На 29 април целият танцуващ свят чества своя професионален празник – Международния ден на танца. По решение на ЮНЕСКО той се отбелязва за първи път през 1982 г. на рождения ден на Жан-Жорж Новер (1727–1810). Френският балетмайстор, признат за реформатор и теоретик на хореографското изкуство, е влязъл в историята като „баща на съвременния балет“. Именно Новер е законодателят, въвел характерните позиции на ръцете и краката, които са в основата на класическия танц. През 1759 г. излиза неговият труд „Писма за танца и балетите“, в който той залага каноните и обосновава принципите на балета като синкретично изкуство, обединяващо танц, пантомима, музика и визуални изкуства.
Това, което отличава балета от другите сценични изкуства, е пластичното изобразяване на драматургията. Следвайки музикалната драматургия, балетът може да повлияе емоционално много повече от едно драматично произведение. Така понякога силата на движението се оказва по-голяма от силата на словото. Хореографите се обръщат към душевния мир на героите, на отделния индивид, с акцент и върху тяхната артистична изява. Достигнала почти съвършенство, съвременната танцова техника носи голям потенциал за разгръщането на силни, емоционални, въздействащи образи.
Танцът по своята природа съществува само и единствено с музика, дори и в акомпанимент само от ударни инструменти (например танците на някои народи от Изтока или Америка са с такъв съпровод). Без музика танцът прилича повече на мълчалива пантомима. Много рядко в балетни или театрални постановки има неголеми „тихи“ епизоди – те се смятат за изключение.
Синкретичната природа на танца многократно се усилва в балета, където освен музиката и танца се добавя и трето изкуство – драмата. Но времето се променя, то казва своята дума, а заедно със света се променят и хората с техните проблеми и вкусове, които намират своето отражение и в изкуството. Затова в началото на ХХІ век танцът съществува в най-различни форми – модерен, класически, характерен, джаз, степ, рап и много други.
Така днес балетът се възприема като вид музикално-сценично изкуство, чието съдържание се изразява чрез хореографски образи. А в системата на другите изкуства балетът принадлежи към зрелищно-синтетичните, пространствено-временни видове художествено творчество.
Органичният синтез на музиката и хореографията в балета става възможен благодарение на образната природа на двете изкуства. Танцът съдържа в себе си музикални и зрелищни моменти. Той се изпълнява по-често не само за удоволствие на изпълнителите, но и на съзерцаващите ги. Публиката разбира посланието на танцьорите, без да са необходими думи, реплики, изречения с пояснителен характер. Пластичният език на специално подготвеното за това тяло постига своята крайна цел – невербалното общуване.
Миналият век бележи началото и на много техники, наречени модерен балет. Смятайки класическия танц за твърде скован и затворен, много танцьори се опитват да създадат и наложат свое виждане за танца. Една от тях е знаменитата Айседора Дънкан. Тя играе боса, облечена с лека туника в гръцки стил. Нейният танц е предимно импровизация, затова последователите ѝ не могат да го повторят.
В крайна сметка представата за танц се разчупва. В Америка възниква школата на Рут Сен-Дени и Тед Шон, наречена Денишон. Известна тяхна ученичка е Марта Греъм. Паралелно в Европа се появява школата на австрийския теоретик на танца Рудолф фон Лабан. В Германия Мери Вигман развива експресионистичния танц, който днес срещаме под различна форма. Не може да не се отбележи и Курт Йос с неговата „Зелена маса”, която разкрива необятните възможности на танцовото изкуство, дори със социални и политически аспекти. Тук е мястото да спомена Джордж Баланчин, който е и един от създателите на американския балет. Там той поставя известните си балети „Серенада”, „Симфония в до мажор”, „Кристалния дворец” и др. Както повечето му постановки, те са без сюжет, но трудната техника и изрядната чистота, която се изисква при изпълнението им, ги прави актуални и търсени от всички световни трупи. Неговият стил се смята за мост между класическия и модерния танц.
Разбира се, огромен принос за развитието на съвременния танц имат и Морис Бежар, Ролан Пти, Иржи Килиан, Юрий Григорович, Матс Ек – известни хореографи новатори. И в България бързо навлизат модерните течения – в зората на българския балет Мария Димова поставя „Лебедово езеро“, където Одета танцува с палци, а Одилия/черният лебед, е боса! Следва плеяда талантливи хореографи, които, базирайки се на основите на класическия балет, разчупват танцувалните форми. Това са Петър Луканов, Богдан Ковачев, Маргарита Арнаудова. От следващото поколение са Боряна Сечанова, Ангелина Гаврилова и още много други, някои излезли извън границите на България.
Днес съществуват множество танцувални форми, възникнали на основата на класическия танц или базирани върху различни пластични елементи. В нашето време се наблюдават сложни взаимодействия и преплитания на танцувалните системи. Много често те преливат една в друга. В модерния танц се използват движения от класическия балет, както и обратно. В съответствие с художествената задача в някои хореографии могат да се забележат елементи от историческите, битовите, спортни и дори акробатични движения. Важно е при наличието на всичко това да не се стига до еклектика, което, за съжаление, понякога се наблюдава. В същото време всичко е закономерно, когато е осмислено и органично, т.е. подчинено на една идея и съответства на цялостната концепция – музикална, образна и драматична. Опитът от последно време доказва, че най-перспективният път за развитие на съвременния танц е именно във взаимодействието и взаимообогатяването на различните балетни техники.
Съвременният танц, използвайки многообразните си изразни средства, може да се извиси до пресъздаването на големи философски концепции, да изобрази сложни човешки взаимоотношения, да изгради психологически образи, неговата разноликост е неотменна част от нашето ежедневие. Поради невербалния изказ той е понятен за всякаква публика, независимо от националността и мястото. Затова светът без граници, към който всички се стремим, особено на фона на рестрикциите на пандемията, ще бъде свързан и с магията на танцувалното изкуство.
Честит празник!
Доц. д-р Mария (Маша) Илиева е сред най-значимите имена в историята на българския балет. Дългогодишна прима балерина в Софийската национална опера и балет, възпитаничка на Академията „Ваганова“ в Санкт Петербург. През 1995 г. основава балетна школа, а успоредно с това започва преподавателска работа в Националното училище за танцово изкуство. Автор е на редица статии и книги, посветени на различни аспекти в балетното обучение. Доктор на науките, доцент и преподавател в НМА „Панчо Владигеров“, репетитор в Националната опера и балет, ръководител на балетната школа „Маша Илиева“.
