3
1813

Супер-екстериорният

Една съвременна психо-социална диагноза

KYanakiev

Това са изключително парадоксални хора: излъчват усещане за самотност, бидейки почти непрекъснато в „масовката“, почти непрекъснато в контакт – в „екстериорност“.

Разбира се, в буквалния смисъл те съвсем не са самотни. Те са дори някак прекомерно „навън“, сприхаво отдадени са на света и сякаш са загърбили себе си.

Под повърхността на тази тотална „външност“ обаче, на тази почти нездрава задъханост, неизменно се чувства някаква определена празнота, някаква кухост, някакъв основен, недрено-основен дефицит.

Много често ти се иска да спреш такъв човек, да го погледнеш в очите и да го попиташ: „Всъщност налице ли си ти във всичко това, което правиш? Налице ли си ти сега, тук и през всичките си години; налице ли си ти изобщо в своя живот?” И си предварително убеден, че този човек, ако би бил напълно честен, не би могъл да ти отговори утвърдително. Той някак си… не присъства в себе си. В него, в този, който стои пред теб, го няма и съществено, основно го няма… именно него. Това е, разбира се, неговото лице, това е неговият глас, това са неговите жестове – но във всички тях, той, все пак някак си, отсъства. От средоточието на съществото му се излъчва някаква базисна пустота. Да, има нещо в него, което непрестанно изригва думи, гримаси, жестове, страсти, но то се усеща именно като „нещо” – като природна стихия – в която той, той не успява да бъде усетен.

Самото му „аз” е пусто; самото му „аз” е мястото на пустотата в него. И скуката, липсата, неудовлетворението, които буквално се виждат в неестествената му екстериорност, не са около него – те са именно в него самия. Те не го тормозят отвън – те го гризат отвътре.

Ето защо той се намира така постоянно „разпилян”, така вечно „навън” – в едно особено „навън” – на което липсва „ядро”, на което липсва „отправна точка”. Той е лишен, всъщност, от онзи, който живее неговия живот, той не знае кой живее неговия живот. И той, наистина не може да остане в себе си – защото в него няма нищо, което може да го задържи там – дори за миг.

Нещо повече, доколкото той сам си е пустотата, той сам себе си гони навън и само-отблъскването е всъщност неговия единствен, същински личен акт.

Той трябва да не остава в себе, да не бъде при себе си – за да може изобщо да бъде. Животът му е някаква базисна лишеност, в която се е намерил и която – натрапвайки му се в самия него – го кара да бяга, да бяга…

И той наистина бяга. И не тъкмо от себе си, а защото… не намира себе си в себе си. Именно защото в него няма нищо, защото в него постоянно го няма „него“, той бяга – в една радикална не-себевост, в една тотална „вън”-шност, в една страст-без-сърце, в една грижа-без-угриженост, в едно дело-без-идея.

Той често жадува онова, което наричат „развлечение” или социална публичност (например във Фейсбук). Но съвсем не от елементарен хедонизъм и съвсем не просто защото има потребност „да се забавлява” или общува. Жаждата за развлечения у него също е надломена, принудена. Той търси развлечението и общуването в един много по-общ, по-всеобхватен смисъл – търси го като цялостно, постоянно и радикално „отвлечение” от себе си. Защото развлечение за него е всичко онова, в което той се включва, изключвайки се от личността си, само-забравяйки се; в което се втурва, загърбвайки себе си. Развлечението, в което толкова често е вплетен този човек, е един вид интензивен лунатизъм; сън, в който той намира единствената възможна за себе си будност.

Да, той не търси развлечението, за да се развлече, а за да не бъде. Развлечението го спасява, защото в него и именно в него, той не е той – а да бъде сам себе си му е непосилно.

И ти разбираш, че укорния глас към този човек – че е забравил себе си, че не помни себе си, е по-скоро несправедлив спрямо него. Защото ако той се прибере от всичко това, в което се е разлял като пяна, ако въз-помни себе си, ако се о-помни – той ще си спомни единствено пустотата, която е.

„Къде си ти? – можеш да го попиташ – Къде си, всъщност, ти, който играеш тази роля, който се появяваш тук и там, който говориш, пишеш, който ръкомахаш?”

„Къде ли? Няма такова място. Просто няма. Мен ме няма. Никога не ме е имало в мен. В мен е пълно… с пустота. Ето защо аз съм само тук, където ме намираш, където е „отвлечението” ми, където е пъстрият и нескончаем сън на света, който ме носи в потока си. Да се върна при себе си? При кого и при какво да се върна? Та нали аз тъкмо затова не съм там, защото там няма никой, който да бъда. И развлеченията са най-чистата „другост”, на която се отдавам, защото нямам „собственост”.

…Понякога наистина не можеш да се освободиш от натрапчивото чувство, че мнозина от този вид хора изобщо са, само доколкото не са себе си; че те наличестват само доколкото отсъстват от себе си, и ако само за миг станат „себе си“, ако само за миг се опомнят – тутакси ще престанат да бъдат изобщо. Ако само за миг дойдат на себе си – ще скочат в небитието [си].

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияСемейството и грешките на младостта
Следваща статияНие сме вечни, а ти какъв си?

3 КОМЕНТАРИ

  1. За ясното, нямам съмнение че е наясно! Това е абстрактно дефиниране на човек, който се представя и играе всичко друго освен себе си – определено с нечист подтекст. Пример (няма да дам пример от клира) : политик от БСП, който говори за морал, затова, че се бори на благоденствие и против всяка измама , или още по-кратко : текст под реклама на ДПС – Купуването и продаването на гласове е престъпление!
    Но това е ясно. Интересно ми е до каква степен WATMARK с коментара си се вписва в описания от професора типаж?

    • Пламене, наплашен от един уанмен шоустващ не посмех да използвам уау за коментар на самобичуването на професора та за това го замених с нашенското многопластово и многоказващо бре да ебеш. човешките създания умират да изобличават себеподобните си в кухо междуушие. То им е вродено. примерно жажда за изключителност мъчи терикатчета на средна възраст, които се наричат градски десни, знаещи и разбиращи всичко само дето състезанието по харесване им убегва. Подскачането върху пустата е докарала професора до съваршенна херметичност (може би от херменевтика) като емисията на мисъл имплондира в его гравитация му. текстът е чернова нахвърляна на листа като осмиряване като опит за подредба на мисловна разюзденост хукваща след всяка случайност. Професора забравя себеподобен що значи.