Нацията ни е разделена и противопоставена. По всяка тема се разделяме на две половини, които се карат и мразят. Нямаме единно мнение по нито един въпрос. Това продължава доста години и в тези условия израсна цяло поколение. Ние, по-възрастните мислим, че това поколение е изгубено, без ценности, без ориентир, мислим, че нацията ни и държавата ни нямат бъдеще. Повтаряме това като прокоба и без да съзнаваме го превръщаме в прокоба.
БНТ и МОН организираха конкурс за есе за ученици, темата беше „Съвременните вдъхновители”. Благой Цицелков и Надя Обретенова подемат тази инициатива без никакъв бюджет, разчитат само на приятелската подкрепа на колегите си и на каузата, вдъхновила самите тях и виждат в нея смисъл – да опознаем децата на България, да разберем повече за вътрешния им свят – какво им харесва, какво ги вдъхновява, какво мислят, за какво си говорят, какво си споделят.
Имах радостта да участвам в журито на този конкурс и да прочета есетата. Радост, защото пред мен внезапно се разкри една съвсем различна картина на това най-ново поколение българи – непознато за нас поколение.
Като че ли свикнахме да говорим за днешните ученици само отрицателни неща: не четат, дрогирани са от фейсбук, живеят, дишат, влюбват се през фейсбук, нямат интереси, нямат възпитание, интересуват се само от електронни игри, клипове, снимки, музиката им е непоносима, дрехите им висят, прическите им са ужасни, пиърсинг, татуировки, вечер дремят по пейките в градинките с бутилки в ръка.
Бруталните случаи на детска агресия, които непрестанно виждаме по новините, ни карат да настръхваме и да не можем нощем да заспиваме. Единайсетгодишно момиче починало, след като негов съученик го сритал в корема. За убиеца на единайсетокласника от Борисовата градина една година се е мълчало, десетки хора са го знаели и никой не се е обадил в полицията. Накрая това направил не друг, а собственият му брат. Случаи, които дори писателското въображение отказва да приеме, да приеме и да си обясни.
Организаторите на конкурса с някакви сетива са усещали, че това не изчерпва картината, че това е само тъмната страна, че съществува и добро, че не всичко е заразено от злото и покварата.
В конкурса участваха есета от цяла България – колкото от София и от големите градове, толкова и от по-малките населените места. А в тези есета усетих една съвсем различна картина на това поколение – чувствителни, търсещи, раними, трезви, интуитивни и най-вече – деца със заряд, с творческа енергия, с оптимизъм, с радост от живота. През цялото време докато четях, си мислех – как е възможно от такива мрачни и намусени родители, каквито сме повечето българи, да се раждат такива светли, заредени с оптимизъм и радост деца! Ние ли ги заразяваме след време с нашите мътни и тежки, вечно мърморещи, вечно недоволни порои от думи, с нашите мрачни енергии, заради нас ли след време от оптимизма им не остава и помен, заради нас ли умират надеждите им, заради нас ли след време творческият им импулс, които сега открива вдъхновението около себе си, се накърнява и оголва, и опустошава, и започва да търси заместители. Ние ли посипваме тези деца със слана, ние ли ги караме да измръзнат и да заприличат на нас – да се усъмняват във всичко, да нямат доверие на никого, да не се усмихват, да не се държат учтиво, да не поздравяват, да се затварят все повече и повече в себе си, да стават все по-намусени и сърдите на света, да гонят само печалба и кариера, да предават приятелите си в името на успеха, да вярват само в това, което може да се пипне и да се консумира, да са отегчени от живота преди да са го изживели.
Тези есета показаха лицето на най-младото поколение – ведро, усмихнато, приятелски настроено към света и към хората лице. Умерено пристрастено към компютрите и мрежата, доколкото те са част от ежедневието ни, но обичащо книгите, литературата, картините, хората, доброто, свързано със семейството си, с учителите си, отечеството си. Да, именно с Отечеството си, някога, много, много отдавна тази дума наистина се е изписвала с главна буква. И сега в някои от есетата тя също беше изписана с главна буква. Видях деца, чиято мечта и главна цел не е да напуснат България, а да останат в България, „защото когато всички я напуснат, кой ще остане да живее тук?” Те нямат чувство, че е срамно да се живее тук, нито пък са заразени от показния патриотизъм и национална гордост, които им показваме ние. Просто тук са родителите им, приятелите им, дома им и искат да бъдат край тях. Видях деца, които се взират във всичко наоколо, искам да кажа имат умението, дара, таланта да се взират, да забелязват, да обикват света около тях.
Понякога ни се струва, че трябва да изучаваме техните реакции, техните прозрения или просто да им станем поне за малко ученици.
Професия ,,вдъхновител“? Какво е това? Ще дам всичко от себе си, за да ти обясня, но ще трябва ти сам да я почувстваш. Като за начало, професията призвание не е стресова. Няма обособено работно място. Може да се работи навсякъде и по всякакъв начин. Лесна професия е. Дори аз в момента се опитвам да я работя, въпреки че съм само на четиринадесет! И бих искала да продължа да я работя. А знаеш ли кое е страхотното на професията? Колега може да бъде всеки с призвание! Има само едно условие-да си себе си (не, това не е клише!). Ще ти обясня….казва 14 годишната Грети Георгиева от София.
Условието да бъдеш себе си. Единственото условие.
А Нехсат Сезгин Хасан от село Богданци, област Разград, е написал:
Вдъхновявам се от Добри Димитров Добрев. Той за мене е истински вдъхновител. По време на Втората свтовна война при една бомбардировка над София снаряд пада в близост до него и почти го лишава от слух. Макар че живее изключително бедно, през живота си е дарил над 80 000 лева, събрани от лички средства, и от средства, предоставени му от щедри хора.
Вдъхновявам се от всички хора, които са дарили средства за Хитрино, въпреки че и те не разполагат с много. Тези хора не само дават пари, но и дават своята обич, топлата и човечност. А това е най-важното!
Който гледа красиво, вижда и красиво. Вдъхновителите ни дават очи за красивото. Красив стих, красива жена, стойностна музика, влюбена двойка, съвестен човек… Да пазим своите вдъхновители, да се вдъхновяваме и (ако Господ пожелае) да бъдем вдъхновители.
Ние говорим все за икономика, ето и сега предизборните обещания са все в числа. В резултат на тези празни приказки вече никой не вярва на нищо и предизборните обещания вдъхновяват само тези, които се занимават с купуването и продаването на гласове, което е забранено от закона. Думата Отечество вече се произнася единствено на парадните речи. Все едно вече нямаме Отечество. А ето, има млади хора, незеразени от нашия песимизъм, от нашата апатия, от нашия цинизъм дори. Дали ще успеят тези крехки стръкчета да оцелеят и да дадат плод? На мен ми се струва, че да си вдъхновител не е лесна работа, но те със своята млада енергия са на различно мнение. Дано!
Радвам им се. Благодаря им. В тях е надеждата ми.
