за
Хроника на едно национално предателство
През лятото на 1944 г. приближаващият разгром на Германия е необратим процес, който не може да бъде спрян от т.нар. нови тайни оръжия, с които нацистката пропаганда се стреми да закрепи угасващата вяра на германския народ в „крайната победа”. На Запад след успешния десант в Нормандия съюзническите войски напредват във вътрешността на Франция. На Източния фронт валякът на Червената армия наближава старата полско-съветска граница, на югозапад военните действия вече се водят само на няколкостотин километра от Балканите, което чертае близкия край на германското военно присъствие в Югоизточна Европа.
Новите военно-политически реалности налагат на българското държавно ръководство вземането на неотложни решения с оглед положението на страната в световния конфликт и търсене на пътища за разсичане на сложния възел от външнополитически проблеми – България е съюзник на Германия, но не участва в бойните действия на нито един фронт, съумява да запази дипломатическите си отношения с главния съюзник от антинацистката коалиция – СССР, но в същото време е в състояние на война с другите два главни съюзника в коалицията – САЩ и Великобритания и нейните доминиони. На България предстои вземането на решения, които да предотвратят поставянето ѝ на подсъдимата скамейка пред съда на победителите след края на войната.
За провеждането на новата политика, съответстваща на новите военнополитически реалности е извършена нова поредна правителствена промяна – на 1 юни 1944 г. бившият земеделски министър в първото правителство на проф. Богдан Филов Иван Багрянов поема премиерския пост от дотогавашния министър-председател Добри Божилов. Като политик Иван Багрянов не храни никакви илюзии относно близкия край на нацистка Германия. Свидетел и посветен в тайните контакти на цар Борис чрез доверените му хора с представители на американската дипломация в Турция, Иван Багрянов отдавна е убеден в необходимостта от енергични действия за разкъсване в подходящ момент на съюза с Германия и излизане от състоянието на война със САЩ и Великобритания. Също така прекрасно съзнава, че трябва да се действа извънредно предпазливо и в строга секретност – само преди няколко месеца, през март 1944 г. германците слагат край на опитите на Унгария за контакти със съюзниците като окупират изцяло страната и слагат край на нейната независимост.
Иван Багрянов предприема стъпки в две посоки – във вътрешен план си поставя за цел омиротворяване на страната чрез прекратяване на братоубийствената гражданска война и във външен план предприемане на стъпки за излизане от състоянието на война със западните съюзници. Получава негласната подкрепа на регента княз Кирил Преславски. Във външнополитическите си ходове трябва да преодолява съпротивата на другия регент, проф. Богдан Филов, който и през лятото на 1944 г. продължава да храни илюзии за възможен обрат във войната в полза на Германия. Другата опасност, с която трябва да се съобразява Иван Багрянов, е възможният крайнодесен преврат от прогермански настроени български политици и военни.
В изпълнение на политиката си за омиротворяване на страната от 20 юни 1944 г. Иван Багрянов започва редовни срещи с представителите на Българската комунистическа партия (тогава в нелегалност) д-р Иван Пашов и Димитър Кънев. Постигнато е споразумение военните и полицейските власти да не предприемат акции срещу партизаните, като самите те се въздържат от действия срещу властите. Подготвят се открити листове за пътуване из страната на комунистическите функционери Цола Драгойчева, Добри Терпешев, Христо Калайджиев, Иван Пашов и Димитър Кънев. Обещана е обща амнистия. Съветската легация е уведомена за преговорите с представителите на БКП.
През юли преговорите с комунистическите делегати завършват с официално споразумение от две точки:
1. Багрянов се задължава да проведе мероприятия, които ще дадат възможност на комунистическата партия да разгърне организационната си дейност в цяла България.
2. Комунистическата партия се задължава да нареди на своите поделения да спрат всяка саботажна дейност срещу правителството на Багрянов и да не пречат на мероприятията му.
Само след два дена, в резултат на жестока критика от Москва, по нареждане на Георги Димитров БКП се оттегля от споразумението, по радио Москва и емигрантската радиостанция „Христо Ботев” започва яростна пропагандна кампания срещу правителството на Иван Багрянов. В окръжно на главния военен щаб на комунистическата партия до структурите в страната, подписано от Антон Югов, правителството на Иван Багрянов е окачествено като „най-опасното от всички досегашни буржоазни правителства”. Комунистите и техните господари от Москва прекрасно разбират, че споразумение с Багрянов означава провал на плановете на Сталин за съветската окупация на България и затова предпочитат да загърбят националните интереси в името на реализацията на Сталиновите планове за следвоенната съветска империя в Европа.
В изпълнение на външнополитическите си планове за скорошно излизане на България от войната на 26 юли 1944 г. Иван Багрянов изпраща своя началник на кабинета д-р Найден Найденов в Цариград със задача да се срещне с представителя на БПЦ в Турция епископ Андрей, с когото заедно да се опитат да влязат във връзка с пълномощните министри на САЩ и Великобритания в Анкара и да им предадат желанието на българското правителство за започване на преговори за примирие и прекратяване състоянието на война между България и двете велики сили. Пътуването на д-р Найденов до Турция е замаскирано като търговско начинание с цел продажба на зеленчукови семена.
На 2 август 1944 г. българските представители са приети от американския пълномощен министър Щайнхард. Приети са сдържано, но вежливо и с разбиране за мисията, с която пратениците на българското правителство са натоварени. В доброжелателен тон министър Щейнхард обещава веднага да уведоми американското правителство за молбата на българското правителство.
Същият ден българските представители са приети от британския пълномощен министър Хю Начбул-Хюгесън. Приемът протича в подчертано хладен тон от страна на британския дипломат, но завършва с обещание за незабавно уведомление на британското външно министерство за молбата на българското правителство.
Само след няколко дни на молбата на българското правителство за започване на преговори за примирие е даден положителен отговор. Българският министър-председател Иван Багрянов, най-близките му сътрудници и регентите трябва да вземат решение за личността на човека, който ще води преговорите в посоченото място – Кайро. Дебатите се съсредоточават върху двама известни политици, представители на демократичната опозиция, известни противници на следваната от досегашните български правителства прогерманска политика – Стойчо Мошанов, бивш председател на 24-ото ОНС и проф. Петко Стайнов, опитен юрист, народен представител в 25-ото ОНС. Обсъжданията са разгорещени, мненията са поляризирани. Самият Петко Стайнов настойчиво предлага да замине за Кайро за преговорите със съюзниците и предупреждава, че Стойчо Мошанов няма да доведе преговорите до желания от българската страна резултат. За съжаление, следващите дни и седмици потвърждават прогнозите на проф. Петко Стайнов…
На 16 август 1944 г. Стойчо Мошанов е приет в Анкара от британския пълномощен министър Хюгесън, който му съобщава че преговорите могат да започнат, след като бъде снабден с необходимите пълномощия от българското правителство. Пълномощното е изпратено веднага от София със специален куриер. На 19 август българското правителство уведомява съветското правителство за предстоящите преговори със съюзниците и изразява желание на тях да присъстват и съветски представители.
С нота от 23 август съветският външен министър Молотов уведомява американското правителство за съгласието на Съветския съюз за започване на преговори за излизане на България от войната. В същото време, успоредно с даденото съгласие, Москва предприема диаметрално противоположен ход – на 22 август Сталин заповядва на намиращия се в щаба на 1-ви Украински фронт маршал Георгий Жуков да излети незабавно за Москва за изпълнение на специална задача на Държавния комитет на отбраната. Специалната задача се оказва подготовка на 3-ти Украински фронт за война срещу България. Влиза в действие отдавна подготвяния план за съветската окупация на България. В унисон със заповедта на Сталин и по инструкции на Георги Димитров от Москва на 26 август 1944 г. ЦК на БКП (тогава БРП) издава известното окръжно № 4, с което недвусмислено дава да се разбере че предстои навлизане на Червената армия на българска територия и нарежда на партизанските формирования засилване на въоръжените акции. На сръбска територия, в близост до българската граница в продължение на няколко дни и нощи съветски самолети спускат оръжие, боеприпаси и екипировка, изпратени са и емисари, които да помогнат за завземане на властта в условията на предстоящото съветско нахлуване в България.
Междувременно условията за примирие с България са изработени от Европейската съюзническа комисия в Лондон и предоставени на правителствата на Великобритания, САЩ и Съветския съюз. Главните точки на примирието предвиждат изтегляне на българските войски от окупираните територии, обезоръжаване на намиращите се на българска територия вражески сили, сътрудничество за установяването и съденето на всички лица, извършили военни престъпления, право за придвижване на съюзническите сили през българска територия при възникване на военна необходимост. При така изготвените условия на примирието България запазва границите си, съществували до март 1941 г., включително с Южна Добруджа. Исканията на югославското и гръцкото правителство в изгнание за участие на техни представители в преговорите за примирие и обсъждане на териториални и други претенции спрямо България са отклонени. Допуска се само присъствието им на преговорите за запознаване с условията на примирието и без право на подписване.
След загубата на няколко дни поради капитулацията на Румъния на 23 август 1944 г. (Стойчо Мошанов се връща в София за запознаване с положението, възникнало с излизането на Румъния от войната), се налага ускоряване на преговорите по примирието. След завръщането на Стойчо Мошанов в Анкара на 29 август, на другия ден в турската столица веднага е изпратен специален британски самолет, който да закара българския пратеник по най-бърз начин в Кайро. На 1 септември започва заседанието по подписване на примирието. Заседанието се развива по най-неочакван за съюзниците начин. Макар и снабден с необходимите правомощия, Мошанов, който дори не прочита текста на примирието, заявява, че поради оставката на правителството на Иван Багрянов бил останал без правомощия. Отказва да промени становището си дори и след заявлението на ръководителя на съюзническата делегация лорд Мойн, че смята правителството на Багрянов, макар и в оставка, за законно и пълномощията, дадени на Мошанов, за редовни.
На 2 септември 1944 г. е образувано ново правителство начело със земеделеца Константин Муравиев. В него са предвидени две министерства за комунистите. Преди обяд представителите на Комунистическата партия дават съгласието си за участие в новото правителство, следобед по нареждане от Москва оттеглят съгласието си. Действията на Комунистическата партия са в унисон с предстоящата съветска окупация на България и подготвяния преврат за завземането на властта от Отечествения фронт, извършването на който трябва да се съчетае с нахлуването на съветски войски на българска територия.
Правителството на Константин Муравиев препотвърждава пълномощията на Стойчо Мошанов, но той отказва да продължи преговорите под предлог, че в правителството нямало представители на левите сили (комунистите са отказали предложените им две министерства) и действията по подготовката на примирието нямали одобрението на Съветския съюз. На Стойчо Мошанов е добре известно, че Съветският съюз е поканен като наблюдател на преговорите и въпреки приетата покана, в деня на пристигането на българския пратеник в Кайро Съветите демонстративно отзовават своя пълномощен министър в египетската столица Николай Новиков. На 4 септември 1944 г. Стойчо Мошанов официално поисква смяната си като представител на българското правителство в преговорите за примирие. Отказът му от участие в преговорите мотивира с недоказани опасения от откъсване на територии от старите предели на страната, безусловна капитулация и загуба на независимост, които опасения служат само като оправдание за предизвиканото от него протакане и загубата на време, при което не дните, а часовете са били от решаващо значение. (В писмо до Стойчо Мошанов от 16 декември 1945 г. бившият пълномощен министър в Турция Никола Балабанов, вече емигрант в Швейцария, окачествява разпространяваните от комунистическата пропаганда измислици за загуба на територии и окупация на България от турски войски като „изопачаване на фактите и съчиняване на басни”.) При завръщането си в София след прекратяването на преговорите за примирие в Кайро, Стойчо Мошанов се среща със съветския пълномощен министър в Анкара Виноградов, който напълно одобрява поведението му, защото според съветския дипломат в България вместо съветски войски, щяло да има турски войски.
През 1947 г. в писмо до Георги Димитров от 10 декември с.г. Мошанов обяснява поведението си при преговорите за примирие в Кайро:
„Вярно е, че в Кайро мисията ми да сключа примирие с Англия и Америка не успя. И тя не успя по моя вина, именно за да не стана предател на бъдещето на страната.” (Дали към края на 1947 г., след разгрома на демократичната опозиция и окончателното узурпиране на властта от комунистите Мошанов си е представял така бъдещето на страната, не можем да знаем.)
Всички тези действия на Мошанов са насочени срещу българските национални интереси и фактически обслужват плановете на Сталин за окупацията на България. На 5 септември вечерта Съветският съюз обявява състояние на война с България. Когато съветският външен министър Молотов уведомява посланиците на САЩ и Великобритания в Москва за обявената война на България, двамата дипломати изказват учудването си, че Съветският съюз обявява война на държава, която се готви да разкъса съюза с Германия и води преговори за примирие със западните съюзници.
С провала на преговорите за примирие в Кайро пропада последното усилие на България да избегне съветската окупация. На 8 септември 1944 г. започва нахлуването на войските на 3-ти Украински фронт на българска територия и през нощта срещу 9 септември с преврат, извършен от група военни, гравитиращи към Отечествения фронт, е свалено правителството на Константин Муравиев, опитало се в последния момент да спести на България и българския народ горчивата участ на съветското поробване.
Източници:
Д-р Найден Найденов. Спомени с Иван Багрянов. С., 2002.
Константин Муравиев. Събития и хора. С., 1992.
Д-р Георги Боздуганов. България – военният трофей на Сталин. С., 2014.
Богдан Филов. Дневник. С., 1990.
Георги К. Жуков. Спомени и размисли. С., 1969.
Коминтернът и България (1919–1944 г.). Сборник документи. С., 2005.
