяваше да се задържи върху резбата си, но винаги имаше заплаха да се изхлузи и безследно да изчезне. В Ню Йорк човек или се влюбва от пръв поглед, или се уплашва, средно положение няма. При мен влюбването беше моментално. Първата ми среща с града се състоя през февруари 1991 г. Автобусът се покатери на хълма от страната на Ню Джърси и оттам като на длан се откри величествената гледка към Манхатън. Точно както сте го виждали на пощенска картичка, обаче в случая Ню Йорк заемаше целия хоризонт. Озарено от хилядите прожектори и рефлектиращи небостъргачи, небето над Манхатън сияеше в нощта като току-що взривена атомна бомба. Още не бях гледал Blade Runner, но след години началните кадри от филма заедно с музиката на Вангелис точно предаваха визуалното ми усещане за Ню Йорк по време на първата ни среща. В момента, в който стъпих на Порт Ауторити, централната автогара в Манхатън, енергията на Ню Йорк се втурна в артериите ми на пулсиращи вълни. През следващите дни неуморно се разхождах из града, пестях парите си за метро, попивах жадно с всички сетива. Вечер пуках мехурите на стъпалата си, слагах лейкопласт, на сутринта обувах маратонките и пак се пусках из града. Не усещах болка, защото вече се бях превърнал в частичка от Ню Йорк, знаех, че това е моят дом, че точно тук и никъде другаде желая да изградя живота си.

Вечерта след срещата с Румен седнах и се опитах да „родя“ концепция за предаването. Нали знаете – дилемата на твореца и празния бял лист в началото. В България бях пишещ журналист, никога не бях работил в радио, а радиото си имаше специфика, с която не бях запознат. Нямаше време да се запознавам, нямаше и интернет. В крайна сметка надрасках някакви полусвързани идеи на два листа и се обадих за запис в бюрото на РСЕ. В средата на декември се обадиха от РСЕ да ми кажат, че българската редакция искала веднага да подготвя два репортажа за празнуването на Коледа и Нова година в Ню Йорк. Връчиха ми очукан репортерски касетофон, взех си ден отпуска от куриерството и за пръв път в живота си излязох на улицата с микрофон – в Манхатън. Това се оказа кръщаването ми като журналист в Ню Йорк. Мисля, че се справих, тъй като в навечерието на Нова година Румен се обади от Мюнхен да ме поздрави и да ми каже, че са решили да ме наемат – за начало като нещатен сътрудник.

Дотук добре, обаче моята „малка“ тайна беше, че нямах разрешение за работа в САЩ. Оцелявах като велосипеден куриер в Манхатън, обаче работех за компания със съмнителна репутация, плащаха ми в брой. За такъв тип работа в РСЕ и дума не можеше да става. Със свито сърце отидох в радиото в началото на 1992 г. да ме зачислят официално като сътрудник. Посрещна ме Марион Одо, началник на отдел „Човешки ресурси“. След като попълних формулярите, тя ме попита за легалния ми статут в САЩ. Място за шикалкавене нямаше, реших да не се правя на интересен. Мис Одо – жена на около 50 с внушителни параметри, ме погледна с невярващ поглед и ме помоли да повторя. Въздъхнах, ясно беше, че и тази вратичка няма да се отвори. Марион се стъписа за няколко секунди и след това започна да се смее. Заведе ме в кабинета на Бил Крач, директора на програмния център, и му обясни каква е ситуацията. Бил почти веднага отсече: „Много съжалявам, Никола, но при това положение няма как да те наемем“. Марион продължаваше да се смее, но му каза: I like this guy. Let me see if I can do something. (Харесва ми това момче. Ще опитам да направя нещо за него). Бил започна да спори с нея, но тя се заинати и криво-ляво го убеди. В крайна сметка той ѝ каза да прави каквото иска, но не желаел да взима участие.

Марион ме заведе обратно в кабинета си, вдигна телефона, обади се на някого, говори кратко с приглушен глас, след това написа на лист адрес и ми каза веднага да отида там. „Там“ се оказа имиграционното управление в Ню Йорк. Успях да стигна 20 минути преди края на работното време. Във фоайето ме посрещна жена, заведе ме в отдела, където се издават разрешения за работа, и ми направи снимка. Няколко минути по-късно държах в ръцете си временно разрешение за работа с възможност за удължаване. Ледовете на несподелената ми любов с Ню Йорк като че ли започнаха да се пропукват.

Началото

Румен поиска да доизградя концепцията за предаването и да започна подготовка за първото излъчване. Освен това в задълженията ми включиха всекидневна новинарска кореспонденция на политическа тема. Заплащането за начало не беше кой знае какво – 1000 долара на месец (1897 долара, преизчислено към 2020 г.), горе-долу колкото изкарвах и като велосипеден куриер. Обаче работата беше професионална, пред компютър, в офис, с потенциал за развитие.

За да улесни старта на предаването, Румен изпрати на едноседмична командировка в Ню Йорк Олег Клостерман, един от продуцентите на българската редакцията. Ясно си спомням деня, когато влязохме в едно от студията на нюйоркския програмен център: Олег сложи на магнетофона вече подготвената в Мюнхен заставка на предаването и пусна да я чуя. След около минута ме връхлетя вълна на – как да го кажа – тъга. Реакцията ми беше интуитивна, тъй като веднага долових огромната разлика между това, което се правеше в това студио, и динамиката, която усещах по улиците на Ню Йорк. Сътрудниците в тази езиково смесена редакция, начинът, по който нещата се правеха там, подходът – всичко беше в дълбок дисонанс с вътрешното ми усещане за града. Същевременно ясно осъзнавах, че за да мога да се закрепя в Ню Йорк, трябваше да грабна шанса, да се заема с тази работа, и то с настървение. Временният ми студентски статут не оставяше много вратички за легално пребиваване в САЩ, а в крайна сметка да работя за РСЕ не беше сред най-лошите варианти. А разликата се усещаше още по-остро и поради местоположението на бюрото – на 57-а улица и Бродуей. Това е пъпът на Ню Йорк, като да работиш, примерно, на Ларгото в София. В момента, в който излезеш на улицата, те лъхва друг въздух, виждаш други хора, потъваш в друг свят.

Олег Клостерман и Никола Кръстев (вдясно) в дните преди началото на „Студио Манхатън“, януари 1992 г. Отзад се виждат кулите на Световния търговски център, разрушени по време на терористичната атака на 11 септември 2001 г.

По време на първия ден в студиото решихме да кръстим предаването „Студио Манхатън“, идеята беше на Олег. На 16 февруари 1992 г. на вълните на РСЕ за пръв път прозвуча „Студио Манхатън“. Сред запазените касети не можах да открия запис на това първо предаване, спомням си, че на следващия ден говорих по телефона с майка ми в София. Тя ми каза, че не могла да спи през нощта, тъй като чула гласа ми по радиото. Предаването започна да се излъчва в събота вечер, българско време с повторение през деня в неделя. Утвърдена концепция за „Студио Манхатън“ не ми беше наложена, Румен остави това на моята преценка, което ми даде възможност да променям и коригирам формата и съдържанието. Общата идея беше, че предаването трябва да привлече по-млада аудитория към РСЕ и да е с културно-развлекателна насоченост.

Технически не беше възможно предаването да се излъчва на живо, налагаше се всичко да се записва. Прецених, че за да придам автентичност на „Студио Манхатън“, там трябва да звучат колкото се може повече живи гласове. Това означаваше, че голяма част от работата ми трябваше да е на улицата. Началото беше трудно, но не случайно казват, че апетитът идвал с яденето. Това чиракуване в радиожурналистиката ми помогна да се самоопозная по-добре, а освен това по улиците на Ню Йорк срещнах някои от най-интересните хора в живота си. 

Скоро след пристигането ми в Ню Йорк открих, че мога да застана на арката на 42-ра улица и Парк авеню и оттам да наблюдавам потока от хора към гарата „Гранд Сентръл“. Гледката ме хипнотизираше, чрез динамиката на хилядите движещи се фигури (нюйоркчани са най-бързите пешеходци в света), възникваше илюзията, че огромна, озарена от слънцето змия бързо се изнизва покрай небостъргачите. В тази динамика се усещаше целенасоченост, всяка една от фигурките гонеше свои цели. Понякога виждах – пак озарени от слънцето – силуети на млади хора, които се целуваха преди да се разделят. Дори възрастните нюйоркчани се движеха уверено, с достойнство, явно осъзнаваха привилегията да се намират на това специално място, да споделят живота си с хиляди други като тях, пристигнали в Ню Йорк с надежди и мечти.

Сцена от нощен Манхатън, лятото на 1992 г., обичаен фон при подготовката на предаването

Обратната връзка

Ясно осъзнавах ограниченията на професионалния си обхват, но реших да извлека най-доброто от ситуацията. Прекарвах часове в редактиране, доизпипвайки технически и съдържателно всяко предаване. По онова време се работеше с аналогови магнетофони и ролки с лента, а редактирането се извършваше чрез физическо рязане (splicing) и слепване на парчета от лентата. За едно предаване отиваха до 5–6 часа редактиране, както го наричат сега, post production. В програмния център бяха монтирани огромни студийни магнетофони Studer, същият модел, на който „Бийтълс“ са записали Sergeant Peppers Lonely Hearts Club Band. Тъй като повечето теми и събеседници бяха на английски, добавяше се и допълнителна работа за превод и озвучаване. Провървя ми, че в програмния център се запознах с Михаил Кордюков, бивш барабанист на руската рок група „Аквариум“, който подготвяше музикална програма за руската редакция на РСЕ. Преди всяко записване на предаването си Миша внимателно чистеше със спирт главите на Студера и не допускаше повече от секунда разминаване с крайното времетраене. От него научих основните трикове в сглобяването и редактирането на радиопредаване.

Към средата на 1992 г. започнах да получавам първите писма от слушатели. Писмата бяха за мен лакмусов тест за интереса към предаването. По онова време нямаше интернет и за да се изпрати писмо, то трябваше да се напише, да му се сложи марка и да се пусне в пощенска кутия. Моята логика беше, че за да тръгне слушател да извършва тези действия, би следвало да има мотивация. За времето на съществуване на „Студио Манхатън“ (3 години и 9 месеца) получих над хиляда писма. С две от някогашните ми слушателки поддържаме връзка и до днес. Ива Георгиева беше все още гимназистка по време на излъчването на „Студио Манхатън“. След това се задълбочи в японския език, получи стипендия да следва в Япония, защити с отличие докторантура в Токийския университет, сега специализира в областта на психологията и виртуалната реалност. Ето какво ми написа Ива през 2020 г.: „Студио Манхатън“ е едно от специалните неща, които допринесоха за изграждането на светогледа ми във време на един не толкова „свързан свят“. Предаването беше врата към един друг свят, който във времето преди интернет беше недостъпен. „Студио Манхатън“ ми даваше кураж да съм смела да изразя себе си, да се интересувам от неща, които са извън затворения ми обхват, и да имам стимула да мисля за това, което е актуално и вълнуващо. В този смисъл предаването беше феномен, който не мога да върна или пресътворя сега, когато се занимавам със симулации на неща във виртуална реалност. Благодарение на „Студио Манхатън“ можах още тогава да се почувствам глобална.

Емилия Антонова, която от години работи като софтуерен инженер в Германия, ми писа през пролетта на 2020: Хей, Ники! Четвърт век по-късно, откъслечни спомени относно „Студио Манхатън“ се връщат в съзнанието ми. И до ден днешен, щом чуя името „София Копола“, на която беше отредил специално внимание в едно от предаванията си, се сещам за теб. За това, че информираше и заедно с това провокираше слушателите. За обявения конкурс за криминални разкази (моето първо и последно представяне на това поприще), за историята на рокендрола и неговия отпечатък върху живота ни (а така ми се искаше да спечеля колекцията дискове на Дейвид Бауи), за музикалните загадки и Crash Test Dummies, които ми донесоха награда във време, в което го нямаше Гугъл да ми подскаже. За часовете, прекарани до радиото. Часове, в които въображението ми не преставаше да пътува. Преди първото ми качване на самолет вече бях обиколила половината свят с теб и „Студио Манхатън“. И макар и недорасла в онзи момент за много от темите, всичко звучеше толкова вълнуващо! За което ти благодаря!

Сред интересните моменти на „Студио Манхатън“ през 1992 г. беше преписката ми с Жан-Клод, съпруга и партньор на Кристо (Христо Явашев). През 1992 г. нямаше интернет и цялата журналистическа комуникация се вършеше по телефон, факс и поща. Телефона и факса на Кристо не открих, обаче се сдобих с адреса му. Десетина дни след като изпратих писмото запитване, получих отговор в плик със щампа на Кристо и Жан-Клод. С трепет отворих плика и оттам изпадна моето писмо, в което с червен химикал бяха отбелязани правописните ми грешки на английски. Така се състоя задочното ни запознанство с Жан-Клод. Тъй като тогава и представа си нямах за нейните функции, допуснах кардиналната грешка да направя запитването само до Кристо, без да споменавам името ѝ. Такива грешки, както научих впоследствие, никога не бяха забравяни.

Точно на рождения ми ден през май 1992 г. секретарката Фелисия ми връчи плика с месечната заплата. Когато го отворих обаче, чекът се оказа не за 1000, а за 2500 долара (4818 долара, преизчислено към 2020 г.). Без да ми съобщава, Румен беше увеличил хонорара ми 2,5 пъти, което вече се доближаваше към средното заплащане на начинаещ репортер в големите нюйорски медии. Възприех го като сигнал, че съм издържал изпитателния период. Този чек внесе усещане на освободеност, което дотогава не бях изпитвал. Постоянната борба за оцеляване в Ню Йорк ме беше настроила психически за продължителна обсада. Дори и моментите на успех не можеха лесно да пробият защитната ми броня сам да си повярвам, че мога леко да сваля гарда. Същата вечер бях поканен на коктейл в полскотото консулство на Медисън авеню. Там се запознах с русокосата полякиня Ана. С нея споделих първата си истинска целувка в Ню Йорк. Прибирахме се с такси, което също за пръв път си позволих да наема в Ню Йорк.

Пица с Копола

През февруари 1993 г. в нюйоркската преса се появи съобщение, че Франсис Форд Копола ще проведе публично прослушване за проекта си „По пътя“ с предполагаемото участие на Джони Деп. Всеки можеше да се яви, нямаше предварителни изисквания. Това ми се стори интересно и от любопиство реших да отида и да видя какво се случва, още повече че мястото беше огромното приземно помещение на църквата „Св. Павел“ на две крачки от студиото. Още от ранна сутрин огромна опашка от чакащи се беше увила около сградите на няколко пресечки от църквата. Копола, научихме по-късно, беше платил за горещо кафе и супа за чакащите. С журналистическата си карта проникнах в помещението. Около стената бяха наредени огромни маси, зад които стояха помощниците на легендарния режисьор. Те приемаха снимките на кандидатите заедно с напечатаната им биография и задаваха по 2–3 въпроса за актьорския им опит. Обмяната на информация приключваше, както е обичайно в Ню Йорк, с деловото Well call you! (Ще ти се обадим), което, разбира се, почти никога не се случваше. Обаче самият Копола беше там. Той се разхождаше бавно зад масите и от време на време хвърляше поглед към кандидатите. Понякога се спираше, задържаше поглед, кимваше с глава, след което младите му сътрудници дръпваха късметлията настрана и го подготвяха, предполагам, за личен разговор с маестрото. Аз интервюирах няколко от кандидатите и се мотаех напред-назад. Настъпи време за обедна почивка и помещението почти се опразни. На нас, няколкото журналисти, ни позволиха да останем. Аз седнах на един от редицата столове, до мен седна момиче, с което се заприказвахме, беше сътрудничка на малък вестник в Ню Джърси.

По едно време се появи Копола и седна буквално на два метра от нас. Той просто си седеше, явно очакваше нещо. След около минута се появи млада жена с две големи пици и ги постави на масата пред Копола. Става дума за големите кръгли нюйоркски пици, които се режат на 6 или 8 триъгълни парчета. Копола си избра парче и бавно започна да се храни. Аз и момичето млъкнахме. Някак си неудобно ни стана да продължим разговора в такава близост до Копола, той щеше да чуе какво си говорим. От друга страна, ни беше любопитно. Копола изяде първото парче пица, избра си второ и изведнъж погледна точно в нашата посока. Нямам представа дали знаеше, че сме журналисти, но си личеше, че не бяхме обядвали. След около секунда пауза той направи движение с ръка като покана: „Заповядайте, има достатъчно пица“. Спогледахме се с момичето, тя се оказа по-решителната, стана и бързо се премести до Копола. Аз я последвах. Копола побутна кутиите с пица към нас и както дъвчеше, ни попита кои сме. Обяснихме му, че сме журналисти. Копола се ухили, явно беше в добро настроение. Каза ни, че докато се храни, можем да му задаваме въпроси. Девойката бързо извади тефтер и започна разговор. Аз включих на запис репортерския си касетофон. И се почуствах тъпо, тъй като бях абсолютно неподготвен за ситуацията. А момичето от Ню Джърси, без да си поема дъх, задаваше въпроси. Измислих и аз някакъв, включих се. Явно доловил акцента ми, Копола попита откъде съм. Като чу България, широка усмивка озари лицето на маестрото: „Имах приятелка българка като студент“. Помислих си, че ме будалка, но той каза името ѝ, Гинка. Франсис и Гинка. Трябва да е било преди 1966 г., тогава е приключило студенството на Копола. Не знаех какво друго да питам, попитах за Гинка. Той ми каза, че са се обичали, но че така и не можал да разбере защо по време на филмите, които гледали заедно, Гинка винаги се разплаквала на най-неподходящото място. Чудехме се и двамата, тъй като и аз нямах отговор за сълзите на Гинка. После подготвих предаването с бомбастично въведение, че Копола бил гост на „Студио Манхатън“, макар че разговорът ни за Гинка не продължи повече от 2–3 минути. Момичето от вестника в Ню Джърси успя да подготви цяла страница. А „По пътя“ си остана нереализиран проект на Копола.

Ролърблейди

През лятото на 1992 г. се преместих в Ист Вилидж, бохемския квартал на Манхатън. Там си подготвях предаването на лаптопа, а обилието от колоритни персонажи по улиците предоставяше достатъчно материал. По същото време се сдобих с ролърблейди, хита тогава за всеки уважаващ себе си хипстър. Най-евтините, които намерих, бяха бели с розови колела. На мен въобще не ми пукаше, но явно разсмивах народа по улиците. Сутрин си тичах по редовния маршрут (около 11 км), след това се изкъпвах, пиех кафе и се изстрелвах с ролърблейдите към програмния център на 57-а улица. По време на най-натоварения трафик в града. Ролърблейдите бяха огромно предимство, тъй като с лекота се провирах между колите. Вечер след работа безогледно се спусках надолу по 9-о авеню, по средата на пътното платно във веригата гневно сигнализиращи с класконите си жълти таксита. Нали има поговорка, че лудите Господ ги пазел. Само едно невярно движение в бесния трафик на 9-о авеню и днес нямаше да четете тези редове.

В „Студио Манхатън“ безразборно и в пряко нарушение на закона за авторското право използвах каквато си искам музика от музикалната библиотека на програмния център, която имаше колекция от около 3000 грамофонни плочи. През лятото на 1993 г. се взе решение изцяло да се премине на компактдискове. Библиотекарят Джим обиколи офисите и каза, че който иска, може да си вземе каквито пожелае плочи. Много мераклии нямаше, така че спокойно си отделих около 500, предимно рок музика. На части ги пренесох в къщи и досега си ги слушам на грамофона с колоните.

Вашингтон

През октомври 1993 г. дойде известието, че закриват програмния център в Ню Йорк и съкращават всички служители. Още същия ден ми се обади Румен от Мюнхен. Окуражи ме, каза, че са доволни от работата ми и че иска да продължа да правя предаването и след закриването на програмния център. Румен ме увери, че разполагат с достатъчно средства в бюджета, но че може би ще се наложи да се преместя във Вашингтон. Тази идея изобщо не ми допадна, в крайна сметка постигнахме компромисен вариант. След закриването на програмния център в Ню Йорк започнах веднъж седмично да пътувам до Вашингтон и да записвам „Студио Манхатън“ в тамошното бюро на РСЕ.

В една ранна сутрин през февруари 1994 г., когато трябваше да пътувам до Вашингтон за предаването, стигнах на гарата по-рано. Гишето за билети не беше отворено, пред него видях стройна женска фигура с качулка. Автоматично попитах: „На опашката ли сте?“. Фигурата се обърна и изпод качулката в мен се вторачиха две огромни очи в които изпитах усещането, че мога да потъна. Чух: „Тук сме само двамата“. С Дженифър пътувахме в един и същи вагон. Почти не спряхме да приказваме до Вашингтон… Така подготовката на „Студио Манхатън“ вплете нишки и в личния ми живот.

Авторът Никола Кръстев със семейството си. Август 2020 г.

Много ли са 25 години?

През лятото на 1995 г. централата на РСЕ се премести от Мюнхен в Прага. Това доведе и до значителни бюджетни съкращения. В края на октомври се обади Румен. По тона на гласа му веднага усетих, че предстои сериозен разговор. Румен каза, че има две новини – едната добра и другата не чак толкова. Започнахме с втората. Румен обясни, че се налага да прекратим излъчването на предаването по бюджетни съображения. Веднага обаче добави, че ми предлага място на щатен сътрудник в новата българска редакция в Прага. Аз пък си мислех само за това, че в живота ми предстои рязък завой. Уговорихме се, че последното предаване ще бъде излъчено на 19 ноември 1995 г.

Днес, 25 години по-късно, прегледах кореспонденцията на предаването, прослушах и няколко от запазените касети. Знаете как е – чудиш се, нима наистина са минали 25 години? Струва ми се, че „Студио Манхатън“ беше наивен, полупрофесионален опит да предам чрез гласове и звуци откриването на Ню Йорк за самия мен и емоционалната обвързаност с града. Такъв подход е неизбежно субективен, обаче „Студио Манхатън“ се оказа печелившият ми билет за Ню Йорк. Препрочитам кореспонденцията отпреди четвърт век. Думите на слушателите ми подсказват, че въпреки собствените ми лутания съм успял да напипам нещо, към което и много други хора на хиляди километри разстояние са се усетили съпричастни.