Ученият
С професора обичахме да бродим из парка и да обсъждаме турбуленциите в обществото. Приглушената зелена светлина придаваше на лицето му учуден детски израз. Но макар и рядко, го осветяваше слънчев лъч – и тогава виждах, че това е лицето на старец.
Този ден от доста време вече вървяхме по траверсите на трамвайната линия, която пресичаше парка. Професорът беше мълчалив като никога. От двете ни страни бавно се нижеше гората.
– Искаш ли да си запалим огън – изведнъж се оживи той след дългото мълчание. И докато се чудех какво е намислил, натрупа цяла камара съчки между релсите. След това ми поиска кибрит и скоро върху съчките лумна пламъче. Сега вече професорът доволно потри ръце и седна до огъня.
– Професоре! – извиках. – Какво ти става! Та нали всеки момент ще мине трамваят.
– Няма да мине – рече професорът. – Ела до огъня, защото нощите в гората са студени.
Наистина беше захладняло. Между черните стволове на дърветата започнаха да прелитат огромни нощни насекоми. Отдолу по трамвайната линия се зададоха хора. Те приближиха и мълчаливо насядаха край огъня.
– Кои сте вие? – попитах аз.
Хората казаха нещо на непознат език.
Някъде от дъното на гората се надигна смразяващ кръвта в жилите вълчи вой.
Управникът
Управникът имаше една слабост, с която отдавна беше престанал да се бори. Той много обичаше да играе на онази презряна игра – таблата. Не с вино и не с жени можеше да бъде изкушен управникът, но стига някой да му предложеше да изиграе с него една партия табла, той веднага беше готов да зареже делата си и да хвърли заровете.
Бедата идваше от това, че управникът беше непобедим и затова все по-рядко се намираха хора, които бяха готови да играят с него на табла. Колкото и да е силен единият партньор, все би трябвало да се случи от десет игри и неговият съперник да спечели поне една. А управникът с лекота от десет игри печелеше десет. Това наскърбяваше другите играчи и те един след друг се отказваха изобщо да играят с него.
В един момент положението стана трагично. Макар управникът постоянно да обикаляше с дървената кутия под мишница и да тропаше пуловете вътре, никой не се хващаше на въдицата. Управникът буквално със сълзи на очи убеждаваше, че няма никаква въдица; околните стояха с мрачни лица, гледаха го изпод вежди, изобщо не спореха с него, но така или иначе не сядаха да играят.
Управникът се улови, че започва да изпада в депресия. Но една вечер, както лежеше по гръб на кревата, без да си е събул обувките и даже без да си е разхлабил вратовръзката, той беше осенен от една идея. Бързо скочи на крака, наплиска се с вода и сетне разтвори кутията и подреди пуловете. Реши първата игра да играе с белите, а неговият противник – с черните. След като метна зара и изигра хода на белите, управникът си нахлупи една шапка с козирка и мина отсреща. След десетина минути черните загубиха с марс. Втората игра управникът игра с черните пулове, а онзи с шапката беше с белите. Този път съкрушителна победа постигнаха черните. Чак до полунощ продължи този маратон, като управникът отново не загуби нито една игра, а онзи нещастник с шапката за сметка на това загуби всичките.
За пръв път от много време насам управникът спа тази нощ като къпан. В съня си отвреме-навреме той протягаше ръка и докосваше шапката, която беше сложил на възглавницата до себе си. И след това на сън щастливо се усмихваше.
Народът
Мечкарят беше спрял на малкия площад и тъкмо настройваше гъдулката си. Тълпата наоколо растеше. След малко той засвири ръченица.
– Хайде, Марийке – викна силно мечкарят.
Мечката се изправи на задните си крака и тежко задруса тялото си. Синджирът, минаващ през халката на носа й, подрънкваше. Прашното й руно се люлееше като камбана.
– Какво кощунство с царя на нашите гори – промълви сякаш на себе си човекът до мен. Аз го погледнах и с изненада разпознах в негово лице един голям писател. Скоро писателят напусна площада. Навярно гледката на изтерзаното животно беше непоносима за голямото му човешко сърце.
Аз разбутах хората и с треперещ от негодувание глас викнах на мечкаря:
– Как не те е срам? Защо мъчиш животното? Изверг с изверг!
Неочаквано мечката направи крачка към мен, оголи ръждивите си венци (за част от секундата видях, че зъбите й са извадени с клещи до един) и страшно изръмжа право в лицето ми.
Аз забих глава в раменете си и хукнах накъдето ми видят очите.
