„Сън в зимна нощ“ от Александър Секулов, постановка Стоян Радев, сценография Никола Тороманов, музика Милен Кукошаров, костюми Свила Величкова, хореография Теодора Попова. Участват: Свежен Младенов, Каталин Старейшинска, Ирини Жамбонас, Луиза Григорова-Макариев, Мартина Тодорова, Славяна Любомирова, Жени Александрова-Лечева, Цветина Петрова, Василена Атанасова, Христина Караиванова. МГТ „Зад канала“, премиера 7 декември 2025 г.
Метафората на тоталитарно-лагерната система намира антиутопична форма в пиесата на Александър Секулов „Сън в зимна нощ“. Загатната, но лесна за разпознаване е препратката към комедията на Шекспир „Сън в лятна нощ“, посредством която авторът развива идеи от съвсем различен характер. Оформянето на лагер от тоталитарен тип носи ясни намерения – действителността се е превърнала в затворено и цензурирано пространство, а индивидът е лишен от правото си на автентична изява и съществуване. Проблемите на изкуството (в нашия локален контекст) също са приоритет за автора и той намира начин да вложи мислите си в част от персонажите. Картината е мрачна, перспективите са на ръба на отчаянието.
Сюжетът на пиесата е заключен в стеснената действителност на лагерния бит, където пребивават затворнички от смесен тип – политически и криминални. За да се запази формата на комедия, както все пак подсказва заглавието, за техен главен надзирател и комендант е назначен актьор с голяма слава в „света отвън“. Тази предварителна несъвместимост задава предпоставката за невъзможно организиране на строгата йерархия в този контекст. Бутафорно приповдигнат, носещ усещане за предишното си величие и значимост, комендантът актьор ще се опита да приложи нова система с превъзпитателно-културна насоченост, като зад благородните намерения ще се открие лицето на безкомпромисното насилие. Културно-просветната дейност изисква създаването на театрален спектакъл по „Сън в лятна нощ“. Така комедията се изражда в гротеска. По линията на гротеската е създаден и спектакълът на Стоян Радев. Всички компоненти са организирани в тази посока, като спецификата на жанра спазва строгите си правила.
Формулата „театър в театъра“ познава стари традиции в извеждането на определени цели посредством нея. Такъв „театър в театъра“ има и в „Сън в лятна нощ“, но в представлението „Сън в зимна нощ“ този похват насочва към театър на гротеската, където използването на интермедии за постигане на контраст с основното действие са ключови за жанра. Още на пръв поглед се забелязва циничната несъвместимост – в рамките на физическа и емоционална зависимост се налага разиграване на една от най-виталните комедии на Шекспир. Това редуване на комично и трагично създава основното напрежение в действието. Функцията на интермедиите се поема от подготовката за представлението, като впоследствие самото му разиграване се превръща в развръзка на пиесата.
Шекспировата пиеса е сведена само до епизода с майсторите и тяхното представление „Пирам и Тисба“. Това „съкращение“ е натоварено със смисъл. От една страна, се извежда все по-масовото схващане, че всичко трябва да се „опростява“, а от друга страна, то задава водещ за тълкуването на сюжета елемент, а именно, че любовта може да има само трагична развръзка. Това лаконично послание се налага от самата събитийност в спектакъла. Изнасилването на младата актриса Риа Мазини (Цветина Петрова) от комендант Уинстън (Свежен Младенов) предпоставя трагичния финал. Сценичната интерпретация придобива очертанията на перфидна жестокост. Комендант Уинстън не е злодей, не е изключителен с нищо друго, той просто удовлетворява желанията си със съзнанието за безнаказаност. Оттласнат от това трагично събитие, спектакълът получава съвсем друга посока. Няма място за хумор и за изкуство, а репетиционният процес се превръща в подготовка за самоубийство. В него участват както Риа Мазини, така и любимата ѝ – криминалната затворничка Бо Княгинята (Луиза Григорова-Макариев). Тази сцена, по начало носеща мелодраматичен характер, добива лирични измерения поради лишаването ѝ от сладникава приповдигнатост. Актът на самоубийството е единственият възможен изход от ситуацията.
Спектакълът „Пирам и Тисба“ внася интересни посоки за анализ. Съществени в случая са костюмите, с които затворничките разиграват пиесата. Костюмографската работа на Свила Величкова е изумително съчетаване на всевъзможни предмети, които биха могли да се намерят в трудово-възпитателен лагер, и превръщането им в символи на изкуството. Внушението, което се предизвиква, е асоциативно и цветово обвързано с общата сценографска стилистика. Никола Тороманов е вървял по линията на разпознаваемата метафора. Позоваването на символи като нацисткия пречупен кръст и черните униформи на СС ясно насочват към тоталитарната система. Разбира се, добавени са елементи, които изключват буквализма. Допълнителен лъч към пречупения кръст оформя стилизирана визия на детска рисунка на слънце – ироничният подход е доловим. Самото сценично пространство също носи окрупнено стилизиран характер – с дългите редици затворнически легла.
Силно характерни са създадените от Секулов персонажи в пиесата, като всеки един представлява метафора и е изразител на авторските идеи. Ценното, което се привнася от сценичния език и режисурата на Стоян Радев, е превръщането на индивидуалното в общо, без да се претопява, то е насочено и обвързано в цялостното послание на спектакъла. Трудно се създават текстове с подчертано ироничен характер за един от най-злокобните периоди от човешката история. Не е лесно и извеждането на гротескния смях в мрачното пространство на трудово-възпитателния лагер, но някак „Сън в зимна нощ“ успешно съчетава толкова трудно съвместими елементи като трагедията на поруганата свобода и индивидуална изява, мрачния комизъм на лесното мислене за изкуството и поетичността на неосъществената любов.
