Като всяко обществено явление пламналите преди около месец демонстрации в редица големи градове на страната, и особено в столицата, имат свой видим и свой невидим образ. Съчетанието на двата образа рамкира пълната картина, но в социалнополитическата (както между впрочем и в интимната) сфера невидимите фактори са по-съществени от видимите. Колкото по-зряла, колкото по-пораснала екзистенциално е една личност или една общност, толкова в по-голяма степен официалният и неофициалният облик на феномените и явленията в нея се припокриват, но пълно съответствие между видимия и невидимия облик не е постигнало и най-демократичното, и най-прозрачното общество. Защото не го е постигнала и най-зрялата, и най-развитата, и най-завършената личност – подобна равнозначност, подобно единение на, казано на библейски език, лицевата и опаката страна е осъществил само Бог. След като обществата се състоят от хора, които всички до един са белязани от несъвършенства, те са по презумпция несъвършени – други не биха могли и да бъдат. Конкретният човек закономерно пренася своите характерови качества върху всяка общност, в която той се влива, и така я детерминира. Нещо повече: колективът, колективността като че ли акумулира, натрупва и съхранява, доразвива и мултиплицира негативните характеристики и деструктивните поведенчески модели на отделните си членове, а благородното, красивото и възвишеното погубва – то се разтваря и чезне в сивотата на тълпата, а се съхранява само в душевността на отделни надрасли масата индивиди. (Справка: Льобон, Бердяев, Ортега и Гасет, Фром.)
Как рефлектира всичко това върху нашите протести? Ами по един, най-общо казано, разграждащ начин, анализиран най-обстойно от Густав Льобон в „Психология на тълпите”. И за да не прозвучи направеното обобщение високомерно, арогантно и голословно, ще се наложи да го конкретизирам, тръгвайки, както казват философите, от общото към частното – още повече, че всяко обобщаване е в една или друга степен деформиране, изкривяване на действителността.
И така, поне на думи, протестите се зародиха като морално движение, насочено срещу корупцията и мафиотските практики, завладели държавата, че и цялото ни общество. Още с възникването на размириците и протестиращите, и водачите им афишираха и фаворизираха техния морален, техния аполитичен характер. Дори девизът, който кънтеше в скандиранията на демонстрантите – „Няма леви, няма десни – всички сме бесни!” – бе като че ли надполитичен. Подозирам, че това деполитизиране и морализиране на движението бе изкуствено въведено по тактически съображения, с цел да бъдат привлечени по този начин симпатизанти от целия национален политически спектър. Така възниква въпросът, доколко тази демонстративна аполитичност бе реалистична, доколко бе тя действителна и доколко – пожелателна? Оруел счита, че аполичтичността е невъзможна дори в художествената литература, че дори само уверението в аполитичност вече те политизира, доколкото те поставя в съотношение към определена гражданска конюнктура. Съвременните общества са глобалистични, а глобализмът е както външно-, така и вътрешнополитически феномен. Който води до смесване, до преплитане на политика, култура и морал. В „Юлий Цезар” Шекспир пише, че няма по-голямо зло от това да откъснеш държавната власт от морала, но в условията на технократичната ни цивилизация политика и морал стават вече съвсем неделими. Тази им неделимост подсказва две възможни последствия: или политиката, която, предана на прагматизма си, е по природа компромисна спрямо моралните нормативи, ще опорочи морала, или моралът ще пречисти политиката. Има обаче и една трета опция: във взаимодействието си политика и морал така да се повлияят взаимно, че хем политиката да поприхване кое-що от морала, хем моралът да се поопетни от аморала на политиката. Този компромисен вариант се оказа като че ли най-осъществим и осъществен – неговото тържество се оглежда като в огледало в грохота и на кънтящите ден и нощ протестни шествия.
Колко многозначни, колко амбивалентни са нещата, проличава и в отношението на родната интелигенция към събитията. Докато в демонстрациите ни през края на 80-те и през началото на 90-те, както и на тези от лятото на 2013 г., интелигенцията ни, и особено хуманитарната ни интелигенция, се вля масово в редиците на протестиращите, днес значимите творци, които подкрепят вълненията, се броят на пръстите на едната ръка. Но дори опонентите на протеста, към които причислявам и себе си, не отричат принципното право на граждански протест. Нещо повече: всички сме убедени, че подобен протест е необходим като неофициална алтернатива, като коректив на статуквото. Досега аз не съм срещнал гражданин, който да е против гражданския протест като такъв – срещал съм само граждани, които са против този протест, против предпоставките, от които той тръгва, против целите, които преследва и против начина, по който ги преследва. Въпросът значи е не за правото, което в условията на демокрация е общопризнато, а само за формата на протеста, но това е един много съществен въпрос. Доколкото, за разлика от авторитарните и особено от тоталитарните, демократичните общества са регламентирани, подвластни на регламента са и всички граждани – протестиращи и непротестиращи. Заявих го тези дни и по БНТ: Протест – да! Но протест само в рамките на цивилизоваността – не и в пороя на диващината. За да внесем ред в преценките, трябва да трасираме границата между цивилизованост и диващина, а на фона на разнородния състав на протестиращите маси това съвсем не е лека задача. Въпреки това, да опитаме – друг изход ние нямаме.
И така, неубедително, нелогично и дори лицемерно е да демонстрираш за една по-морална държава и за едно по-морално общество под върховенството на девиз, формулиран в Дубай, и подхвърлен на жълтите павета от най-престъпния ни олигарх. А водещият девиз на протестърите „Няма леви, няма десни – всички сме бесни!” е точно такъв. Освен това, дори когато не е лишен от основание, бесът в политиката е лош спътник и още по-лош пътеводител. Не може един слоган, който обслужва аморала, да обслужва и морала. А – казва бащата на логическата наука Аристотел – е А и само А, А не може да бъде едновременно и А, и Б. И тъкмо защото А е А, а Б е Б, е недопустимо мафиоти да задават ориентирите на антимафиоти, каквито нашите протестъри претендират да са – то е все едно да сформираш нацистка партия от евреи.
Разминаванията между декларираните цели и неподобаващите пътища, по които те са преследвани, продължават и на персонално равнище. Колкото и хаотичен и неорганизиран да е протестът, той си има все пак свои идейни и свои оперативни лидери. В конкретния случай едните и другите се припокриват – те са едни и същи хора. Които правят противоречията, в които тъне движението, още по-противоречиви – в истински апории ги превръщат. Поне двама от тримата тактици и стратези на демонстрациите са напълно несъвместими с провъзгласения морален дух и смисъл на протестите. Как се върви с подобни лидери воглаве към чисти и светли бъднини, не се запитват само най-наивните. А в демонстриращите редици те явно са хиляди. В подобни граждански конфронтации наивността обаче може да се окаже порок с необозрими последици – политиката е поприще, в което хитрите употребяват и злоупотребяват наивните. При което употребеният и злоупотребеният е не само жертва, а и участник и съучастник – той също носи морална отговорност за манипулациите, в които е вкаран, с него е злоупотребено, защото той е позволил злоупотребата.
Резервите ми са и от принципно естество. Работата е там, че подкупността и корумпираността в една нация са въпрос не толкова на държавност, колкото на народопсихология. Несравнимо по-лесно е да подкупиш един балкански държавник, отколкото, да речем, един скандинавски държавник. В родната история многократно сме ставали свидетели как, след като яхнат властта, протестиращи срещу държавната корумпираност опозиционери са мамили и грабили по-ненаситно и от своите предшественици. Всичко това подсказва едно: доколкото човек не може да бъде направен добродетелен по ведомствен, а още по-малко по революционен, път, единствената възможност остава еволюцията. Която е далеч по-бавна, тромава, непоследователна, но за сметка на това – и по-надеждна. Пък еволюцията има и едно безценно морално качество: за разлика от революцията, а протестите са по-скоро революция, отколкото еволюция, тя не кърви – поне физически.
Моята приятелка и литературна колежка, с която имаме еднородни виждания по темата – Теодора Димова, оприличи движението, тръгнало от столичните жълти павета към редица други големи градове, на един нов Отечествен фронт. А докъде, до какви масови изстъпления доведе Отечественият фронт страната ни преди един човешки живот време, старите помнят, но, за съжаление, младите не искат да знаят. Тази им слепота, това прекъсване на приемствеността между поколенията има висока цена – недоучените уроци на миналото се разплащат с безпощадна суровост и с настоящето, и с бъдещето. Днес ние берем горчивите плодове на тази си неученолюбивост – утре ще ги берат нашите близки и далечни потомци. И тъй ще бъде винаги – чак дотогава, докато по хилядолетна балканска традиция днешният ни ден продължава да е не, както би трябвало да бъде, ученик на вчерашния, а негов палач.
Семената на тези отровни плодове са хвърлени вече, а жълтите павета се оказаха плодородна почва. В центъра на шествието видяхме високо вдигнати портрети на най-малограмотния ни и безскрупулен тиранин в цялата ни хилядолетна история, ласкаво наричан от цял един народ Тато, видяхме плакати, откровено призоваващи към завръщане на комунизма и апелиращи към нашия двоен поробител – Русия – да ни окупира отново. На фона на имперските амбиции на Кремъл подобни апели не вещаят нищо добро. Зърнах и плакат, който уверява, че докато един не свърши като Чаушеску, нещата на родна земя няма да се оправят. Цялото това мракобесие е все още само плакативно, но при неукротимата енергия на демонстриращите пътят от плаката до гражданската действителност може да се окаже неочаквано бърз и кратък.
Доводите на много от протестърите ни, че подобни явления са изключения, че те не могат да носят отговорност за онези екстремисти, които с подобни прояви компрометират иначе благородните и чисти манифестации, не хващат вяра, защото: първо, изключенията са също съставна част от общата картина, и второ, отговорността би трябвало да бъде носена от всички, които маршируват в сянката на подобни плакати. Работата е там, че между цел и средства, между път и спътници съществува диалектическа взаимосвързаност. Благородни цели не се преследват с неблагородни средства и с неблагородни спътници до рамото. След като си приел девиза, подхвърлен ти от един престъпник, за твой собствен, твоя собствена става и моралната отговорност за готовността, с която го следваш. Защото спътничеството обединява – както социално, така и морално. Спътникът ти си и ти – след като го приемаш за свой сподвижник (или дори само след като го търпиш като такъв) до рамото си в една обща гражданска битка, неговият аморал полепва и по твоя лик. А в това отношение търпимостта на организаторите на метежа е несъмнена. Колко безмерна е тя, пролича преди броени дни пред сградата на БНТ в сърцето на столицата, когато стотина демонстранти издевателстваха в полунощ над две беззащитни жени, ругаеха ги най-вулгарно, замеряха ги с каквото им попадне, изпотрошиха колите им. И всичко това – само защото споменатите дами не мислят като тях и имаха дързостта да разкрият на малкия екран политическите си виждания. Цивилизованият гражданин отвръща на думите с думи – само нецивилизованият отвръща на думите с юмруци. Георг Лихтенберг пише, че цивилизацията ни е започнала с онзи наш далечен предшественик, който, вместо да удари през лицето, пръв е казал: „Извинете, може ли!”, а бащата на психоанализата го допълни с думите, че онзи първочовек, който, вместо да хвърли камък, е изругал, е направил първата крачка към очовечаването ни. Поведението на тълпата пред БНТ илюстрира обаче, че обратният път, пътят към нецивилизоваността, към пещерното варварство е открит и за модерния ни сънародник – стига да го пожелае.
Нецивилизована е според мен и ставащата все по-популярна окупация на улици и площади. Преди всичко, защото улицата е за всички и на всички ни – тя не принадлежи само на онези, които са имали наглостта и физическата сила да я окупират. Древният принцип, според който моята свобода свършва там, където започва свободата на другия, е железен – той не е изгубил валидност и в модерните ни времена. Никой няма моралното (пък и юридическото) право да ограничава с действията си правата на своите съчовеци. А чрез спонтанните си улични окупации (всъщност тяхната спонтанност е съмнителна) окупантите ограничават нашето фундаментално право на свободно придвижване – така и ние, непричастните софиянци, ставаме донякъде окупирани. В моите очи единственото добро качество на тези самодейни акции е, че чрез тях окупантите настройват гражданството срещу себе си.
Легендата, че протестиращите са млади, красиви и чисти, умни, образовани и възвишени, е клише, което няма нищо общо с действителното състояние. Извън протеста ще срещнете много повече млади и благородни хора, отколкото в протеста – дори само защото неучастващите в протеста са несравнимо повече от участниците в него. Под знамената са свикани всички възрасти – от невръстни деца, чието присъствие буди нова морална тревожност, до старци. Между тях има не само жалващи се, че системата ги убива майки на Митко Палаузов, а и немалко високо образовани специалисти със завидна кариера. Има обаче и недоучили студенти, и провалили се професионално хора, и асоциални елементи, и безработни. На фона на тези дадености зачестилите призиви да оставим всичко в ръцете на младите и енергични демонстранти, защото ние, старите, видите ли, не успяхме да постигнем нищо, са несъстоятелни. Аз считам, че нашето стареещо поколение в много сбърка, но и постигна много. Ние осъществихме прехода. А колкото и непоследователен, колкото и белязан от жилавите остатъци на комунизма и от демона на корупцията да е той, този преход все таки беше преход от тоталитарното зло към един несъмнено по-добър и справедлив свят. Ние, чрез избраните от нас партии и държавници, вкарахме страната в ЕС и в НАТО и така се противопоставихме на вековната заплаха, идваща от имперска Русия – може би за пръв път в цялата си история България направи правилния, градивния външнополитически избор. А това са постижения, с които можем да се гордеем. Колкото до моралното превъзходство на подрастващите, то е съмнително – дори само защото моралът не е възрастово качество.
Един мой стар боен другар, изключеният от СУ и вкаран в затвора за разпространяване на антикомунистически позиви мой състудент Сашо Димитров, ми звънна една нощ в разгара на протестите и ми каза дословно: „Митко, през края на 80-те и началото на 90-те ние демонстрирахме за човешки права и граждански свободи, за демокрация, докато днешните демонстранти искат диктатура на пролетариата.” Е, щом я искат, може и да я постигнат. За съжаление обаче не само за себе си, а и за нас, които не я искаме. Сашо не сподели тези думи със злорадство – по-скоро с огорчение и болка говореше. Спомних си съдържанието на разпространяваните от него и малобройната му група през есента на 1968 г. позиви: „Вън войските на протежето Живков от Чехословакия!” Присъствах на ритуала, който му връчи най-високи държавни отличия. Но ритуал, състоял се не в нашия Министерски съвет, а в словашкото посолство. Наградиха го Чехия и Словакия. В същото време нашата държава предпочита да награждава представители на комунистическия режим и дори на репресивния му апарат – ДС. Като Гестапото, да речем. Прав е, прав е жестоко пострадалият от тоталитаризма Талев, който в романа си „На завой” предрече, че последният комунист на планетата ще бъде българин, че българският комунист ще надживее като явление дори съветския. И днешните събития свидетелстват, че комунизмът все още има почва у нас. Макар че има нещо по-ужасно и от най-ужасната еднолична диктатура – и това е диктатът на тълпата. Струва ми се, че тъкмо пред тази опасност е изправена днес страната ни.
Стреснати от тази угроза, някои гласове предложиха да управляваме по примера на Швейцария страната си чрез референдуми. На пръв поглед тази опция като че ли решава проблема, избягвайки двете най-нежелани крайности: диктата на тълпата и авторитаризма. На втори поглед обаче не е вече така. За да управляваме чрез така популярните в Швейцария народни допитвания, е необходимо преди това да станем швейцарци – хора със социалното мислене и политическата култура на швейцарските си съвременници. Неотдавна в няколко последователни референдума швейцарците отхвърлиха предложението за намалено работно време, само за да съхранят конкурентноспособността на родното си производство на международните пазари. Мислите ли, можете ли да си представите, че нашего брата би гласувал по същия начин? Освен това в Швейцария чрез допитвания се решават предимно социални въпроси на локално, на общинско равнище, а не проблеми на държавната, на националната външна или дори вътрешна политика. Ако българинът избираше мажоритарно държавниците си, за министър на вътрешните работи щеше да избере трапера Динко, а за министър-председател – Тодор Живков. Днес неговата популярност няма равна на себе си – ако изневиделица Тато (това ласкаво прозвище не е мое – на любящия го народ е!) възкръсне, ще спечели със сигурност предстоящите парламентарни избори, ще тръшне всичките си конкуренти до един в земята, при това сам-самичък – дори съдействието на ортаците му от БСП няма да му е нужно. Такъв народ от, както ги нарече една моя колежка, тодорживковци, не е за референдум по причините, по които и за президентска република не е. Базовата демокрация предполага едно равнище на базата, което ние, българите, тепърва ще постигаме. Не чрез метежи, а чрез болезнено себеосъзнаване – стъпка по стъпка и векове наред. Не намерим ли мъдростта и търпението да го сторим днес, утре един предстоящ метеж може и нас да помете като нация от лицето на земята – този път безвъзвратно и завинаги.
