0
1551

Сценичните метаморфози на романа

„Ана Каренина“, фотограф Симон Варсано

За спектаклите „Ана Каренина“ (реж. Николай Поляков) и „Бел Ами“ (реж. Бина Харалампиева) в театър „София“ и МГТ „Зад канала“.

Някак по подразбиране сме свикнали да мислим Ана Каренина като нещастна в брака; искрено влюбена във Вронски; отказала се доброволно от всичко заради тази любов – обществено положение, семейство, син, а накрая и от живота; бранеща правото си да обича; жертва на бездушното общество, което й отнема това право. Но такава ли е тя наистина в едноименния спектакъл на театър „София“ по романа на Лев Толстой (драматизация и режисура Николай Поляков)?

Жорж Дюроа (или Бел Ами, както го наричат неговите обожателки) е едно от превъплъщенията на парвенюто в европейската литература, използващо жените за стъпала по пътя си към върха. Като него са още Растиняк („Дядо Горио“ на Балзак), Жулиен Сорел (в „Червено и черно“ на Стендал), Джо Лемптън (от „Път към висшето общество“ на Джон Брейн). Така ли го виждат обаче Юрий Дачев, автор на пиесата по романа на Ги дьо Мопасан „Бел Ами“, и режисьорът Бина Харалампиева в МГТ „Зад канала“?

И двата спектакъла се съпротивляват на общоприетото тълкуване на образите, дали заглавие на романите – къде по-радикално и манипулативно („Бел Ами“), къде по-обрано, без да се изневерява на духа на автора, но в същото време преобръщайки коренно учебникарските трактовки („Ана Каренина“). Заради справедливостта обаче трябва да се каже, че и двете драматизации са повече от сполучливи. Николай Поляков не свива сюжета до съдбата на Каренини, а я преплита с историите – равнопоставени – на Облонски и Льовини, едни от онези нещастни семейства, всяко от които е „нещастно по своему“. Той е съхранил многогласието на романа и важните теми в него, без обаче да изпуска юздите на основните сюжетни линии. В спектакъла е ясно видима драмата на Константин Льовин – прототип на образа е самият Лев (Льова) Толстой – дворянин идеалист, който живее близо до народа и за когото истинският аристократизъм идва от честта, достойнството и независимостта, а не се дължи на богатството и успеха. Льовин се опитва да изгради собствена теория за руската народопсихология и развитието на селското стопанството по нови, непривнесени от запад правила. Той прави предложение на Кити Шчербацкая, но е отхвърлен заради Вронски; по-късно попарената в романтичните си въжделения Кити ще се омъжи за него и двамата ще са може би щастливи, но „не така, както очаквахме“.

Романът (и спектакълът) започват с това, че в „къщата на Облонски всичко се обърка“. Стива Облонски, брат на Ана Каренина, е заловен от жена си Доли в (поредната) изневяра. Семейството е на ръба на развод, но женският усет и дипломатичността на пристигналата по спешност от Петербург в Москва Ана спасяват положението. Временно. Благородното опрощение на Доли няма да промени Стива, а тя, повяхнала и изморена от семейните задължения, ще продължава да ражда децата му, питайки се оправдана ли е била нейната саможертва.

„Бел Ами“, фотограф Павел Червенков

Сюжетът на „Бел Ами“ не е толкова клонат, но пък Юрий Дачев е направил чудеса, за да превърне този пестелив на пряка реч роман в остроумна и динамична пиеса. Диалогът е жив, на къси пасове, а действието буквално препуска, следвайки неудържимия възход на бившия хусар, син на провинциални кръчмари Жорж Дюроа към депутатското кресло. Сценографията на Петя Стойкова успешно удържа това темпо, пренасяйки ни с малки сценични промени ту в парижки салон, ту във вестникарска редакция, ту в лятна вила в Кан. Една от основните заслуги на пиесата е превръщането на бегло упоменатия в романа Валтер, депутат, финансист, издател и главен редактор на вестник, в централен персонаж и събирателен образ на поквареното, корумпирано и лицемерно парижко общество. Ролята е като писана специално за Герасим Георгиев – Геро. Валтер му е съвсем по мярка, той го е нахлузил като удобни домашни чехли и играе с лекота и настроение този кукловод, който дърпа конците на всички около себе си. Но накрая ще се окаже надминат от своя ученик Дюроа, открил единственото му слабо място – неговата дъщеря.

Най-съществената метаморфоза обаче е в образа на самия Бел Ами. В пиесата на Дачев той не е озлобеният бивш подофицер, който обикаля парижките булеварди с „празни джобове и кипяща кръв“, готов да извие врата на всеки от заможните господа заради техните луидори и принуден да се задоволява с вулгарните ласки на леките жени, макар да смята, че му се полага нещо много по-добро. Калин Врачански придава на Дюроа известен провинциален наивитет, някаква симпатична стеснителност, които не са просто маска за пред другите. Това не е парвенюто, за което „всички жени са едни и същи, тях човек трябва само да ги използва, а от себе си нищо да не им дава!“. Нещо повече – самите жени му подсказват как да действа. Мадлен, жена на неговия приятел Форестие, по-късно съпруга на самия Дюроа, го праща при г-жа Валтер (Василена Атанасова в една от най-силните си роли, смешна, стигаща до пародия, без да залита в кича), за да се възползва от слабостта й и така да напредне в кариерата на вестникар. Неговата любовница е склонна да приеме брака му, стига това да не промени тяхната връзка. Дачев/Харалампиева са спестили възлов епизод от романа, в който Дюроа праща полицейски пристав, за да залови жена му с нейния любовник и така да си осигури изгоден развод. В спектакъла той е искрено влюбен в Мадлен (хладна и дистанцирана Луиза Григорова). И не той, а тя иска развод. Тъкмо нейната изневяра и лицемерието на обществото го пречупват, озлобяват го и го превръщат в отмъстителен кариерист.

„Бел Ами“, фотограф Павел Червенков

Едно обаче не може да се оспори – визуално Калин Врачански е същински двойник на героя на Мопасан: „с хубаво телосложение, рус, с малко кестеняв оттенък на къдравите му коси, сресани на път през средата, разкошни мустаци, с ясно сини очи с малки зеници, той наподобяваше герой на булеварден роман“.

В постановката на Николай Поляков няма подобни драстични разминавания с образа от романа на Толстой. Неговото различно тълкуване е поднесено дискретно, между редовете, по-скоро като внушение, въпреки че е категорично защитено. Двойствената природа на Ана проличава на бала, когато тя отнема възлюбения на Кити, въпреки че е наясно за чувствата на младото момиче към Вронски. В тази великолепно решена сцена (изящна хореография на Анна Пампулова; джаз-валсът на Христо Йоцов е уникален, дано композиторът остане за по-дълго в театъра) Каренина е буквално в образа на черния лебед Одилия, чието коварство на прелъстителка погубва Одета/Кити.

„Ана Каренина“, фотограф Симон Варсано

Ако някой е бил склонен да оправдава изневярата на Ана заради нещастния й брак с 20 години по-възрастен съпруг, то спектакълът на Поляков му отнема (и то не в противоречие с романа) този аргумент. Нейният семеен живот е пълноценен, а Каренин я обича искрено и дълбоко, макар и да не афишира шумно чувствата си. Ириней Константинов с пестеливи средства внушава трагедията на този мъж, който прави немислими според неговия кодекс на честта компромиси, за да задържи Ана.

На финала, вече напълно подвластна на морфина, отхвърлена от светските кръгове и принудена да живее в пълно уединение, Ана не може да прости на Вронски, че обществото гледа по-благосклонно на неговите, отколкото на нейните прегрешения. Тя превръща съвместното им съжителство в кошмар, който той въпреки всичко продължава да търпи. А в решението й да се хвърли под влака най-силно отеква мотивът да отмъсти на Вронски. „И пред нея ясно и живо изникна смъртта – като единствено средство да възвърне в сърцето му любовта към нея, да го накаже и да постигне победа…“

„Ана Каренина“, фотограф Симон Варсано

Мила Банчева извървя дълъг път от Жулиета, първата й значима роля на сцената на театър „София“, до Ана Каренина. От огромно значение е, че той не е единствено в репертоарния театър, а минава през Vox Populi и други независими проекти. Натрупаният професионален опит и нейният широк актьорски диапазон я правят най-точният избор за ролята. И тя го защитава категорично. Играта й е изтъкана от фини, наглед невидими детайли, които обаче правят образа достоверен и защитават стъписващата му интерпретация. Жалко, че в лицето на Антон Григоров (Вронски) срещу нея не стои равностоен партньор.

Колкото и да са различни двата спектакъла и подходът на техните автори към романите обаче, те имат и нещо общо, при това немаловажно: четат литературния първоизточник не само с очите, а и с ума.

Анелия Янева завършва българска филология в СУ „Климент Охридски“ и специализира театрознание в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Работи като редактор в отдел „Култура“ на в. „Стандарт“, сп. „Сега“, в. „Сега“ и приложението „Капитал Light“ на в. „Капитал“. В момента е преводач и театрален критик на свободна практика. Председател е на Обществото на независимите театрални критици.
Предишна статияЗа избора в изборите
Следваща статияКиноприлив от класа