Как България чете Бялата книга за бъдещето на Европа и възможно ли е страната ни да излезе от ролята на пасивен наблюдател и да се включи активно в дебата за бъдещето на ЕС?
На 1 март 2017 г. Европейската комисия представи Бяла книга за бъдещето на Европа: възможности за единство на ЕС от 27 държави. В нея са разработени 5 сценария, които предлагат поглед към потенциалното състояние на съюза до 2025 г., като Комисията дава възможност на националните държави да направят своя избор. Сценариите, които са подробно представени с посочени съответни плюсове и минуси, се движат в диапазона от най-обикновена зона за свободна търговия до федерализиран съюз с общи политики и общи органи.
Първият сценарий предвижда ЕС да продължи да се развива, както досега – 27-те държави членки (без Великобритания) запазват единството си и се съсредоточават върху реализацията на поставените вече приоритети. Вторият сценарий предвижда единният пазар да бъде в центъра на ЕС-27, като страните членки улеснят процедурите при вземане на решенията. Решаването на проблемите, които засягат повече от една държава, обаче ще става по-трудно. Според третия вариант единството в ЕС се запазва, но страните членки, които искат да си сътрудничат повече в определени области като отбраната, вътрешната сигурност или социалните въпроси, ще могат да обединяват усилията си. ЕК очаква това да доведе до възникването на една или няколко „коалиции на желаещите“. Четвъртият сценарий предвижда ЕС-27 да се съсредоточи върху постигането на повече и по-бързи резултати в избрани области на политиката, но пък се забавят усилията в други области, за които се смята, че действията им нямат добавена стойност. Според петия вариант държавите от ЕС споделят повече правомощия и ресурси и вземат повече решения заедно във всички области.
„В Бялата книга на ЕК са представени няколко различни пътя, които единният Европейски съюз от 27 страни може да избере да следва. Това е началото на процеса, а не краят, и аз се надявам, че сега ще се проведе откровен и широк дебат, след което формата ще следва функцията. Бъдещето на Европа е в нашите собствени ръце“, заяви председателят на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер при представянето на документа пред евродепутатите в Брюксел. Той даде ясно да се разбере, че е против свеждането на Европейската комисия до администратор на общия пазар, нито пък вярва във възможността ЕС да напредне много повече в интеграцията си като цяло. „Ние не сме Съединените европейски щати“, каза Юнкер и посочи, че в ЕС има много повече интереси, които в настоящата му композиция го дърпат в различни посоки.
Бялата книга ще бъде обсъдена на срещата на върха на ЕС на 25 март в Рим, където ще бъде отбелязана 60-годишнината от създаването на съюза. Как България чете Бялата книга и възможно ли е страната ни да излезе от ролята на пасивен наблюдател и да се включи активно в дебата за бъдещето на ЕС?
Вижте част от дискусията „Сценарии за Европа: българският дебат”, организирана от Европейския институт, ИЦ „Европа Директно”-София и Представителството на ЕК в България. Дискусията се проведе на 9 март в София, участие в нея взеха Владимир Кисьов (председател на Управителния съвет на Европейския институт), проф. д-р Жасмин Попова (Институт за държавата и правото в БАН), проф. дсн Георги Димитров (Катедра „Европеистика“ в Софийския университет), доц. д-р Антоний Гълъбов (Лаборатория за публични политики към НБУ).
Владимир Кисьов: Знаете добре, че в Бялата книга има пет сценария, някои от които си противоречат. Една част противоречат на принципите на основополагането на ЕС, а друга – на сега подписаните договори. Така че дебатът ще е труден, сложен и дълъг и, дай Боже, да има политици с визия и позиция какво и как трябва да се случва. Не може без силна Европа, Европа не би била конкурентна, ако не живее в съюз. Знаете добре, че в Бялата книга е предвидено да се появят и други документи, доразвити от дебатите и срещите на високо равнище. Аз не мога да твърдя ние с каква скорост се движим. Чух бившият министър-председател да казва, че трябва да бъдем на първа скорост. Той изглежда кара кола-автоматик, защото е забравил, че първата скорост е най-бавна, а моята позиция е, че в част от областите сме на буксир, даже не сме на първа скорост. Би било хубаво да включим на някоя друга предавка, за да може да наваксаме това, което е необходимо за нашето общество и за България и да дадем своя принос в общото развитие.
Проф. д-р Жасмин Попова: За всеки, който се е занимавал с проблематиката на европейската интеграция, е очевидно, че много от сценариите, които са описани в Бялата книга, са изцяло провокативни и не предполагат сериозен размисъл. Откакто излезе Бялата книга, по родните медии се чуха доста апокалиптични и патетични възгласи: „Ама как може, никога на две скорости, никога на много скорости!“ Та всички ние знаем много добре, че ЕС се движи на няколко скорости, че още преди създаването на съюза Европейската общност винаги е била на много скорости. Обикновено споменаваме Шенген и еврозоната, но те не са единствени. Има сума ти декларации и приложения, всички преходни периоди, всичко това е различна скорост. И сега ние да се чувстваме едва ли не обидени и наранени, че видите ли ще ни сложат втора скорост… Е, хайде да видим, в Шенген ли сме, в еврозоната ли сме? Следователно не сме на първа скорост, а има държави, които повече не могат да търпят това нещо.
Искам да ви припомня, че като теоретично понятие и като политическа конструкция формулата Европа на различни скорости съществува много отдавна, съществува повече от 40 години. Първият, който я използва е канцлерът Вили Бранд, който през 1974 година, една година след влизането на Великобритания, която се противопоставя на хармонизирането на банковото и дружественото право, застава зад тази хармонизация и тогавашният министър-председател на Белгия го подкрепя.
Тази формула за Европа на няколко скорости или на концентрични кръгове винаги се появява във време на криза или по времето на някакво разширяване. Ние, които бяхме свидетели на нашето разширяване, знаем много добре какъв сериозен дебат започна в края на 90-те години, ние участвахме в него, защото бяхме още в началото на преговорите за асоцииране на България. Това беше дебатът дали ЕС да се разширява, или да се задълбочи интеграцията. Тогава се взе политическото решение, благодарение на Маргарет Тачър и на други големи лидери, съюзът да се разширява. Може би лидерите, които взеха това решение, някои от тях са все още живи, сега съжаляват за това. Може би.
Имаше много такива ситуации, но до този момент европейските лидери успяваха да задържат ситуацията. Аз мисля, че не финансовата криза беше тази разделителна червена линия, защото колкото и пари да струва Гърция, те щяха да ги платят. Тази разделителна линия беше бежанската криза. И тази криза показа, че всъщност държавите в ЕС имат различна ценностна система и разривът е заради различните ценности. Ако слушате предизборните дебати в България, ще чуете какви страхотии се говорят, свързани с миграцията и бежанската криза. Ами това нещо го слушат тукашните посланици и докладват. Всичко, което се пише по медиите и което се говори, се докладва. Какво искаме тогава? Това, което казвам, е, че е дошъл моментът някои държави, които искат да развиват интеграция, да тръгнат по този път.
Първият сценарий е да останем такива, каквито сме, тоест да се подравняваме всички по най-ниския общ знаменател. Е, те не искат. Знаете, че два дни след появяването на тази книга се срещнаха лидерите на четирите големи страни, защото петата си отиде (Великобритания – бел. ред.). Но задавате ли си въпроса защо я нямаше другата голяма – Полша? Те отидоха във Версай и казаха: „Ние предлагаме едно ядро“.
Формулата за Европа на различни скорости е нормативно вкарана в договорите, тя е вкарана под наименованието засилено сътрудничество още в договора от Маастрихт. След това идват договорите от Амстердам, Ница, Лисабон – този текст не е изменян, а само усъвършенстван. Има цял един раздел, който разписва засиленото сътрудничество. Какви са мотивите за изготвянето на този раздел? Тези, които се развиват по-бавно, да не спират тези, които се развиват по-бързо. Така е направена нормативната система, че тези, които не искат, не могат да спрат тези, които искат, защото гласуването с квалифицирано мнозинство се извършва само от тези, които ще участват в засиленото сътрудничество, а не от тези, които са против. Неслучайно председателят Юнкер дава за пример отбранителната политика и сигурността, защото специфична форма на засиленото сътрудничество е точно отбранителната политика. И там те казват: които държави искат да развиват отбрана могат да развиват, другите не могат да им пречат.
Някои от сценариите обаче изискват промяна на договорите. Тези от вас, които се занимават с ЕС, знаят, че договорите се променят много трудно – на междуправителствена конференция или даже на конвент и изискват единодушно съгласие и ратификации от всички държави. Първият вариант не изисква нищо, защото според него оставаме, както сме си. Последният вариант – федерацията, изисква изцяло промяна, тоест още отсега е ясно, че държавите нямат готовност за този вариант и няма какво да го обсъждаме. Те всички, особено Вишеградската четворка, говорят против прехвърлянето на национален суверенитет. Що се отнася до България, ние от време на време го подкрепяме, а от време на време мълчим.
Вторият вариант какъв е – да се върнем на единния вътрешен пазар. За да се върнем на единния вътрешен пазар, също е необходима промяна на договорите, защото ще трябва да върнем предоставената компетентност, тоест всички тези политики, които са споделена компетентност, ЕС ще трябва да ги върне на държавите, нещо като връщане на национализация. Четвъртият сценарий дава нови изключителни правомощия. Единственият вариант, който не изисква промяна на договорите, е третият, защото формулата за засилено сътрудничество я има така или иначе. И те може би ще направят опит, за да видят как ще върви. Ние всички знаем, че ЕС върви така, той върви стъпка по стъпка. Още от самото начало са го предвидили така, гениално, с малки стъпки. Ще направят в началото една общност за отбрана и сигурност. Ще направят нещо за общите граници. В един момент всички ще стигнат до това, че трябва да направиш обща бежанска политика и обща гранична политика, няма начин да защитаваш външна граница, ако нямаш обща политика.
Проф. дсн Георги Димитров: Има смисъл точно в този момент да се провеждат публични дебати. В момента европейското гражданство е призовано да вземе съдбата си в собствените си ръце. Моята теза е, че точно в този момент и по този въпрос има причина вашето мнение да е съществено. Българската политическа класа е в катастрофално положение по отношение на проблематиката на европейската интеграция. Втората основна теза е, че за съжаление към днешна дата имаме много дълбок проблем, генериран от начина, по който протече до този момент европейската интеграция. Днес ЕС се намира в дълбока криза и това няма нищо общо с Брекзит. Брекзит е, така да се каже, избилото най-слабо звено във веригата. Но проблемът не е там, проблемът е в ЕС. Генезисът на проблема е далеч назад във времето. И тъкмо защото имаме политическа безпомощност в България, имаме политическа безпомощност в основните страни членки на ЕС, затова е толкова важно да има автентичен граждански дебат.
Много е голям проблемът с начина, по който България формулира своите евроинтеграционни приоритети, защото към днешна дата европейската интеграция продължава да бъде в рубриката „международно положение“. Огромната част от българското гражданство в момента, в който чуе Европейски съюз, изключва звуковия приемник: „Говорете си, каквото и да кажете, не ни засяга“. Те са абсолютно убедени, че европейската интеграция не ги засяга. И това е факт, европейската интеграция не стигна до редовия гражданин в България. За съжаление ние нямаме механизъм, по който да формираме национална политика по европейска интеграция. Би трябвало това да е експертен съвет към Министерския съвет. Но трябва да има действително рутинен механизъм, който публично, отговорно, експертно да провежда дебати и да произвежда позиции. По кой проблем на европейската интеграция България имаше своята автентична, промислена, аргументирана позиция. Така че сега ние трябва спешно да произведем позиция, обаче нямаме механизъм, по който да я произведем.
За съжаление тази българска безпомощност резонира с политическата безпомощност на политическата класа в основните страни членки на ЕС. В основните страни има огромен проблем, защото в продължение на години европейската интеграция се развиваше не само стъпка по стъпка, но и на принципа проба-грешка. Близо 20 години, за късмет, грешките бяха значително по-малко от успехите. Обаче през последните 15 години грешките значително надхвърлят по размер и дълбочина успехите.
Характерен пример за капитална грешка е начинът, по който протече европейската интеграция на бившите комунистически страни. Аз съм твърдо за това, че тя трябваше да бъде направена. Но начинът, по който това стана, беше тотален провал. Големият проблем е, че вместо да завършим посткомунистическия преход, ние разчитахме, че евроинтеграцията ще свърши тази работа, което няма как да стане. Не само подменихме необходимостта от фундаментална социална и институционална реформа с европейската интеграция, но самата европейска интеграция беше сведена на практика до своя икономически аспект. Макар че де юре, формално копенхагенските критерии включват и политически критерии, но те никога не са имали конкретно съдържание. Не само че евроинтеграцията беше подменена единствено с икономическа интеграция, но самата икономическа интеграция беше подменена с прехвърляне на законодателството. А самото прехвърляне на законодателството беше сведено до наблюдение, до мониторинг дали това се случва, а не как то се прилага. И как очаквате след толкова подмени да има резултат?
Говоря за това, че европейската политическа класа има проблеми. Ние имаме ппроблеми. Какво чакате тогава? Решаването на проблемите е наша работа.
Доц. д-р Антоний Гълъбов: Тези пет сценария са разгърнати като предварителна подготовка за взимане на решения. С други думи, имате възможните следствия в различните политики, до които би довел съответният сценарий. Тоест самият документ в известен смисъл има иновативен характер, защото този път като че ли той е обърнат към европейските граждани и това е важно. Работата ни е да се опитаме да обясним как експертизата на ЕК оценява възможните последици от избора на един или друг сценарий. Моите наблюдения показват, че този документ предизвика внимание. Това е вторият положителен момент. Третият положителен момент е в това, че през мерките и сценариите, които ЕК вижда, какво смята, че напуска Европейския съюз, дали най-слабото звено, както каза проф. Димитров, или нещо друго. Как изглежда Великобритания, там където никъде не е спомената?
На какво равнище е българският дебат по тази тема? Ако погледнете българските медии, ще видите, че практически няма почти никаква реакция. Българското обществено внимание не разпознава темата. Българските политици, които са в предизборна кампания, не са в състояние да прочетат документа. Да не говорим да го артикулират политически. В условия на предизборна кампания за българските политици излиза една тема, която е тема интегратор. Онова, което е най-важното е да съвместиш тези дневни редове – българския дневен ред, дневния ред на българското председателство и перспективите за развитието на ЕС. Политиката е изкуство на съчетаване на тези неща. Ако не си в състояние да съчетаваш дневни редове, това означава, че не знаеш с какво се занимаваш. Това е лоша новина, защото нито президентът Радев, нито Министерският съвет направи каквото и да е усилие да формира българска позиция. Ние и днес, и утре ще казваме, че сме против словосъчетание, което го няма в този документ. Словосъчетанието различни скорости не съществува в Бялата книга.
Същественият проблем при разгръщането на подобни сценарии е в това, че винаги някой от сценариите не е достоверен. Пълната федерализация е недостоверен сценарий, ние от сегашния хоризонт не можем да постигнем пълна федерализация. И може би по-добре. Но големият въпрос е в обезвъздушаването, което се получава от този принудителен провинциализъм, който съществува в България. Спомнете си преди десет години, когато България влезе в ЕС, аргументите на българските политици се свеждаха само до това, че ние сме бедни, това е клубът на богатите, те ще ни вземат и ще ни дадат. Искат, не искат, ще ни вземат, защото сме на същия континент. Нито един български политик не се опита да аргументира, че с присъединяването на България към ЕС, към цялостното културно наследство на Европейския съюз се добави още една азбука, на която пишат и четат 200 милиона души. България никога не застана в ролята на ключов важен компетентен посредник между европейските институции и дори само онези, които използват кирилицата. Качеството на българския политически дебат, качеството на българския политически процес е провинциално. То е умишлено поддържано провинциално, само когато поддържаш една страна в състояние на принудителен културен и политически провинциализъм, ти можеш да изглеждаш важен и голям. Това е български проблем, а не проблем на ЕС. Това е проблем, който отново беше възпроизведен през това, че може би днес, може би утре президентът Радев ще каже, че ние сме срещу скоростите. Ние сме за вечното неподвижно състояние на периферията. Ние не можем да артикулираме послание по простата причина, че не разпознаваме собствения си интерес. Ние не можем да дефинираме собствения си национален интерес. И това се вижда през ситуацията, в която в момента се намираме пред Бялата книга.
Това не е само проблем на България. Факт е, че европейската интеграция беше сведена до технологии, беше сведена до процес, който напълно заличи основите на ЕС. Европейският съюз е десен проект, който беше олевяван много дълго време. Той загуби центъра на тежестта си по простата причина, че ние произвеждаме страшно малко заедно, а се саморегулираме все повече. По-малко от 10% от БВП на всички страни членки на ЕС се произвежда от сътрудничеството помежду ни. Изкривяването дойде от желанието да регулираме все повече и в същото време липсата на разбиране за това как можем да работим заедно. И за съжаление това също не беше проблем на интеграцията на нашите страни.
Това, пред което сме изправени в момента, е огромен шанс. Ние имаме среда, имаме социален и политически контекст, в който можем да се опитаме да съберем тези светове – собствения ни български интерес, онова, което предстои да формулираме като присъствие в председателството, и дебата за бъдещето на ЕС. Тези три хоризонта са съвместими. Нещо повече, аз мисля, че те не могат да бъдат четени поотделно. В известен смисъл Бялата книга поставя началото на този процес – дошло е време да се работи за нов договор на ЕС. Българското председателство ще бъде в момент, в който може би тази идея ще започне да придобива своята реалност.
Европейският начин на постигане на решение е в това, че ние виждаме проблема като конфликт, управляваме го като конфликт, преговаряме по него, постигаме съгласие, подписваме договор и пазим договора. Това е моделът, европейският начин на изграждане на правила. Тъкмо за това той за разлика от други бивши и настоящи, претендиращи за величие империи, не воюва, той преговаря и постига съгласие. Ние не дефинирахме миграционния натиск като конфликт, не дефинирахме азиатските тирании като конфликт, не дефинирахме неспособността на европейските институции като конфликт, не започнахме да преговаряме по тях, не постигнахме съгласие, не изработихме договор, с който да фиксираме тези норми. Европейската комисия е пазител на договорите. Това е най-важната ѝ функция. Ние сме част от някакъв общ процес, докато сме в състояние да преговаряме, постигаме съгласие и отстояваме правилата, по които сме се съгласили. За това не се говори в България. Тук се говори, че Брюксел ни казал не знам си какво. Големият въпрос е в това да мислим тези проблеми като латентни, като скрити конфликти, които трябва да изявим. Да започнем да преговаряме по тях. Започнем ли този процес, ще постигнем съгласие, ще постигнем норма, която ще ни даде изход от тази ситуация. Големият проблем не е икономически, големият проблем е в това, че никой не попита никого защо трябва да защити големите частни банки с публичните средства, големият проблем не е със самите мигранти, големият проблем е в това, че квотният подход не проработи, квотата е ляв инструмент, когато кажеш на страните членки, че им се пада да приберат двеста емигранти, това не е договорено, това не е постигнато като съгласие, това не е изработено като принцип.
Строго погледнато, Бялата книга е отговор на усещането за това, че не всички страни са готови за това безпрекословно да прилагат определени правила, по които не са постигнали съгласие в процес на преговори. Така че имаме шанс да разпознаем собствения си интерес. Аз категорично искам европейското пространство да бъде конкурентно пространство, в което да няма страни, които като ремаркета да висят отзад и да обясняват колко са нещастни. Аз не искам това, аз искам открито конкурентно пространство. Погледнете в Бялата книга, там ще видите една диаграма, на която се вижда, че всъщност Европа винаги е функционирала през различни вътрешни съюзи, това не е къща, в чийто партер или мазе ние сме влезли, това е пространство, което прилича на галактика с различни констелации от страни, които си взаимодействат непрекъснато. Това, че България десет години по-късно седи като беден роднина, е резултатът от това, че ние не пожелахме да бъдем активен член на ЕС, ние не намерихме сътрудничество, ние не разпознахме общите си интереси с други страни, ние не положихме усилия да предлагаме нещо, ние седяхме и чакахме някой да ни каже какво да направим. Европа не е това.
Така че добрата новина е, че ние отново имаме шанс да се опитаме да разпознаем собствения си интерес. Българският национален интерес е единствено и само в задълбочаване на европейската интеграция. С други думи, в активна позиция, в търсене на сътрудничество, в предлагане на инициативи, в присъединяване към колкото е възможно повече вътрешни за ЕС съюзи. В Бялата книга няма дума за регионалното измерение. Всъщност в момента Европа функционира повече като Европа на регионите, няма дума за разширяването на ЕС и това е проблем, защото за България това е много важно. Когато ЕК заяви, че ще намали и ще спре разширяването на ЕС, аз настоявах това да е за сметка на увеличаване на трансграничното сътрудничество. Добре, спираме разширяването, но правим все по-интензивен контакта около границите си, защото практически това е и превенция на миграционния натиск. Това означава наистина формиране на политики.