Втора част от разговора на Деян Енев с Димитър Коруджиев, който даде първото си интервю след шестгодишно мълчание.
Ти не си първият и последният писател на тоя свят.
Запомни това.
Затова не забравяй старите писатели. Ако можеш. И те като теб са си вадили очите нощем, за да изтръгнат от небитието цели светове. Сега на гребена на вълната си ти, а те са напълно забравени. Болни. Живеят сред праха на книгите. Понякога прехвърлят старите награди и грамоти. И си викат – възможно ли е да съм живял напразно, а моите книги да са само прах и пепел.
Не е възможно.
(Деян Енев, „Старите писатели”)
Като автор коя ваша книга определяте като емблематичната книга за творчеството ви?
„Градината с косовете”.
Какво ново и важно каза „Градината с косовете” на българския читател в онези години, та успя да се превърне в бестселър и хит, както казваме сега, и претърпя шест издания?
През 1983 г. преживях тежка операция и наех къща с дива градина извън София, където останах 6 месеца, без да се връщам в града. Аз съм чисто градски човек. Там почувствах някакво вътрешно освобождаване, което ми беше непознато. Валяха дъждове, всичко беше много свежо. В тази градина написах „Градината с косовете” и излях в нея своята потискана жажда за нормалност, естественост, хармония, вътрешна свобода, независима от условията, в които живееш, дълбока връзка с природата, истинска любов към живота. Повтарям неща, които съм казвал и друг път. Тази книга ме спаси, успокои, даде ми светлина и промени изцяло насоката на творчеството ми. С предишния си кратък роман „Подозрението”, също така нашумял, бях тръгнал по пътя на лудостта, на все по-крайния модернизъм, а това щеше да ме доведе до улица без изход.
Нашите литературоведи ви нарекоха, заедно с Любен Петков, Георги Величков и Рашко Сугарев, създател на безсюжетния психологически разказ. Казано с други думи, какво донесе вашето писане в българската литература?
Трудно ми е да отговоря. Може би живият интерес към тайните на човешката душевност. Това е въпрос и на лична творческа нагласа, и на импулси, които идват отвън. Тогава книгите на Юнг, Ясперс, Бергсон, Хайдегер и другите големи мислители на ХХ век бяха забранени. Израствахме интелектуално осакатени. С големи усилия си набавях информация за тези автори, успях по чудо да намеря и 2-3 книги на френски. Аз бях от хората, които не пътуваха на Запад и нямаха много шансове в това отношение. Всичко, което четях и научавах ми действаше като озон в душната интелектуална атмосфера на онова време. Имаше неща, които използвах пряко в творчеството си. Една новела, „Мигът преди здрачаване”, посветена на Биньо Иванов, е изградена открито върху идеята, изразена най-добре от Юнг, за борбата между съзнаваното и несъзнаваното в отделния човек. Дори за войната между тях в някои случаи. Говоря за 70-те години, когато всеки от нас издаде първите си няколко книги
Вашият сборник с разкази „Невидимият свят” е явление в нашата литература – според скромното ми мнение – в областта конкретно на разказа. Имаше ли проблеми около издаването й, получи ли тази книга заслужена оценка?
Писах тези разкази с радост. Изградени са по логиката на сънищата, доколкото в сънищата има логика. Добрият експеримент в изкуството носи голямо удовлетворение, в него има и елемент на себепознание. Нямаше критически реакции, нито добри, нито лоши, само реакции на приятели и познати. Случваха се и такива неща. Понякога текстове, безкрайно далечни на соцреализма, минаваха „между капките”. В този случай ми помогнаха моите колеги от издателство „Български писател”, където излезе книгата.
Вие написахте роман за Сашо Сладура. Защо скръбната съдба на този човек продължава и днес, толкова години след смъртта му? Доколкото знам, един режисьор се опитва да направи безуспешно филм за живота му вече две десетилетия?
Режисьорът е Никола Корабов, мой дългогодишен приятел, истински класик на българското кино. Романът ми е посветен на него, дължа му и темата, и много информация. Истинско безобразие е фактът, че комисиите, държавната и в БНТ, 20 години не одобряват сценария. А това е един много интересен сценарий. Корабов просто е роден, за да направи такъв филм. Той е близък до Сашо Сладура по дух и култура – бохем, вътрешно освободен човек, който обича атрактивната страна на живота. След едно обсъждане на сценария срещнах Тончо Жечев, който ми каза: „ Аз бях в комисията, гласувах „за”, но отпадна с 4 на 3 гласа. А е добър сценарий”. Корабов е на 86 години и все още мечтае да направи този филм. Ако нашите държавни мъже притежават повече благородство и въображение, биха отпуснали необходимата сума. Убеден съм, че ще се справи, защото е интелектуално в много добра форма. Това ще бъде един творчески подвиг, който ще се запомни. И един нов поглед върху онова, което дължим на изтъкнатите ни творци. Между другото, като говоря за журито, трябва да кажа, че във всяка област на живота ние отвоювахме територии от бившите комунисти, както се казва, „метър по метър”. Дълго време те доминираха във всички комисии и журита и се бореха срещу такива проекти. Има и още нещо, хора, наглед привързани към демокрацията, неочаквано вземаха тяхната страна. Историята със Сашо Сладура е типичен пример. Този невероятен човек е убит в лагера „Слънчев бряг” край Ловеч. Но хора, на които се надявахме, гласуваха против сценария. Някой се оказа обвързан с тайните на миналото си, друг с миналото на семейството си. Това са и лични драми.
Искам да кажа още нещо за Корабов. През 80-те години той беше два пъти последователно поканен от министъра на културата Георги Йорданов да направи два филма – за спасяването на българските евреи в началото на 40-те години и филм по „Време разделно”. Това бяха държавни поръчки с огромни хонорари. Корабов отказа и в двата случая. Филмите направиха други хора. Много добре знаеше какво ще искат от него в първия случай, а също това, че „Време разделно” ще се прави заради възродителния процес. Един от тези тихи подвизи, които остават неизвестни. И още нещо. Сценарист на филма за спасяването на евреите беше Хаим Оливер, автор на книга на тази тема. Един много фин и кротък човек. Докато се снимаше филмът, дойде веднъж у дома, вече не помня по какъв повод. Каза ми: „Г-н Коруджиев, този филм ще ме погуби. Вдигнал съм много високо кръвно налягане. Непрекъснато ме викат в ЦК, за да променям сценария. Да изтъквам заслугите на Тодор Живков за спасяването на българските евреи, каквито той няма, както и други неверни неща”. И човекът действително почина – след два месеца.
Как си обяснявате глухото мълчание около романа на Георги Божинов „Калуня-каля”, който сега заживя втори живот, при първото му издание през 1988 г.? Разкажете нещо повече за Георги Божинов, вие сте редактор на книгата му с пътеписи „Черешови води”.
„Черешови води” е книга с прекрасно написани пътеписи. Не познавах отблизо Божинов, той беше саможив човек с труден характер и много изострена чувствителност, заради политическите гонения, на които бе подложен след 1975 г. Тогава по чудо публикува няколко страници за Сталинските концлагери и партийната реакция беше страшна. „Калуня-каля” е първокласен роман и е приет много добре от читателите. Съдя за това не само по класациите на водещите книжарници, имам и лични впечатления.
Тази година се проведе 17-тото издание на конкурса за кратък публикуван разказ „Рашко Сугарев”. Вие, заедно с Любен Петков и Георги Величков, сте сред учредителите на този конкурс. Как ще откроите мястото на Рашко Сугарев в нашата литература или с други думи – защо е важен този конкурс?
Това беше наш дълг. Голямата заслуга е на Фонд „13 века България”, който пое конкурса след първите две издания. Много съм щастлив, че този конкурс отдавна се утвърди и има своето значение. Той е за автори до 35 години.
Рашко Сугарев беше мой скъп приятел, който почина ненавреме. Ако това не се бе случило, сега щяхме да остаряваме заедно. Много оригинален, самобитен автор. Той беше голям художник. Надали може да се намери в книгите му изречение, където авторът да обяснява състоянието на героя. Освен новелите и разказите, остави и един обемен роман – „Лице на угодник”. Блестящо написан, много труден за възприемане, неразчетен още от никого.
Има нещо, което ми прави много силно впечатление в този конкурс. Това са биографиите на младите хора. Малцина от тях са завършили литература. Повечето са бакалаври и магистри в няколко университета, български и западни. В различни специалности. Участвали са в различни международни проекти. Активността им в Интернет е много голяма – какви ли не инициативи и сътрудничества. Светът е отворен за тях. Информацията, която могат да получат, е безгранична. И те се възползват от това. Хоризонтът им е много широк. И това е едно от най-хубавите неща, които ни донесе демокрацията, независимо от многото си несъвършенства в роден план. Има на какво да разчитаме. Друг е въпросът, че независимо от всички тези неща, за да получиш награда в конкурса, трябва просто да напишеш един добър разказ.
Димитър Коруджиев е роден в София на 26.12.1941 г. Завършва българска филология в СУ „Св. Климент Охридски”. Редактор във вестниците „Труд” и „Народна култура”, в списание „Пламък” и издателство „Български писател”. След 1989 г. в неговия дом е създаден вестник „Демокрация”. Той е автор на сборници с разкази и есета, на романи за възрастни и деца, на пиеси. Първото му нашумяло произведение е романът „Подозрението” (1978), следват романите „Градината с косовете” (1984), „Домът на Алма” (1986), „Преди да се умре. Фантазия за Сашо Сладура” (1995), „1989”(2008) и др. Сред сборниците му с есета са „Пуснете слънчевата светлина” (1991), „Пътят на душата” (1995), „Всичко е история” (1999), „Тайнственият бард” (2001), „Разговор за Бога” (2003) и др. Един от създателите на безсюжетния психологически разказ в българската проза, както и на модерната романова форма.