Начало Идеи Гледна точка Султан или руски цар?
Гледна точка

Султан или руски цар?

4753

Във време, в което „всеки мрази всекиго“, както е прието да се твърди напоследък, е направо неприлично да се говори за някакви общи цели, камо ли за национална общност. Звучи като ерес. От окопите на социалните мрежи върви масово замеряне с кал. Траншеите са тесни, затова и групите първом „загряват“ съвместно, като пред „леденото хоро“, а сетне героично се втурват в атака. Може (в много от случаите) доставчикът на виртуалната кал да е чужд, но пък подизпълнителите са родни хора, подсигурили по този начин препитание или отдушник на злобата си.

Резултатът е ясен. „Общото бъдеще“ на практика е зачеркнато. През няколко месеца ходим на избори; политическата формула за парламентарно мнозинство е почти невъзможна; дори войната в Украйна, която е досами границите на домовете ни, не действа отрезвяващо, сякаш агресията на Путин се случва на друга планета. Всичко е оставено на произвола на съдбата или в ръцете на президента Радев и неговите лични (политически и геополитически) пристрастия, превръщайки го в абсолютен монарх. А той вече, дори не със снизхождение, а с нескрито презрение благоволява ден през ден да споделя как „политиците не могат да се разберат, нито да предложат на България правителство“. Следователно „той“ ще ни управлява (единолично) оттук насетне. Това и Кобургите, с оглед на династията си, не са си позволявали в толкова прав текст.

А какво му отвръщат „политиците“? Те, с изключение на ДСБ (малка брънка от най-голямата коалиция), стискат зъби. Нямат избор. В такава ситуация на всеобщо разделение атаката срещу президента рискува още повече да дестабилизира България. Какъв е тогава изборът: безвластие или личен режим (пълзящ авторитаризъм)? Имало глава да пати, както казва народът.

А и не е само това. Най-лесно е да се стовари цялата отговорност за случващото се върху плещите на „лошите политици“, дето вгорчават живота на „добрите граждани“. Ама те, „политиците“, може и да са всякакви, но не пролазват в парламента тайно през задния вход, а чрез целокупния вот. Не е ли Негово величество гласоподавателят този, който гласува за тях? И не е ли редно, преди да търсим гурелите в чужди очи, да видим гредата в своите?

Кой след протестите през 2020 г. взриви политическата ни система с вкарването в парламента на Слави Трифонов и неговата шоу-орда? И кой гласува още по-преди това на още по-идиотския му референдум? Кои са хората, които в същия този момент продължават да се подписват на референдума срещу еврото, дето щяло „да им вдигне цените“, без да мислят с главите си? И кой помпа рейтинга на Костадинов, за да върне България в най-тъмните зони на ХХ в.?

Истината е, че българското общество боледува и разделителните линии между хората са израз на симптоматиката на болестта.

Една четвърт от хората са „за“ нещо да се промени, да има поне някакво право и справедливост, една четвърт са категорично „против“, а останалите с все по-голяма отегчение наблюдават препирните и не могат да разберат „какъв им е проблемът на тия?“

Затова правителство няма, страната няма нов бюджет, правосъдна реформа няма, а президентът си позволява да заобикаля решенията на парламента, свързани с военната помощ за Украйна.

И щом „общото бъдеще“ е невъзможно, какво друго ни остава в дните около националния празник, освен да припомняме, че поне имаме „общо минало“. Славно и преславно, благодарение на други хора, живели преди нас. Без да ни смущава, че с отказа си от бъдеще започваме да съсипваме и това „общо минало“. Защото и там, на свой ред, нахлуват имперски домогвания, руски флагове и неприкрити чужди интереси.

Дори епохата на Възраждането, тази „епопея на общото дело и на българската енергия“, както я нарича Симеон Радев, бива дублирана днес с проруски „менте-възрожденци“. Нима целта на българското Възраждане е било да смени хомота на турския султан с този на руския цар? Абсурд. Пълен абсурд. Раковски, Левски или Ботев биха скочили като ужилени и проклели вовеки подобна възможност. А ето как сега хора, дето си татуират техните образи, неудобно да кажем къде, веят руски флагове.

И всички, изпитвайки срамна неловкост в настоящето, държат да предават история на онези след нас.

***

Да не говорим, че сме си избрали за дата на национален празник сключването на един прелиминарен (предварителен) мирен договор между две други империи. Не поставя ли това страната ни в особена „изчаквателна позиция“, винаги между два стола? С блянове за три морета, две държави и два режима на управление (монархия и република)? В момента: между парламентаризма и служебното управление, между избори и избори?

И докога така?

***

Истината по отколешните български разочарования отдавна e описана от историците и е редно да бъде изречена ясно: на 3 март 1878 г. Русия сключва Санстефанския договор с ясното съзнание, че той не може да бъде изпълнен (най-вече в частта за България), защото противоречи на предвоенните споразумения, подписани между Великите сили, които ясно сочат какво трябва да се случи, ако Турция загуби войната. Става дума за т.нар. тайно „Райхщадско споразумение“ (между Русия и Австро-Унгария), както и протокола, подписан между Петербург и Лондон, известен като протокола „Дерби-Шувалов“. В основата на този „Санстефански блян“ са поривите на славянофилите, предвождани от тъй почитания у нас граф Игнатиев, но те най-малко не отчитат руската Realpolitik, начертана от княз Горчаков. Впрочем, опитвайки се да вземе аванс в хода на събитията, не друг, а граф Игнатиев пръв лансира идеята за автономна Македония.

Ето защо и един от най-проницателните българи от онова време – Димитър Маринов, близък съратник на Стамболов и баща на българската етнография, впоследствие признава:

Санстефанска България е химеричен блян, с този договор Русия не искаше да създаде самостоятелна България, а задунайска губерния. Защото никъде не се предвиждаше срок на привременното руско управление.

И още: за административни управници, пише той, се назначаваха гвардейски руски офицери, надути, горделиви и пияници, всички в тила, защото бяха с протекции. Те гледаха на българите с презрение; към населението те бяха груби и насилници; за тях закон нямаше; волята на техните капризи беше за тях закон.

За да стигне до извода, който може би ще стъписа мнозина днес: ако беше останала в сила Санстефанска България, ние трябваше да емигрираме.

А аргументите на Димитър Маринов са наистина интересни: след Берлинския договор, който унищожи Санстефанска България, на руската окупация се предвиди срок, руските административни власти станаха по-внимателни към българите. И покрай много неправди за нас, Берлинският договор донесе едно благо дело – отърва ни от руската окупация.

Колцина днес биха намерили сили да изрекат това?

Или пък да произнесат следните думи, без те да звучат смешно или даже налудничаво:

Да бъде виделина – и стана виделина! Не условията освободиха българина – той сам се освободи. Не дипломацията доведе руските войски на Шипка – доведе ги българският дух. Нелепост е прочее да обясняваме своето освобождение, най-голямата мистерия в живота на нашия дух, с условията и дипломатическите игри на правителствата. Тия условия, тия игри не са без значение, но те са второстепенна причина. Първопричината е човекът на Балкана, който създаде Раковски, Ботев и Левски и ги кръстоса като мълнии над своите вековни угнетители.

(Константин Гълъбов, „Човекът на кавала. Човекът на Рибния буквар. Човекът на Балкана“, 1926 г.)

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши социални науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж. Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на четиритомника с есета на Георги Марков и на неиздадените ръкописи на Иван Хаджийски. Дългогодишен хоноруван преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”. Автор на книгите: "Пропуканата България" ("Хермес", 2015), "Българската дилема"("Хермес", 2017), "Спомнена София" ("Рива", 2021, отличена с Наградата на София за литература), "Бленувана София" ("Рива", 2022), "Има такава държава" ("Хермес", 2023), "Незабравена София" ("Рива", 2023)

Свързани статии

Още от автора