Човек, осъзнал и осмислил биографичния си път във всяка негова стъпка, е в състояние да оползотвори миналото си, да го превърне в опора и пътеводител в бъдещи изпитания.
„Не можеш да разчиташ на човешката памет.
За съжаление на забравата – също.”
Станислав Йежи Лец, „Невчесани мисли”
„Бъдещето не е съвсем наше – не е съвсем наше и миналото” – предупреждава стареещи наивници като мене Епикур. Теша се с надеждата, че не всичко е предопределено свише, че като субекти и ние имаме думата във формирането на съдбата си, че сме не само изграждани от външни фактори, а и себеизграждащи се характери, че бъдеще и минало са и наше творение – толкова по-наше, колкото по-себеосъзнати сме. Човек, осъзнал и осмислил биографичния си път във всяка негова стъпка, е в състояние и да оползотвори миналото си, да го превърне в опора и пътеводител в бъдещи изпитания. Но такива житейски мъдреци, такива майстори на живеенето са редки като светците между хората. На фона на тази им рядкост шансът, че и аз съм един от тях бледнее. Вярвам на „Крал Лир”, че човек не бива да остарява, преди да е поумнял, но и на собствения си биографичен опит, който свидетелства, че небивалиците често доминират в човешката съдба, вярвам не по-малко.
От десетилетие насам все по-често добронамерени приятели и читатели, които основателно или не считат, че и аз има какво да кажа на света, ми подхвърлят, че е време да пристъпя от романите към мемоарите си, а аз все си правя оглушки. Като че ли се боя, че дума по дума споделените ми спомени ще ме състарят допълнително. Няма съмнение, че, колкото и да отказваме да го осъзнаем и признаем, крайната спирка, крайният стожер на този всеобщ и извечен страх е архистрахът, вроденият ни страх от смъртта, който сбира и обобщава всичките ни попътни страхове. Така или иначе блокираният път към миналото не е изход – безизходица е. Това, че аз бягам от личното си минало, е моя лична драма. Това, че нацията ни си затваря очите пред миналото, е национална беда. А когато го прави цялото човечество, бедствието става общочовешко.
За всичко това си мисля и премислям особено след последния форум на Комисията по досиетата „Българската интелигенция и Държавна сигурност”, състоял се тези дни в Софийския университет. Не само поради многобройната си публика форумът се превърна в нагледно доказателство за гражданската необходимост от Комисия, необходимост, която с времето става за носталгиците по комунизма все по-оспорвана, а за мене – все по-насъщна. За едно инфантилно и така бедно на демократически традиции общество като българското тази необходимост е повече от естествена. Факт е, че всички, абсолютно всички държави от бившата съветска империя са ни изпреварили в преработването на деспотичното си минало и тъкмо затова са по-напред от нас и в пътя си към бъдещето – едното предпоставя другото, колкото и свенливо да си затваряме очите пред тази закономерност. Най-малко Комисията по досиетата носи вина за това ни историческо закъснение. Напротив: Комисията е комай единствената институция на родна земя, която полага неимоверни ежедневни усилия не да догоним (догонването вече е немислимо), а да следваме кое-що Европа в този мъчителен процес. Когато обаче нейните усилия ден след ден тихомълком са бойкотирани от сталинчетата по места, когато и нейните служебни пълномощия са ограничени, когато не достига и политическа воля във всички социални сфери, когато антидемократите активно се съпротивяват, а демократите нехаят, как се преобразява национално съзнание? Как могат, как биха могли десетината комисари да се противопоставят на злонамерената подмолна дейност на неокомунистическите наследници на тоталитаризма, от една страна, и на всеобщата инертност, от друга. Ако злодеянията на Държавна сигурност са престъпление, не е ли престъпление и прикриването на тези злодеяния впоследствие? Големите исторически престъпления – пише настрадалият се от друг един тоталитаризъм Роберт Музил – са ставали факт не толкова, защото са били извършвани, а по-скоро защо са били търпени. Ако десетилетия наред жестокостта и цинизмът на комунистическия деспотизъм властваха безусловно над страната ни, то бе поради гражданския комфорт, който им обезпечи липсата на гражданственост, поради всеобщата търпимост към злодеи и злодеяния. Тъкмо поради тази унаследена от тоталитаризма и пренесена в лоното на демокрацията всеобща търпимост тези злодеи и злодеяния си остават неразобличени и под егидата на днешния парламентаризъм. Става дума значи за две отделни търпимости, макар и обединени от една обща цел. При чието преследване търпимостта, проявявана в демократични условия, носи по-тежката морална отговорност. Защото докато гражданската нетърпимост в комунистическа България се преследваше с огън и меч, нетърпимостта в демократична България е общодостъпно право. А кои сили имат интерес от потулване на нещата и от загърбване на близкото ни минало е пределно ясно. Това са преди всичко престъпниците от вчерашния ден, онези неведоми и до днес бойци от Тихия фронт, които цяла една служебна кариера са издевателствали открито и скрито, поименно и анонимно над своите сънародници, онези палачи, които вербуваха и стопанисваха доносници по квартали, предприятия, ведомства и университети, които въдворяваха на местожителство и затваряха свободомислието зад телените заграждения на концентрационните лагери, които разстрелваха по държавните ни граници всеки, дръзнал на своя глава да напусне най-добрия от световете, които громяха човешки съдби и пребиваха по милиционерски участъци за един прошепнат политически виц. Това са с две думи физическите носители на едно общество, което претендираше, че върши всичко в името на човека и за благото на човека. На тяхното действие и на бездействието на масите се крепеше народната им власт. Какво чудно тогава в обстоятелството, че Комисията по досиетата, чиято задача е да съхрани историческата памет за близкото ни минало и да разобличи неговите злодеяния, се превърна в техен естествен враг? Колкото е естествено правото на жертвите да бъдат разкрити и разобличени палачите, толкова естествена е и съпротивата на злодеите срещу всяка публичност.
Колко обособени са фронтовете между двата лагера разкри и разказът на Катя Бончева на споменатия форум в Софийския университет. Когато неотдавна в качеството си на комисар Катя отива в бившата (дано един предстоящ ден не се окаже и бъдеща) академия на МВР в Симеоново и иска от уредника да й предостави наличните архивни документи, които той служебно би трябвало да съхранява, последният отговаря троснато: „Аз ги изгорих, за да не попаднат в ръцете на такива като вас”. Не наглостта на отговора ме изненадва мене – от бивши и настоящи куки аз друго не очаквам. Изненадва ме ответната реакция на новата ни, правова държава. Или по-точно, отсъствието на реакция. Никой не е потърсил от наглеца нито съдебна, нито служебна, нито дори само морална отговорност, никой не го е обвинил в предумишлено унищожаване на държавни документи – деяние, което в целия цивилизован свят се счита за престъпление и се преследва като такова. Ето, за тази търпимост става дума, за пораженията, които тя ежедневно нанася на усилията ни за демократизиране.
Още в зората на родната демокрация аз неведнъж съм се застъпвал публично за разсекретяване на досиетата, за една открита и честна конфронтация с бесовете и демоните на доскорошното ни минало. Правил съм го преди всичко в некомунистическия печат. (Както му е редът, в комунистическа България демократичен печат нямаше, в демократична България обаче, отново както му е редът, комунистически печат имаше – има го и днес.) В ново време пък се налага да браня Комисията от многото й смъртни врагове. Става дума за една и съща бран. За последен път я водих преди година-две в предаването „Референдум” на националната ни телевизия. Срещу ми в студиото бяха наредени (юнак до юнака) естествените врагове на Комисията и нейната кауза – трима високопоставени бойци от Тихия фронт. Аргументите (или по-скоро доводите) им бяха класика: да не разединяваме нацията, разполовявайки я на палачи и жертви; да запазим, да скрием от враговете на България самоличността на онези героични, но скромни труженици, които с много рискове са служили тихомълком на националните ни интереси и които са готови и в бъдеще да служат; всяка, и най-демократичната, страна си има свои тайни агенти, които цени, уважава и пази от нездравото обществено любопитство; държава без разузнаване е разградено лозе. И т. н., и т. н. – все в този конспиративен смисъл, все в средновековния дух на плаща и кинжала. И моите контраарументи (надявам се да не са били само доводи) не бяха нещо ново: здравословно национално единство може да се постигне само на цената на откритата истина, аз предпочитам една честно разединена нация пред нация, обединена на базата на потайността, шпиономанията, взаимното доносничество, насилието над духа и лъжата; не на националните ни интереси са служили бойците от Тихия фронт, а на собствената си кариера – доколкото са били телохранители на тираните и тиранията, те са работили против демокрацията, против правата и свободите на сънародниците си, против най-ценните ни национални интереси; вярно е, че и най-демократичните страни си имат тайни служби, но докато техните служители защитават гражданските и морални добродетели на демокрацията, агентите на деспотизма бранеха безправието с всичките му злини, които теорията и практиката на тоталитарния деспотизъм не само олицетворяваше, а и въплъщаваше. Става въпрос значи не за нюансирани несходства между двете системи – за принципни различия става дума, за една несъвместимост, чиято органика предполага, налага недвусмислена гражданска позиция от двете страни на барикадата. Но самото обстоятелство, че подобна конфронтация и днес, четвърт век след краха на комунизма и победата на демокрацията, е налична прави и краха на комунизма, и победата на демокрацията еднакво неубедителни. Можете ли да си представите подобен телевизионен двубой, в който и участници, и публика, и милиони зрители ще бранят честта и морала на най-безчестните и най-аморалните, в една днешна Германия или Чехия да речем? Хората в останалите, европейски не само ведомствено, а и по дух, държави от бившия съветски блок, отдавна са си изяснили и минало, и настояще, и посоката на бъдещия си път, те не са раздвоени между Брюксел и Евроазия, не виждат в лицето на деспота Путин надежда, а в лицето на всеки демократ – заплаха, не позволяват едно непреработено исторически наследство да спъва просперитета им. Ние имаме техния водещ пример пред очите си, но, отказвайки да се поучим от него, го обезценяваме и пропиляваме ден след ден. В такъв случай можем да се сърдим само на себе си, но психологически най-трудно е човек на себе си да се разсърди.
В една гениална басня на Езоп, изправена пред леговището на вълка, лисицата се колебае, двоуми се и умува. Хитрата Кума Лиса не смее да влезе в бърлогата на Кумчо Вълчо, защото забелязва на входа й следи, които водят навътре в пещерата, а следи, които да водят навън, не забелязва. Ако в родния сценарий вълчата бърлога е комунистическото ни недавно, лисичата предпазливост е не само необходима, а и недостатъчна – не култивираме ли непоносимост към собствените си палачи, не презрем ли собственото си безправие, в което тънехме десетилетия наред, и нашето собствено участие в него, не се ли отвратим от онези неофеодални практики, които ни превърнаха в роби на самозвани чужди и местни диктатори, шанс за национално бъдеще ние нямаме. А всичко е толкова просто и ясно, толкова видимо, оптически толкова лесно е да бъдат разпознати стъпките навътре към едно ново робство и стъпките навън към свободата! Достатъчно е, както казваше един наш републиканстващ монарх, само чипа в главите ни да се смени – колко му е!
Предимството на моята напредваща към отвъдното възраст пред младостта е, че аз разполагам и с поглед назад – с всичките му горчивини, но и с всичките му поуки. Така че в личен план аз няма за какво да съжалявам: ако старостта е цената, която трябваше да платя, за да надживея физически (морално аз съм го надживял още като юноша бледен) комунизма, струва си. Колкото до спомена за комунизма, той и в моята памет е жив и безсмъртен, но иначе. За разлика от ветераните на Тихия фронт и техните подрастващи последователи, аз го ценя не с надеждата за неговото продължение във времето, а с надеждата, че е спомен безвъзвратен – неговата безвъзвратност е моето упование. А това, както казваше Георги Марков, е една много сериозна разлика…
