Криста Бел, която познаваме от „Туин Пийкс“ на Дейвид Линч“, ще изнесе концерт за пръв път в България този петък, 17 ноември. С нея разговаря по телефона Цветан Цветанов.

С песните от новия си албум We Dissolve, продуциран от Джон Париш, с чието име (и като продуцент, и като студиен музикант) свързваме не един и два ключови албума на артисти от категорията на Трейси Чапман, Goldfrapp, Рокиа Траоре, 16 Horsepower и разбира се, Пи Джей Харви. В We Dissolve съставът е не по-малко впечатляващ – достатъчно е да споменем само почетните участия на Ейдриън Ътли от Portishead и Джеф Даунс от Yes и Asia. Към тези имена, поглеждайки назад в биографията на Криста Бел, можем да добавим и Пат Мастелото, и самия Линч като съавтор и китарист в предишните ѝ албуми. И още много пластове: духовете на Фелини и Джанго Райнхарт в първата група на Криста Бел от края на 90-те 8 ½ Souvenirs… Пластът „Туин Пийкс“, естествено. Но и множество други неподозирани ъгли и истории. Самата тя е поне толкова интересна като събеседник, колкото е красива и магнетична. Преживява турнетата си – особеният трепет в гласа ѝ, когато говори за тях, няма как да бъде предаден в писмен вид, но нека ви разкажа как започна разговорът ни и мисля, че ще разберете.

Осем часа разлика: София, привечер, в Сан Антонио Тексас – късен предиобед… 15-ото позвъняване на телефона на Криста Бел: няма грешка, защото гласът на телефонния секретар е нейният, но и отговор никакъв. И след като 20-те минути, отпуснати ни от мениджърите ѝ, отдавна са изтекли, тя връща обаждането. Симпатично сънена, Half Asleep, както се пее в една от новите ѝ песни, с изключително уважение и нотка на извинение в гласа. Разбира се, веднага предлагам да звънна след час или два, ако е по-удобно. „Не, не, сега“, защото в това състояние на границата между съня и будното състояние човек винаги е повече себе си, тя нарича тези моменти „магически“. Развълнувана е, казва, както и цялата ѝ група, че ще бъдат на ново за тях място, в София. Аз пък ѝ разказвам историята за Сони Ролинс и за начина му да „репетира“ за концерти, като отива в бекстейджа, нахлупва си шапката на лицето и казва на музикантите да го събудят 5 минути преди началото на концерта…

И така, започваме от градовете и начина, по който музикантът, пътуващ на турне, усеща и преживява новите места за краткото време, което му е отредено да прекара там.

Трябва да усетя мястото някак. Дори просто като съм там. Чрез някаква осмоза… Като дойда, ще го почувствам. И, надявам се, ще си дремна. И ще усетя града по време на дрямката. И после ще се събудя, и ще бъда някак освежена. Много от това усещане идва от мястото, където свириш, и от хората, които срещаш. А също и от малкото време, в което мога да изследвам града… И после идва концертът. Всички тези неща заедно оформят преживяването. Не е чак като да си бил в този град, но има нещо много специално все пак. Защото иначе можеше изобщо никога да не попадна в града ви. Благодарна съм дори и за шанса за това преживяване, но излизането на сцената и срещата с града ви от сцената са най-важното нещо за мен. Това е необикновен начин да усетиш мястото и хората, но е и начинът да се изразя и е… нещо красиво. Всяко място, всеки град си има своя собствена енергия. Въпросът е дали присъствам в достатъчна степен, за да усетя това, когато имам само тези кратки прозорци от време. Това научих като пътуващ артист: да получавам максималното от всеки момент на ново място. Дори понякога това да значи твърде малко сън, малко време и енергия. След като правиш това дълги години, се научаваш да изцеждаш есенцията от един град за краткото време, което имаш.  А вие университетски град ли сте? Има ли много млади хора?

Да, може да се каже…

Чудесно. Защото обичам да зяпам хората. Да виждам как са облечени, какво правят, но ако нямам време за това, обичам да чувствам града през тишината. Но има и нещо друго – с някои градове веднага се усещаш свързан… И няма начин предварително да знаеш, че ще се получи така. Като среща с нов човек е, сякаш намираш нов приятел. Понякога има една такава лекота: „О, здравей”. А друг път усещаш респект, не си наясно защо и откъде идва… Това са усещания, които могат да те сполетят, когато пристигнеш някъде по пладне и почти веднага след това имаш репетиция и саундчек. И понякога веднага след това трябва да се приготвяш за концерта, за да дадеш всичко от себе си на сцената. Лудост е. Животът по време на турне е лудост, но я има и тази красота в него, защото пък съм на сцената и оттам мога да участвам в този друг тип обмен, който е толкова интимен… Преди турнетата месеци наред работя за тези моменти с вас. Звучи драматично, но е самата истина: за това живея. Чакам нашия момент с нетърпение, какъвто и да е той. А иначе, надеждата ни е, че някой ден можем да станем толкова успешни, че да си позволяваме по два свободни дни на всяко място, където свирим. Защото е много скъпо, трябва да поемеш разходите на музикантите… Но някой ден може би дори ще се връщам, когато не съм на турне, по местата, където съм усетила специална връзка. Но като че ли много говоря и не ви давам възможност да зададете въпросите си…

Начинът, по който преживявате градовете през съня и имагинерното, е много сходен с начина, по който един от любимите ми писатели разказва, че ги преживява и дори пресъздава наново. Познат ли ви е Мирча Картареску?

Не, но с интерес бих прочела нещо от него. Разбира се, днес имаме достъп до различни култури, но много ценя директните препоръки. И това е и моят начин да попадам на интересни автори. Не съм следвала в университет, след училище веднага тръгнах по турнета. И получавам цялата си информация за съвременната култура от препоръки на хора, които срещам по време на турнетата. Така че, ако донесете тази книга на концерта, ще съм много благодарна…

Веднага ще пиша на Юлиан Морар, организатора на концерта в Букурещ, да намери английския превод на трилогията „Ослепително“ на Картареску…

А, вие познавате Юлиан…

Да, той е човекът, който ме свърза с вашите агенти, за което съм му благодарен.

А, това е чудесно. Чудесно е да го знам. Обикновено агентите ми се занимават с тези аспекти от турнетата, но ценя много случаите, когато накрая аз и групата се срещаме с промоутърите на място. И обикновено това са хора, които работят с изключителна страст по организирането на концертите. Когато срещнах Юлиан на предишното ни турне, усетих, че той е точно от тези хора – които влагат цялата си душа в организацията и полагат специални грижи за музикантите. И въпреки че нямах възможност да опозная добре Букурещ миналата година при първия ни концерт там, Юлиан ни заведе на някои специални места и почувствах града…

Като говорим за градове, какво е Бристол за вас? Там записахте новия си албум, но освен това Бристол е дом на много специфични жанрове, а и вие работите с китариста на Portishead. Ако трябва да сравните записите на новия албум със записите на предишните два, какви основни разлики виждате?

Написахме песните в Сан Антонио, Тексас. В Сан Антонио атмосферата е различна – има мексиканска храна, много е топло, жега и подправки. Когато получихме потвърждение, че ще записваме музиката си с Джон в Бристол, усещанията – за тексаската жега и за свежия хлад, синьото, кристалното, всичко това, което асоциирам с Бристол – се допълниха едно друго. Все едно загрявахме в Тексас и кристализирахме в Бристол с насоките на Джон Париш. Това са две много различни среди и ми се стори подходящо някак. В тексаското студио ходех по потници, беше задушно и горещо. А после в Бристол… Имам снимки в студиото, което беше под земята, в стара изба или противобомбено убежище, не съм сигурна какво беше – може би и двете… Та на тези снимки съм в скиорско яке и наметната отгоре с одеяло. Дъхът ми се вижда. И така записвахме. Но беше някак идеално. Донесохме в Бристол тези песни – диви зверчета, родени в потискащата тропическа жега – за да оживеят. Това са крайности. И оттам идва съвършенството…

Тук е мястото да ви попитам и за работата с продуцента Джон Париш по записите.

Джон Париш е прекрасен, скромен човек. Той тихичко си работи – записва барабаните наведнъж. Слуша тихичко демото, казва: „Имам идея за барабаните, пуснете на запис и дайте да видим какво ще стане“. И после прави един перфектен дубъл. „Чакай малко – казваме си – как стана тая работа?“… В един момент го виждаме да си пие чая (а ние не си усещаме ръцете от студ). И после влиза вътре и ни разбива с барабаните в един дубъл. И сега имаме основата за песента. Оттам започваме да строим. После разбираме, че Ейдриън Ътли от Portishead е на няколко минути от нас. Massive Attack пък са записвали албума си Mezzanine в едно студио, отдалечено на 20 минути. Мислиш си за всичко това, а и за всички проекти, по които Дейвид … a-a-a… Джон… е работил. Той ни разказваше за Goldfrapp: „Да, свирих китара за това, бас за другото“. A за мен това са все специални артисти, които са ми оказали влияние – и то повече в живота, отколкото в музиката. Ако знаете колко турнета съм прекарала с Massive Attack и Goldfrapp в слушалките си. И с Пи Джей Харви… И сега се оказва, че всичко това се е записвало в радиус от няколко мили от мястото, на което ние работехме. Имах усещането, че това се е просмукало някак в моята работа – може да е само в главата ми, но то там е всичко. Последният път, когато свирих в Бристол, беше голямо шоу. Китаристът ми така и не се появи. Трябваше да направим концерта без китарист. Беше момент на много важна промяна в живота ми – 4 декември 2012. А и Робърт Фрип беше в публиката точно тази вечер. Което може и да е било причината китаристът ми да не се появи… Изсвирихме целия концерт без китарист, с Робърт Фрип в публиката и накрая го попитахме не би ли искал да се качи на сцената. Но той отказа. Каза, че вече не свири на живо. А причината да е в публиката навярно беше, че Пат Мастелото, барабанистът на „Кинг Кримсън“, беше и наш барабанист по онова време… Та това беше другият ми момент в Бристол. Когато дойдохме да записваме, знаех, че за мен Бристол е тежка територия. След този концерт през 2012 никога повече не видяхме китариста ни. Бристол е от тия места, дето не се шегуват.  Отиваш там и се случват големи неща. Понякога неуютни. Записите на албума ни там също бяха неуютни. Нямах глас. Не можех да пея чак до последните 4 дни. А това през живота ми се е случвало само веднъж. И двата пъти доведе до големи промени… Такива неща правят албумите силни. Екстремните изживявания и усещането, че си изтикан в необикновени места отвъд зоната на комфорта.

Преди няколко минути неволно нарекохте Джон „Дейвид“. Можете ли да сравните методите на работа на Джон Париш и на Дейвид Линч? Два различни периода в кариерата или две успоредни линии, които съществуват паралелно, са те за вас?

Всичко зависи от перспективата. Но определено това са два отделни периода. Близко един след друг, но различни. С Дейвид имаме много дълги, протяжни записи. Събираме се, водим дълбоко философски разговори на кафе и после правим музика като част от това преживяване. От деня, в който с Дейвид се срещнахме и написахме песен, до момента, в който приключихме последното ЕР Somewhere In The Nowhere, изминаха 17 години. В звукозаписното студио с Джон в Бристол бяхме 17 дни. Та, част от разликите са във времето и скоростта на работа. С Дейвид работим по всичко – мелодиите, настроението, работим върху алхимията, чрез която ще се свържем, за да стигнем до завършения продукт, защото голяма част от работата се състоеше в това Дейвид да извади нещо от мен. Докато преди сесиите с Джон моят партньор в писането на песните (басистът Кристофър Смарт) и аз се бяхме мъчили над всяка от мелодиите, бяхме мислили за аранжиментите и настроението. Изпращахме нещата на Джон в съвсем друга фаза. Когато пристигнахме в Бристол, работата с Джон беше различна. Той изглаждаше нашите груби джемове. С Дейвид все едно заедно се опитвахме да извадим този джем изпод земята. Това бяха различни методи. С Дейвид имаме дълго култивирано приятелство. С Джон се сприятелихме на мига и беше толкова леко да е наоколо. А и малките туристически приключения, на които Джон така щедро ни водеше из Бристол. Не беше длъжен да го прави, но ни заведе на много хубави места, а му отидохме и на гости. Направи ни вечеря. Та, за седемнайсет дни с Джон се сприятелихме, но с Дейвид имаме 17 години приятелство.

Избрах Джон, защото в музиката му има чистота, каквато има и в музиката на Дейвид. Това е необходимо, за да уравновеси моите наклонности – аз бих насложила 16 вокала, бих накачулила толкова неща по една песен, че тя да стане нещо съвсем друго. И Джон, и Дейвид са страхотни в това да уловят есенцията, да те задържат в мига, когато правиш куп излишни неща или караш нещата да се случват. Не страдат от изкушението веднага да искат нещо да променят, само защото могат.

Да вземем друг аспект от работата ви с Линч – създаването на специален агент Тами Престън, чиято роля играете в новия „Туин Пийкс“. Ако Тами е била създадена с определена цел, каква е била тя и колко се доближавате вие до тази героиня?

Мечтая да съм като Тами – с нейната праволинейност, всеотдайността ѝ да достигне дъното на дадено нещо. Като Криста Бел аз съм старателна, но се забърквам в толкова много неща. Тами има способността да се фокусира. Да не се разсейва. И това е прекрасно качество, но е лукс за мен. Като работещ музикант трябва да мисля за толкова много неща. Паралелът е, че и двете попадаме във вълнуваща и нова ситуация с много неизвестни. За мен това беше „Туин Пийкс“, за Тами – „Синя роза“ е нещо много важно. За мен филмът „Туин Пийкс“ е много важен, той е и начин да си поканен в един свят с много неизвестни. Където моят собствен опит и опитът на Тами са заплашени от потенциални провали и успехи с голяма тежест. И Тами, и Криста Бел напълно са се потопили в преживяването – със съзнанието, че има мистерии, които трябва да бъдат разгадани. И че разкритията могат да донесат неудобство, или дори болка, но такава е съдбата ти: просто трябва да продължиш напред. Трябва да кажеш: „Да, вътре съм, на всяко ниво” и после наистина да си вътре. Опасно е, но е толкова ценно и необикновено. Няма къде другаде да идеш, но в това има красота и накрая се предаваш. Даваш най-доброто от себе си и чакаш да видиш какво ще стане.

Докато следяхме сериите на новия „Туин Пийкс“, много хора се притесняваха Тами да не изчезне безследно като други музиканти, играли през годините роли на агенти от ФБР във филма – Дейвид Боуи или Крис Айзък…

Ако Тами изчезне, така е било писано. Разбира се, не искам Тами да изчезва, но тя напълно се предава на съдбата си. Аз също съм любопитна, колкото са и всички останали. За мен ролята на Тами беше истинска изненада – нямах идея, че животът ми ще се окаже свързан по този начин с „Туин Пийкс“. Случи се, сигурна съм, че се случи. И може би ще се случи пак, кой знае. Ще видим. Аз си го представям.

Колко важен беше за вас сериалът в детството ви?

Мога ли да кажа, че съм разбирала какво се случва в сериала? Не. Но бях залепена за екрана. Знаех, че искам да съм потопена във всеки момент. Тогава не можех да уловя нюансите и цялата дълбочина. Схващах музиката и я усещах много дълбоко. А вие, разбирахте ли го?

И аз го следях с голям интерес, бях на 12 години. И установявам, че някои неща съм ги „разбрал“ – не знам дали това е точната дума – интуитивно, т.е. разбирам ги години по-късно. Филмът работи по този начин.

Да. Този филм работи по този начин. Има различни пластове, влиза в ума ти по много различни пътища. Остава с теб и те прави любопитен, кара те може би да мислиш за нещата от различни ъгли. Много ми е любопитно как би изглеждал в превод на български. Трябва да питам Дейвид. Може би будува нощем и се тревожи дали хората са го разбрали правилно при превода. Лежи и се надява, че са уловили смисъла. Но пък в един момент просто трябва да спреш да се тревожиш. Как би могъл да знае. Той не знае български.

За жалост, в началото на годината светът се раздели с Мигел Ферер (в ролята на специален агент Албърт Розенфилд, един от най-запомнящите се персонажи в творчеството на Линч въобще). Какво можете да споделите от работа си с него?

Мисля, че това беше едно от най-хубавите неща в работата ми по „Туин Пийкс“. Всеки път, когато говорим с Дейвид след снимките, стигаме до Мигел, защото и той така го чувства. Мигел участваше в сериала в момент, когато му оставаше малко, той го знаеше и въпреки това работеше от сърце… Беше чудесно да се работи с него. Беше толкова благ. Знаеше, че за пръв път играя роля. Казваше ми: „Хей, Криста Бел, свършихме с тази сцена и имаме време до следващата. Ако искаш да си починеш в караваната, сега е моментът“… Защото аз просто се щурах по снимачната площадка. Нямах идея какво правя. Обикалях и зяпах. Той ми даваше съвети и ми помагаше да си науча репликите. Разказваше ми смайващи истории за стария Холивуд и Лос Анджелис. И ги разказваше толкова сладкодумно и с този негов глас. А аз си казвах: „Как извадих тоя късмет?“. Как стигнах до това положение, в което Мигел Ферер, този истински холивудски благородник, ми разказва истории какъв е бил градът преди… Той беше не само толкова умен и талантлив, но и син на Хосе Ферер и Роузмари Клуни. Като дете слушах Роузмари Клуни, тя остави отпечатък върху първата ни група. Възможността да работя с Мигел беше дар. И всеки път, когато с Дейвид говорим за „Туин Пийкс“, неизбежно стигаме до това колко безценно е било времето с Мигел и с героя му Албърт. Актьорската работа с Мигел е като майсторски клас: да го наблюдаваш как работи, как се подготвя, да си с него, докато си казва репликите. Да работиш с човека Мигел беше един невероятен дар: заради характера му и заради опита му. А и на екрана той е толкова свързан с моята героиня, все едно винаги ще сме приятели. Това е наистина ценно и се чувствам много благодарна.

Превод Яна Пункина