Беше нейде към края на 60-те – малко след като ме изключиха за пореден и последен път от университета и малко преди аз да се самоизключа (както се оказа впоследствие, временно, само за две десетилетия) от нацията и да потегля инкогнито към гниещия Запад. А потеглих, защото заповедта за изключване завършваше с една недвусмислена резолюция: „Изключва се без право да кандидатства в което и да е висше учебно заведение на страната!“. Изключваха ме, с други думи, от всички български университети и институти – и то завинаги. И за да бъде погромът над мене пълен, малко след това бях въдворен на местожителство в родната Силистра, без право да напускам града. Така че, макар и гниещ, Западът се оказа единствената ми надежда. Която обаче поради недостижимостта си по-скоро на безнадеждност приличаше. Една безнадеждност, предначертана от обстоятелството, че пред моя порив към Свободния свят бяха изправени непоколебимо многобройните погранични застави на „Гранични войски“. Всички те бяха въоръжени до зъби, докато аз бях въоръжен само с оптимистичния си порив. „Гранични войски“ бяха част от БНА, така че битката между мене и народната ни армия се задаваше на хоризонта. Тази битка беше неравностойна, но за нея ще разкажа в друго есе.
Времената, в които дума по дума се връщам днес, бяха, значи, университетски. Тогава бях все още студент, макар и да се крепях на магия във Философско-историческия факултет на Софийския университет. Участта ми беше предрешена, но не от оценките в студентската ми книжка, а от най-могъщата родна институция – Държавна сигурност, която ме недолюбваше. Как и откъде накъде една Държавна сигурност разполага с ректорските пълномощия да изключва от университета, е тема, върху която съм писал – и пак ще пиша. Тогава процедурата по изключването ми беше вече задвижена по трансмисиите и на ДС ѝ трябваха само месец-два технологично време, за да приключи с мен веднъж завинаги. Формално още следвах, макар и фактически да бях извън студентската общност. Битувах, с други думи, все по-усамотен – състудентите ми ме избягваха, сякаш имах въшки. С изключение на курсовия ми ръководител, главен асистент Асен Игнатов, и преподавателите ми не искаха изобщо да ме видят и така аз потънах в дебрите на една вледеняваща изолираност. По лекциите и упражненията в 41-ва и 65-а аудитории никой не сядаше до мен – общност и състудент сам на себе си станах без време. Уж ме имаше върху лицето на земята, а като че ли по-скоро ме нямаше.
Не ще и дума, че по принцип усамотението може да се окаже и творческо състояние – особено философското усамотение на науката, която все още следвах. Следването обаче не е само учене, лекции и упражнения, реферати, сесии и изпити – следването е и изживяване. А марксизма-ленинизма, който доминираше учебната ни програма, ние, студентите, не изживявахме – по-скоро го понасяхме по необходимост. Младостта ни не искаше марксизъм-ленинизъм, не искаше история на БКП, история на КПСС и научен комунизъм – своето си искаше: искаше си купоните, колежките, тостовете и дансинга на 8 декември си искаше, искаше си и дългите еретични разговори за Бога и света, които ден след ден и нощ след нощ водехме с Асен на терасата на „Грозд“ – чак до третото шише. Че и след него – чак до полунощ, когато умореният, сънен глас на домашния ни келнер Боян се провикнеше: „Хайде, ще метем!“. А предпочитахме терасата на „Грозд“ пред факултетните аудитории поради ненаситността на бушуващата си младост, която, както казах, си искаше своето – по-неумолимо и от КПСС. Става дума за онова вечно зелено дърво на живота, което още Гьоте противопостави на сухата теория и в чиято ободрителна сянка ние се спотайвахме.
От всичко това Народната власт посягаше да ме лиши, изключвайки ме. И всичко това аз бях решен да опазя на всяка цена. Каквато си е безкомпромисна и праволинейна, каквато си е принципна и нетърпима към подобна еретичност, Народната власт не само мене, и Асен лиши от всички тези блаженства: изрита го редом с мен и злополучния аспирант антиленинец Желю Желев от Софийския университет и го заточи на някаква невзрачна чиновническа длъжност в цитаделата на марксизма и ленинизма – Философския институт на БАН, оглавен от закоравелия догматик Тодор Павлов. Желю пък Държавна сигурност заточи в родното село на жена му Маруша – Грозден. Аз обаче бях решен да не се дам – и не се дадох.
Но онова, което тръгнах да разказвам, се случи малко преди класово-партийният гняв на Народната република да се стовари с цялата си безпощадност върху трима ни. Докато, прогонен от университета, Асен линееше и вехнеше в канцеларщината на БАН, а Желю пишеше в с. Грозден „Фашизмът“, аз, вече изключван, но все още недоизключен, се носех напук на Народната милиция из софийските кръчми и аудитории с коси до раменете и брада като четина. В онези сурови и зли времена това беше забранено и наказуемо, считаше се за чуждопоклонничество, прокълнато бе като буржоазна идеологическа диверсия и малко младежи си го позволяваха. На подобни волности се гледаше като на социален протест, а Народната власт не обича социалния протест – социалното примирение обича. Аз обаче не се съобразих с нейните предпочитания – имах си свои собствени. Тогава мечтата на всеки мой състудент бе не да изкара шестица на изпита по история на КПСС, а да се снабди някак си с удостоверение от киноцентъра в Бояна, че участва като статист в масовките на игрален исторически филм и като такъв му се разрешава да носи по четнически дълга коса и брада. Аз обаче не бях между щастливците, успели да се доберат до подобно безценно документче, и излезех ли вън от университета, очите ми непрекъснато играеха на четири – зърнех ли да се задава по улиците милиционерска униформа, веднага заобикалях през девет преки в десетата. Така и без приноса на киноцентъра в Бояна успях да опазя косата и брадата си цели семестри, докато веднъж тази ми тактика внезапно ми изневери. Ето как:
Вървях си, значи, аз, бдителен както винаги, посред бял ден по столичния площад „Славейков“ и докато се оглеждах на всички страни за милиционерска униформа, откъм гърба ми изневиделица се нахвърлиха върху ми трима-четирима мои връстници и ме сграбчиха за ръцете. Не го очаквах, защото всичките ми похитители бяха неуниформени – като мене облечени в цивилни дрехи, което ги сливаше с околното мнозинство и ги правеше в моите очи безопасни. Задържането ми не беше арест – арест е европейско, светско понятие, докато това си беше чиста проба гаменщина. Докато се опомня, дойде отнякъде и униформен милиционер и всичко начаса се изясни. Макар че не се различаваха особено от хулиганстващи уличници, моите нападатели се оказаха охранители на обществения ред – бяха доброволни отрядници. А доброволните отряди бяха цивилни, но военизирани формирования, набирани от МВР сред идейно здравата квартална младеж. Доброволният отрядник се ползваше с редица привилегии, една от които бе да напада в гръб и да задържа свои дългокоси и брадати съграждани до идването на униформената милиция. Доброволните отряди бяха мобилизирани за борба срещу обществените безредици и преди всичко срещу буржоазната идеологическа диверсия, а тази диверсия в случая явно бях аз. Така отрядници и милиция ме подбраха, натикаха ме в близката бръснарница, обръснаха ме и ме остригаха до кожа, снеха ми личните данни и след като си платих като съвестен социалистически гражданин масрафа по общественото хигиенизиране, ме пуснаха да си ходя по живо, по здраво. А после? После само след седмица-две в канцеларията на Философско-историческия факултет се получи обвинително писмо от Народната милиция срещу мен. Писмо, което ме доизключи, превърна ме скоропостижно от изключван в изключен.
Така приключи моето студентство цели семестри преди дипломирането ми – дори многото ми отлични оценки от отминалите изпитни сесии не разколебаха саморазправата на Народната власт с буржоазната идеологическа диверсия в мое лице.
Ако някой читател погледне на споделеното дотук като на пореден опит за разобличаване на легендите и митовете, които унаследихме от господството на тоталитаризма, няма да сбърка. Между тях е и митът за образцовия обществен ред, поддържан от Народната милиция. Защото да прогонваш от университета и да въдворяваш на местожителство студенти, преподаватели и аспиранти само защото виждат света и всемира по начин, различен от твоя, да организираш улични хайки срещу твои съграждани само защото външният им вид не е по твой вкус, не значи да обезпечаваш спокойствие и сигурност – да вандализираш, да варваризираш обществената среда значи. А да копнееш и днес по медии и форуми по това варварство, значи да го възраждаш и подхранваш – и за съвременници, и за потомци.
