Жмульо и Мамульо бяха двама приятели. Те бяха опитали всички пролуки на свободния пазар, но свободният пазар с наслада ги изхвърляше отвсякъде, защото подозираше природата им на дребни мошеници. Но те не се отказваха, което им прави чест. Ето и днес – срещнаха се, както винаги, пред бакалията на Петра. Облечени вехтичко, но чисто, обръснати и това трябва да им се признае, с измити уши. Двамата и без думи се разбираха. А сега накъде, говореха очите им. Но докато говореха така, очите им все бягаха към касите с бира, които тъкмо бяха докарали на Петра пред магазинчето. Накрая, както винаги, сякаш бяха сиамски близнаци с една глава, вкупом се устремиха към хладния мрак вътре в магазинчето на Петра и в един глас попитаха: Да вкараме бирата вътре? Давайте, протръби с басовия си глас Петра. Речено-сторено. Двамата вкараха касите вътре и после доволно седнаха на пейката отвън с по една топла бира в ръка. Първият законно изкаран днес хонорар.
Денят като че ли малко се поразведри и бутна назад козирката на шапката си.
През предишните години, когато имаше избори, двамата редовно се хващаха да чистят нагледната предизборна агитация след приключването им. Стържеха оградите с шпакли, дори и тел за тигани използваха за по-добър резултат. От кметството почти не плащаха, но все падаше някой лев. Но тази година, за почуда на двамата, никоя политическа сила не заложи на плакати по оградите и фасадите на къщите. Патосът се беше изместил другаде, а Жмульо и Мамульо бяха проспали къде. Така че това финансово перо отпадаше от само себе си. Затова трябваше да напрегнат докрай фантазията си.
Тук Мамульо имаше едно предимство. Той беше чел книги. По-точно една книга, останала в наследство от дядо му. Когато гладът започваше да стърже в стомаха му, той го притъпяваше с четене. Та вътре в книгата беше попадал на сцени, които описваха някои лесни и находчиви начини за печелене на пари. Например – има някакво място, което по силата на традицията или на обстоятелствата се е превърнало в туристическа забележителност. Какво по-просто нещо от това да поставиш отпред една масичка и да започнеш да късаш билети на посетителите срещу известна сума. Така де, който се е сетил пръв! Докато те забележат и проверят какъв си, що си, вече ще си натрупал известен капитал. Беше забравил автора и заглавието на книгата, но сцената помнеше добре.
– Горе има едно параклисче – промълви сякаш на себе си Мамульо, колкото да прокара идеята през халката на възможното, както яйчарите мерят яйцата.
– Е? – отвърна Жмульо.
– Отиваш до вас и вземаш туристическата масичка. Онази, алуминиевата. През това време аз ще осигуря кочан с квитанции.
Жмульо отиде за масичката. Мамульо влезе при Петра. Без да иска, бутна едно шише с олио. Петра изруга като боцман и влезе в килера да търси парцала и кофата. Мамульо с едно добре премерено грабливо движение прибра кочана с касовите бележки в джоба си.
Излезе да изчака Жмульо и двамата тръгнаха към параклисчето.
Параклисчето беше на километър-два над селото. Беше разположено на каменна площадка, под която започваше стръмна урва. Местните хора го бяха измазали, белнали, вътре имаше икони и свещник. А в близост до параклисчето на една равна поляна бяха направили голям паркинг, да обслужва базата за конна езда, която беше създал един от големците. Базата разполагаше с дузина чорлави понита, редовно пристигаха деца с автобуси да яздят понитата, всичко работеше като часовник. Родителите на децата се отбиваха в параклисчето. Тъкмо в този таргет се бяха прицелили Жмульо и Мамульо.
Мамульо разпъна масичката пред параклисчето. Огледа се, съзря един камък и го премести зад масичката, да го използва за столче. Постоянно спираха коли на паркинга, хората се оглеждаха и някои тръгваха към параклисчето. Мамульо си беше изработил една физиономия, интелигентна и любезна, която сега без бавене надяна на лицето си. И работата тръгна. Той пишеше цифрата пет на квитанцията, късаше я с такъв замах, сякаш беше диригент на оркестър, и прибираше парите в една тенекиена кутийка от нескафе. Жмульо се правеше, че почиства, събираше угарките от свещите, летящия станиол от вафлите. Тенекиената кутийка се понапълни. Започна да препича и Мамульо обърса челото си.
В този момент над него прелетя стършел. Беше голям колкото палец, красив, оранжев, мъхнат. Дядо му навремето, като дете, е бил жилен от стършели. Мамульо помнеше разказа му, как главата му така се раздула, че станала като шиник. Родовият страх го парализира. Стършелът пак изсвири над главата му. Мамульо размаха ръце и крака, ритна масичката. Тенекиената кутийка от нескафе полетя в урвата.
На другата сутрин Жмульо и Мамульо пак се срещнаха пред бакалията на Петра. Пак бяха чисти, обръснати, с измити уши. Но по лицата им леденееше следата от провала.
Но дойде камионът с бирата. Двамата вкараха касите вътре. После седнаха на пейката с бира в ръка.
Новият ден можеше да започне.
