Романът „Суета, суета…“ е написан с познание на големите фигури в българската култура. Публикуваме откъс от него. 

Ето какво пише за романа редакторът му Митко Новков: „Романът „Суета, суета…“ изправя един до друг двама приятели в дружески разговор – Иван Вазов и Стоян Михайловски. Различни по възгледи –   единият заклет русофил, другият – отдаден европеец, в диалога между тях прехвърчат искри, но и иде реч за множество български интелектуалци, ключови фигури на българската култура от края на ХІХ – началото на ХХ век.

Особено място в приказките им е отделено на Мара Белчева – красивата съпруга на убития при атентат министър на финансите в правителството на Стефан Стамболов Христо Белчев. Обсъждат връзката ѝ с Пенчо Славейков, любовните адмирации към нея на княз Фердинанд, интелектуалните ѝ и женски качества. Постепенно разказът преминава към неуспешните опити на Фердинанд да се домогне до софийската красавица, към обидата, преживяна от Пенчо Славейков, когато министърът на просвещението Стефан Бобчев го уволнява от поста директор на Народната библиотека, към заминаването му в Италия, където с Мара Белчева преживява в Рим едни от най-щастливите си дни, до фаталното пътуване до Брунате, където поетът склопява очи“.

Владо Трифонов е носител на национални и международни награди за кинодокументалистика, фотография и белетристика, както и на Отличителна награда (Recognition Award) за журналистика на Австрийската информационна агенция (APA) за 2009 г. – Writing For Central and Eastern Europe. Сценарист, продуцент и режисьор на документалните филми „Приказка от камък и дърво”, „Хабери до поискване”, „Черна стъпка-бяла длан”, „Белият град” и „Раят с две лица”. През 2013 г. в „Жанет 45“ излезе сборникът му с разкази „Куци ангели“.

Владо Трифонов, „Суета, суета“, издателство „Жанет 45“, 2019 г.

(откъс)

Разхождаха се на площада пред Колизеума и се възхищаваха на гледката. За кой ли път вече посещаваха това място, но то продължаваше да им взема дъха. Пенчо, макар и доста уморен (напоследък той все по-често се уморяваше, притъмняваше му пред очите, краката и гръбнакът не спираха да го болят, затова избягваха дългите разходки), беше в добро настроение. Есенното римско слънце сгря болното му тяло и той забрави за болежките – тези на плътта и онези в душата, които сънародниците му бяха причинили.
Вървяха бавно, Мара го държеше под ръка и гледаше крачките ѝ да са равни с неговите. В София избягваха да се разхождат заедно. Тя нямаше нищо против да прекосяват целия град, но знаеше, че на Пенчо няма да му е приятно. Той беше наясно с нравите на своите съграждани, с ироничните им погледи, с подмятанията им, пълни с жлъч и подигравка, и това го дразнеше, опъваше нервите му до крайност, макар да се стараеше да не го показва. Затова вместо разходки ѝ пишеше писма.
Мара ги знаеше наизуст. Извикваше ги в съзнанието си винаги когато се нуждаеше от повече увереност. Родени един за друг, копнели един за друг, нас ни служи за щастие неволята на сърцата, след дълго и дълго пилигримство; за щастие, непонятно за нищите духом, за венчаните в църква, а развенчани в душите си – пишеше той. Да, Мара срещаше навсякъде венчани в църква, а развенчани в душите си двойки, които отиваха пред олтара с чевръста стъпка и бодри чувства, за да превърнат малко след това живота си в кошмар. Познаваше много хора, които започваха общ живот с големи думи и надежди, а го завършваха с клетви и обиди. Сети се за Вазов и неговата Атина Болярска. То не бяха хвалби, то не бяха възторзи в началото, за да се изроди всичко за по-малко от година в крайна нетърпимост.
Бяха ли двамата с Пенчо щастливо изключение? Ако се съди по очите, с които се гледаха, както и по желанието им да бъдат непрекъснато заедно – да, бяха.
Когато ѝ написа: Моят брак с тебе е брак на душите и рожбата на техните милувки си остава в тях; прави ги по-хубави, по-свидни един за друг. Рожбите на плътта – нека за тях се любят онези, които се хилят злорадо насреща ни. Те не знаят обичта, която свързва нас… – отговорът ѝ последва незабавно: Живей, увери ме още много пъти, че ти си мое добро, че твоите думи не са думите, които съм досега чувала.
Тези писма тя смяташе за напълно изчерпателен анализ на връзката им. Не би оспорила нито една дума в тях, нито един препинателен знак.
В Рим нещата изглеждаха по-различно – разходките с Мара доставяха на Пенчо радост, каквато досега не беше изпитвал. Най-сетне откри удоволствието от отдиха на открито с обичаната жена.
Нейното задоволство от всичко, което я заобикаляше, не отстъпваше на Пенчовото. И двамата се въодушевяваха от факта, че са заедно и могат да се докосват и да се гледат влюбено, без някой да им обръща внимание. Бяха благодарни, че могат да споделят съдбите си в град, тъй благосклонен към тяхното изгнание.
Светът им се струваше по-дружелюбен и по-човешки, и дори пълното безсмислие сякаш придобиваше някакъв таен смисъл.
Вече нямаше нужда да си пишат писма.
Ако разполагаше с достатъчно сили Пенчо би обикалял денонощно из този град в компанията на Мара и нямаше да му омръзне. Дори да не влизат в музеи, катедрали, църкви и храмове, а само да се разхождат един до друг и да си говорят. Да седнат в някое кафене за малко да отдъхнат и пак да продължат, без да се притесняват, че завистливи погледи ще препъват крачките им и зли езици ще ги настигат в гръб.
Тук дишаха спокойно и ако човек ги наблюдаваше отстрани, нямаше как да не забележи хармонията между красивата и представителна жена и хромавия, скромно облечен мъж с черна брада, дървен бастун и бяла сламена шапка. Уж толкова различни със своята физика, пък такова съзвучие! Движеха се като едно цяло, въртяха главите си наляво и надясно като едно цяло, поглеждаха към куполите на катедралите като едно цяло и макар че той куцаше, а тя не, впечатлението беше като за монолитен организъм в две, вероятно и повече форми.
Мислеше си Пенчо, че ето на, България също е красива страна, не по-малко красива от Италия и той наистина обожаваше родината си, това райско местенце на Балканите. Но не и неговите жители. Те разваляха пейзажа. Особено политиците. Тях мразеше с цялата си способност да мрази – заради неумението да не виждат по-далеч от носовете си, които, впрочем, непрекъснато чоплеха, както и заради просташкото им високомерие.
– Да можех щях да налагам с бастона тия нехранимайковци всеки ден. По сто бастона на голо. Сутрин и вечер. Да не могат да сядат на задниците си. Прави да работят и прави да се хранят. Но и това ще им е малко за безобразията, дето ги вършат – говореше той на Мара и не оставяше никакво съмнение, че би го направил, стига да имаше възможност.
Вярваше, че каквито са хората, такива са и градовете, в които те живеят. Ако хората са недружелюбни, мърляви и груби, градът ще прилича на тях – мърляв, груб и недружелюбен. Ако физиономиите им са мрачни, грозни и очукани, градовете също ще са очукани, мрачни и грозни. В съзнанието му се мярна София – изглеждаше досущ като живота, който беше оставил зад себе си: изтормозен, пуст и незначителен.
Мара стисна ръката му:
– Къде се отнесе?
– Представям си как по тези камъни са стъпвали свободни римски граждани, но колко ли роби има погребани отдолу? Колко ли нещастници са оставили живота си, за да могат туристи като нас с теб да обикалят сега и да се дивят на това великолепие? Великолепие, поникнало от почва, напоена с кръв. Извънмерна пищност и извънмерна жестокост!
– Каква е тази божия разпоредба, тъй че красивите и достойни за възхищение неща на този свят да са създадени по грозен и недостоен начин?
– Не укорявай Бог, той и без това е уморен от укори. И за него не е леко като гледа какво е сътворил, но пък можеше ли да бъде иначе? Аз смятам, че разпоредбата му е справедлива: красивото и грозното, доброто и злото да са винаги заедно, а тяхната взаимност и неделимост да е условие за съществуването ни. Защото балансът тьй го иска и хармонията тьй го повелява: доброто да прелива в зло и обратно към добро. Ако това движение спре, ще спрем да се движим и ние с теб. Как тогава щяхме да ставаме още по-добри и още по-зли, за да оправдаем усилието на Господ да ни създаде? Щяхме да си застинем като тия руини тук и да се чудим как да се оправяме без зло и без добро.
– Аз нямаше никак да се чудя.
– Погледни този град! Величие за сметка на стотици разрушени и ограбени градове и държави. Силната империя е знаела как да печели от слабостта на другите. Такси, лихви, убийства, грабежи…, за да може цялата тази тълпа, и ние барабар с нея, да се радваме на ей това тук – описа широк полукръг с бастуна си Пенчо.
– Внимавай да не халосаш някого! – предупреди го Мара.
– Строежи, строежи, строежи…. Само се огледай! Строяло се е с огромни средства, а тези средства са идвали от войни и плячкосване – продължи да чертае с бастуна си полукръгове във въздуха Пенчо. – Парите, дошли от зло, в крайна сметка са отивали за градеж на добро. В Базиликата „Свети Петър” една от вратите не се ли нарича вратата на Доброто и Злото?
– Добре спомена базиликата! Ще идем ли пак? Искам да застана отново пред „Пиетата”, да я гледам…, не мога да ѝ се нагледам…
– Ето, вземи и него, Свети Петър – разпънаха го на кръст, без да им мигне окото. Кой го разпъна? – онзи разгулник и садист Нерон, дето заповяда да отрежат главата на майка си и изпотрепа съпругите си; онзи Нерон, дето опожари собствения си град, за да го припише сетне на християните и да ги изколи. И същият Нерон да е поет, да свири на арфа и да построи Златната къща – едно от чудесата на Рим! Не е ли това доказателство как злото е вътре в доброто и доброто е вътре в злото?
– Дали той го е подпалил? Може да са били християните – за отмъщение, че ги е преследвал.
– Дори да не е бил той, щеше напълно да му подхожда. Пък е имал и причина да го подпали: тъкмо е написал поема за гибелта на Троя, защо да не я представи на фона на горящия Рим? Рим гори, Нерон изправен, вдигнал две ръце към небето, рецитира, а зад него градът целият в пламъци. Внушително! Импозантно! Напълно подходящо за император. Иначе кой би стоял да му слуша смахнатите рецитации.
– Възможно ли е да стигне дотам?
– Това най-добре ще ни каже господин Сенкевич, той измисли цял роман за Нерон. Че и Нобел взе за него.
– Хенрик Сенкевич. Харесва ми – талантлив и ироничен като теб, пердаши глупостта във всичките ѝ форми.
– Талантлив и признат. А не като мен – болен и непризнат.
– Ти не си непризнат. Целият кръг „Мисъл” те признава, аз те признавам, Алфред Йенсен е твой голям почитател и не спира да те превежда…
– Но нямам награда. Нямам Нобел – прекъсна я нервно Пенчо.
– Ще имаш. Кой друг да има, ако не ти?
– В чужбина въобще не са ме чували.
– А на кого преведоха в Англия есето „Народната песен на българите” – не беше ли на Пенчо Славейков?
– Те преведоха и Ботевия „Хаджи Димитър”. Но не преведоха моите „Епически песни”. Хем ги изпратих на Уйлям Морфил, уважаван човек, с влияние. И толкоз! Ни вест, ни кост – като че ме няма. Като че Пенчо Славейков не съществува!
– Той почина, може това да е причината.
– Беше жив, когато му ги изпратих. Преведе „Под игото”, мене не рачи да преведе. И англичаните, че са англичани, нямат достатъчно акъл за творчеството ми, това е истината! Предпочетоха Рачко Пръдлето.
– Не се трови, ще дойде време и епическите ти песни ще преведат, и кървавите ти песни… – всичко, което си написал. Ще го преведат, ще го издадат и за още ще питат.
– Ще дойде време… Някога…. Когато ще съм си отишъл от този свят.
– Но аз те ценя сега. И Алфред Йенсен те цени сега.
– Трябва да му пишеш. Ще ме предлага ли за Нобел, няма ли?
Влязоха в Колизеума, макар че Мара да настояваше вече да се прибират. Разхождаха се от дълго време и тя взе да се безпокои. Поглеждаше все по-често към Пенчо и се опитваше да отгатне как се чувства.
– Дали съм още жив ли проверяваш? – погледна я хитровато той. – Жив съм повече от всякога. Искам да постоя малко на арената. Да чуя ръмженето на дивите животни. Да си представя, че съм непокорен гладиатор, осъден да бъде разкъсан от лъв. Да чуя собствените си писъци…, рева на жадната за кръв тълпа… Да си те представя и теб, как молиш Нерон да бъда пощаден, а той се смее и казва: „Кой, Пенчо, този непокорен тракийски гладиатор? Никаква пощада за него, нека лъвът му види сметката!” Тогава ти вземаш ръкописите на „Кървава песен”, размахваш ги под носа на императора и изкрещяваш в очите му: „Ето за какъв човек става дума!  Отпушете си ушите и чуйте!” И му прочиташ от Пета песен:

Бог и България — единство в двойна плът!
Бог и България на клетва ни зоват,
и тая клетва ний пред кръста да дадеме —
за нея да живейм, за нея да умреме!

– Но това е първи век след Христа, каква България!
– Тъй де! Нерон няма да знае за каква България говориш, но от силата на думите и скритата в тях енергия така ще се стресне, че нищо чудно да ме помилва. И най-вече заради твоята красота, на която никой не може да устои, пък бил той римски император.
– Боже, Пенчо, откъде ти идват на ума! Все пак не разбирам защо е било нужно да се строи такова ужасно място с клетки, зверове, гладиатори, мъчения и убийства?
– За подарък на римските граждани.
– Какви ще са тези граждани, които ще искат такъв подарък?
– Свободни римляни.
– Как са издържали на такива ужасни гледки тези свободни римляни?
– Радвали са се като малки деца и са искали още, и още. Нямали са насищане.
Няколко дни по-късно бяха отново в базиликата „Свети Петър”.
– Представяш ли си, мъкнели са камъни от Колизея, за да построят базиликата. Изкъртили две хиляди и петстотин камъка! Добре че някой се е сетил да ги спре. Пестеливци! Разрушавали едно, за да могат с материалите от него да издигнат друго, сетне разрушават и него, за да издигнат трето, четвърто… Затова и толкова много паметници на културата. А казват, че италианците били прахосници – смееше се Пенчо с дяволита момчешка усмивка. Отдавна Мара не го беше виждала такъв – шеговит и усмихнат.
Пред „Пиета” стояха дълго, захласнати по двете фигури. Сякаш искаха да проникнат навътре в мрамора от Карара (любимият мрамор на Микеланджело, от който е изработвал скулптурите си) и да споделят тъгата на Божията майка, с мъртвия Христос в скута си.
– Свръхчовешко! От друга планета сякаш дошло! – бурно се възхити Пенчо и стресна задрямалата разпоредителка.
– Шшшт! – изшътка лелката, изпъна гърбина, огледа респектиращо наоколо с късогледите си очи, после се отпусна на стола и отново се унесе в блажена полудрямка.
– И като си помислиш, че когато я е създал, е бил малко над двайсетте! Какво вдъхновение се иска за това, колко талант…! Дали е имал представа за несравнимата си дарба?
– Аз написах „Епически песни” горе-долу на същата възраст – намери за редно да отбележи Пенчо.
В „Сикстинската капела”, вече въоръжен с бинокъл, взет назаем от българската легация в Рим, поетът изучаваше тавана с рисунките на Буонароти.
Добре че се сети да го поиска – без бинокъл на двайсет и кусур метра от тавана нямаше да види почти нищо.
Беше се съсредоточил върху „Сътворението на Адам”, една от централните композиции.
– Какво знание за човешкото тяло…, за пропорциите…, за светлината…, – нареждаше мечтателно Пенчо и сякаш съжаляваше, че не той е създателят на фреската.
– Погледни – подаде той бинокъла на Мара.
– Красиви, одухотворени лица! – възхищаваше се Мара. – Как се рисуват такива божествени неща, ако самият ти не си божествен?!
– Познавам този ламтеж за съвършенство. Обещавам ти подобно преживяване, щом свърша „Кървава песен”. Само стой до мен.
– До теб ще съм винаги, дори понякога да не ме искаш. А той е бил сам, горкият, горе на скелето, как е издържал?
– Зорлем са го накарали да нарисува тоя таван, и много добре разбирам защо не е искал. Четири години да рисуваш все по гръб, върху талпите, да ти тече боя по лицето, да ти влиза в очите, на тази височина… кой би се подложил на такава каторга, та ако ще да е най-влюбеният в творчеството си художник.
– Само някой като Пенчо Славейков – усмихна му се Мара.
– Завиждали са му, клеветили са го, тормозили са го, както над мен издевателства и ме тормози мизерникът Бобчев. Уж министър на просвещението, уж учил в Москва…, извънреден пратеник в Санкт-Петербург… – срам и за Москва, и за Петербург!
Пенчо взе отново бинокъла и се зае да изучава рисунките нататък. Заболя го врата от дългото стоене с глава назад, но измислиха решение. Мара застана зад гърба му, прегърна го с две ръце през гърдите и той се облегна на нея. Така можеше да стои дълго време, без вратът му да се схване.
Пред „Денят на Страшния съд”, от умората или от изображенията на олтарната стена, настроението му помръкна.  Все пак намери сили да се пошегува.
– Ако така ще изглежда Страшният съд, нека започне още сега. Вече си виждам мястото: Христос в средата, Божията майка от едната му страна, Пенчо от другата.
– Ами аз?
– Ти скътана вътре в мен.
– Малко ще ми е страшничко там!
– Тук е страшното, тук! – почука главата си с дръжката на бастуна Пенчо. – От съвестта по-страшен съд няма. Микеланджело ли не е знаел това? Знаел е и го е нарисувал. Ето! – посочи той към фреската. – На негово място щях да я нарека Страшният съд на съвестта.
– Пък аз… – поиска да допълни нещо Мара, но Пенчо я изпревари.
– Пък ти си чистата ми съвест – прекъсна я той и продължи да си мърмори под носа: – … висша сила… как иначе ще направи всичко това… работил до края… умрял кажи-речи на 90… днес това е като да си на 100, дори повече… какво желание за творчество… каква издръжливост… дали ще ги имам… вече се чувствам уморен… А стиховете му? А сонетите му? – обърна се внезапно към Мара, сякаш търсеше някакъв отговор от нея. – Те, разбира се, не могат да се сравняват с картините, нито с неговите скулптури. Самият той не е бил очарован от тях. Без значение – хубави, лоши, ако двамата се познавахме, щях да ги публикувам в „Мисъл” и да го направя сътрудник на списанието.
– Щяхте да сте приятели.
– Щях да го уча на поезия, а той мен да рисувам.
– Щяхте заедно да натриете носа на Бобчев.
– Щях да му помогна да се справи с папа Юлий ІІ и онова скръндзаво старче най-сетне да започне му плаща като хората. Хахаха! – сякаш на мен някой ми плаща като хората, ако изобщо някой нещо ми плаща.
– Щеше да ни запознаеш…
– А, това не! Jamais! No, mai! Той щеше да се влюби в теб, пък аз любовта си към Мара Белчева не деля с никого!
– И аз не деля с никоя друга любовта си към Пенчо Славейков! Дали си е имал някоя на сърце?
– Кой?
– Микеланджело.
– Разбира се, че си е имал! Витория Колона – поетеса. Единствената му любов от женски род. Благородна като теб.
– Стига…! – понечи да възрази Мара, но Пенчо продължи:
– И благочестива като теб.
– Пенчо!
– Мъжът ѝ е бил маркиз, воювал е срещу Франция и умрял от раните си. Сигурно и аз ще умра от раните си, най-вече от раните в душата ми.
– Никой няма да умира, имаме толкова много работа! – „Кървава песен” още не си дописал, „Тъй рече Заратустра” не сме завършили, пътеписите не си започнал …
– И нито веднъж да не я целуне по лицето! Ръцете ѝ целувал страстно, но по лицето не се осмелил.
– Кой?
– Микеланджело. Нито веднъж не целунал Витория по лицето. Тъй твърдят учениците му.
– Може тя да не е искала. Ако е бил груб и нетактичен. Гениите понякога са груби и нетактични.
– Спял с дрехите и ботушите. От работа нямал време ни да се съблича, ни да се събува.
– Боже, как ли е смърдял! Но пък какви творби! Само затова си струва да го обичаш.
– Имал си е и мъжка любов. Томазо Кавалиери. Младеж с неземна красота и талант на поет. Микеланджело тъй се влюбил, сякаш гръм го бил ударил. Посветил му половината от стиховете си. Дотам се захласнал, че го наричал „мой повелителю”.
– Мой повелителю? Боже, че смешно! – разсмя се Мара.
– Тъй пишат биографите.
– А уж клюкарите били само в България.
– И не понасял хора наоколо. Всичко вършел сам. Или почти сам. Мислели го за луд.
– По това доста си приличате. Не, не! Не искам да кажа, че и теб те мислят за луд – усети се Мара и се изчерви.
– И така да е, ще са прави. Да, луд съм. Луд съм от щастие, че имам теб, Мара.
– И аз, че имам теб, Пенчо.