Главата му тежеше. Надигна се, като се хвана с ръка за горната табла на леглото, както правеше винаги. Добре, че ръцете му още бяха силни. Остана седнал в леглото дълго време. Уж ей сегичка щеше да стане, но все не се надигаше. А това беше една от двете разходки през деня, не биваше да я пропусне – през стаята, през коридорчето, до прозореца в кухнята. Оттам се виждаше пътеката към портата на двора.
И после го чакаше същият път обратно до леглото.
Най-сетне стана. И допирайки се с длани до стените и рамките на вратите, започна своя път. Ръцете му сякаш се удължаваха и му помагаха, успяваха да се допрат и да осигурят опора и там, където разстоянието изглеждаше голямо.
Стигна до прозореца в кухнята и се загледа навън. Листата падаха и бяха покрили като саван цялата пътечка до портата. Понякога духваше вятър и правеше вълнички по този саван. Синът му трябваше да идва тия дни, да му донесе някои неща и да го нагледа, но в последно време все бързаше, прелиташе само за минути, оставяше покупките и изчезваше, като обещаваше другия път да остане за по-дълго.
Както стоеше прав, отново се сети за онази история. Напоследък все тя му се привиждаше. Дните в леглото бяха дълги и той прекарваше времето си, като превърташе на избелелия разнищен екран под затворените си клепачи различни истории, които се бяха случвали с него в другите, в силните му години. Но все по-често се появяваше единствено тази история.
Известно време той беше работил като гледач на животните в зоопарка на градчето. Разбира се, малките градчета обичат големите приказки. Това не беше зоопарк, беше нещо като зоокът, с вълк, мечка и лъв. Градчето имаше голям, твърде занемарен парк, но един от местните бизнесмени, който за кратко време забогатя извънредно много, реши да си създаде образ на благодетел, взе парка под аренда, почисти го, стегна го, смени пейките, построи няколко детски къта с люлки и катерушки и накрая реши да изгради и зоокът. Зоокътът стана прилично място, построиха солидни клетки, докараха вълка и мечката, с тях беше лесно, но един ден пристигна и лъвчето, бизнесменът имаше някакви търговски дела в Африка и се оказа, че за него не е кой знае какъв проблем да достави лъвче.
Тогава той тъкмо се беше пенсионирал като учител по трудово обучение в училището, а приятел на сина му работеше при бизнесмена като шофьор. Така разбра, че бизнесменът търсел гледач на животните. Реши да опита, без да обръща внимание на мрачната му слава. И без това нямаше нищо особено забележително в живота му, цял живот учител по трудово обучение, а „гледач на животните“ му звучеше като от книгите, героично. И така колелото се завъртя.
Работата не му тежеше. Вълкът и мечката бяха стари, тежки животни, по цял ден дремеха. Но лъвчето скоро се превърна в най-голямата му награда, а и в атракцията на градчето. Все по-голяма тълпа от хора се събираше, за да гледа, когато отключваше клетката му и влизаше вътре, а лъвчето се мяташе със скок на гърдите му и го прегръщаше с лапи.
Бизнесменът беше доволен от работата му, увеличи заплащането му, понякога идваше с джипа си на алеята пред клетките, гледаше животните и пушеше пурата си. Навярно си представяше как след време лъвът ще се изправи на фамилния му герб.
Лъвчето отрасна. Приличаше на палав момчурляк. Но една сутрин завари вратата на клетката отключена, а лъвчето беше изчезнало. Не помнеше дали самият той не беше пропуснал да я заключи снощи, нямаше никакъв спомен. Веднага съобщи новината на бизнесмена. Бизнесменът пристигна начаса. Вече се беше разчуло и градчето се смрази. Полицията дойде с една изпърдяна астричка, изпуши половин кутия цигари, изпи няколко кафета и се оплака, че няма бензин. Бизнесменът нареди да му осигурят пушка с упойващи куршуми, но стана ясно, че с такава може да разполагат чак на другия ден. Тогава бизнесменът викна гледача в джипа, даде му един полуавтоматичен пистолет, показа му как да борави с него, много е лесно, натърти, сам стреля и му нареди да открие и да застреля лъвчето. То го познавало добре, от него нямало да бяга.
Нямаше къде да мърда. Тонът на бизнесмена не търпеше възражение. Взе пистолета, пъхна го в една найлонова торбичка и се запъти към руините на фармацевтичната фабрика, които се намираха в покрайнините на градчето. Подозираше, че лъвчето се е скрило там.
Не се излъга. Празните кънтящи халета, рухналият покрив и труповете на десетки гълъби сякаш още бяха пред очите му. Лъвчето изскочи и се затича към него, навярно предполагаше, че ще си играят, както ставаше преди. Застреля го в момента на скока, то се удари с големите си лапички в гърдите му, отмести го половин метър и рухна на мръсния цимент.
Това беше историята. Такава я помнеше. Напоследък все тя се въртеше върху избелелия разнищен екран под клепачите му.
Тръгна обратно към стаята. Главата му тежеше. Преди да се стовари на леглото, открехна прозореца, да влезе малко въздух. От неспирните удари на лъвските лапи в гърдите му като че ли не му достигаше въздух. И се унесе.
И в тоя момент чу стъпките. Сигурно синът му идваше, помисли си в просъница. Най-сетне. Той беше, нямаше кой друг да е. Идваше синът му. Но защо беше забравил отворена дворната врата, защо не я беше затворил, та тя така проскърцваше от вятъра в студа, който беше свил изведнъж…