Печатът на звяра е една от най-интригуващите и коментирани библейски теми. Печатът със своето име, който звярът ще сложи като белег на дясната ръка или на челата на всички хора, „та никой да не може нито да купува, нито да продава, освен оня, който има тоя белег”, ще бъде едно от най-страшните знамения на последните времена, когато ще царува антихристът. Темата най-често се интерпретира в политически аспект, като апокалиптичните картини са разположени в бъдещето.
В своя последен филм „Остатъчни образи” великият Анджей Вайда ни показва смразяващата история на художника авангардист Владислав Стжемински от недалечното комунистическо минало. Тоталитарната система мачка и трови живота му, но той не предава съвестта си и не приема печата на червения звяр.
В следвоенните години в Полша, както и във всички източноевропейски страни, в изкуството се налагат догмите на така наречения социалистическия реализъм. Тези, които се съпротивляват, са малцина, защото репресивният апарат на системата е безмилостен. Вайда разказва за съпротивата на Владислав Стжемински, професор по теория на изкуството, любимец на студентите, световно име в модерното изкуство, създател на Академията по изобразителни изкуства в Лодз, която днес носи неговото име. Той е инвалид от Първата световна война, с ампутирани крак и ръка и трудно се справя без чужда помощ. Режимът все по-брутално налага своята идеология, но професорът не се огъва и не отстъпва от принципите си. Примката около врата му се затяга с всеки изминал ден. Уволняват го от Академията, която той е създал. Остава без заплата, тоест и без купони за храна. Изключват го от Съюза на художниците и му отнемат членската карта. Без нея в магазина не му продават бои за рисуване. Милиционери унищожават картините му, за да запазят посетителите от разложението на авангардизма. Изгонват непълнолетната му дъщеричка от жилището й, за да настанят в него млад активист. Жената, която се грижи за него и му готви, го напуска, тъй като той не може да й дава дори пари за храна. Повечето от приятелите и колегите му се огъват под натиска на властта и му обръщат гръб. Накрая той буквално започва да гладува, разболява се от туберкулоза. Когато пада на улицата от изтощение, минувачите го подминават безучастно. Дните му са преброени, но не се съгласява да служи на идеи, които не изповядва, отказва да следва официалната идеология, дори с цената на съществуването си. Съпротивата му е тиха, но яростна. Готов е да приеме неизбежната смърт, но не и да предаде съвестта си.
Съвестта в онова общество трябваше да бъде заменена с послушание. Несъгласните с тоталитарната идеология бяха врагове, които трябваше да бъдат смазвани.
Вайда ни показва филм за силата на човешката съвест и за силата да я отстояваш. Филмът е епичен, въпреки, че в него отсъстват каквито и да било героични сцени. Професорът не е пратен в затвор или лагер, не е бит, не е изтезаван. Уморен е с глад. На пръв поглед пред него има избор – ако приеме условията на комунистическата система, ще му бъдат възстановени всички права, дори привилегии. Единственото, от което трябва да се откаже, е съвестта. Да приеме печата на звяра. Това е дилемата, пред която е поставен той, както и всички в новото общество. Повечето хора приемат печата.
Вайда ни показва силата и издръжливостта на човека, който не позволява системата да постави своя печат на челото му. Това, което се случва в Полша след десетилетия – създаването на „Солидарност” и падането на комунизма, се корени в съпротивата на професор Стжемински и на малцината като него. Историята на професор Стжемински е една тиха епопея за силата на човешка съвест. Именно човешката съвест накрая победи системата.
И за още един филм искам да разкажа тук – „Възражение по съвест” на Мел Гибсън, в който съвестта също е изведена като движеща сила. Дезмънд Дос се записва доброволец в американската армия, желанието му е да служи като санитар, тъй като християнската му съвест не му позволява да носи оръжие. Но системата не му позволява това своеволие и започва да го мачка. Командирите и колегите му го унижават, гаврят се с него, малтретират го, превръщат живота му в ад. Единствената причина е, че си позволява да има съвест, различна от съвестта на другите. И това се случва не в атеистична страна, а в общество, което се счита за християнско.
Дилемата на ефрейтор Дос е същата като на авангардиста Владислав Стжемински – ако се откаже от принципите си и потъпче съвестта си, всички неприятности в миг ще се прекратят. Но съвестта за този, който я има, е над всичко друго. Притежаването на съвест се оказва неимоверно тежък товар. Но в същото време съвестта дава сили този непосилен товар да бъде носен. Понасянето на нечовешки издевателства се оказва по-приемливо, отколкото потъпкването на съвестта. И когато не я предадеш, съвестта триумфира. Нейният триумф във „Възражение по съвест” е величествен и неповторим – като излага на краен риск своя живот, Дезмънд Дос спасява от сигурна смърт 75 войници при жестоката битка за остров Окинава. Това са същите онези войници и командири, които преди са го унижавали и обиждали. Един по един ефрейтор Дос спуска с въже смъртно ранените си другари от висока отвесна скала. Тя се оказва стълба към небето, а той – ангел избавител. „Господи, помогни да извадя още един… И само още един… И само още един” – се моли Дос по време на сражението. Съвестта не му позволява да остави нито един ранен на бойното поле. Съвестта прогонва всеки страх от него. Съвестта му дава свръхчовешки сили. Едва след като и последният ранен е евакуиран, Дос се спуска от скалата. След сражението всички са потресени от героизма му, всички са гузни заради отношението си към него. Презрението им се обръща в преклонение. Отказват да влязат в следващото кръвопролитно сражение преди той да е завършил молитвата си, отказват да се бият, ако техният спасител не е с тях.
Без да докосне оръжие, въоръжен само със своята съвест и със силата, която тя му дава, Дезмънд Дос се превръща във военен герой. Никой не разбира и не оценява като проява на смелост неговото възражение по съвест, но същата смелост поразява всички, когато разбират кой е този, който извлича ранените сред огъня на сражението.
След края на войната е награден от президента Труман с Медала на честта.
Героят на Мел Гибсън, също както и героят на Вайда, е историческа личност. Филмът завършва с документални кадри, заснети малко преди Дос да почине през 2006 г., в които той разказва за живота и принципите си.
„Възражение по съвест” е направен с впечатляващ професионализъм, баталните сцени са невиждани до този момент, поне за мен. Но това, което го прави толкова завладяващ, не е техническото майсторство, а образът на Дезмънд Дос. Неговото възражение по съвест тържествува над обичайния военен героизъм, обръща враговете в приятели, спасява живот, буди възхищение.
Трябва да имаш смело сърце, за да живееш по съвест.
Колко необичайно нещо е съвестта, колко рядък дар е, колко тежък е нейният кръст, как осветлява истинския смисъл на живота. Затова може би казваме, че съвестта е Божият глас.
