„Хищници в мрака“ на Том Форд е смес от два жанра и съчетава две пълноправни сюжетни линии… В рамките на Киномания 2016.
Добрите трилъри често съдържат драма. Добрите драми обикновено не се нуждаят от трилър. Някои изключения заслужават специално внимание. Такъв е случаят с „Хищници в мрака“. Освен че е смес от два жанра и съчетава две пълноправни сюжетни линии, вторият филм на американския дизайнер Том Форд е истинско малко бижу от неизяснени емоции, съспенс, изобретателност в психологическия тормоз и преговор на оригинални кинаджийски похвати.
Всичко започва като драма, донякъде семейна или по-скоро някаква криза на средната възраст, с главно действащо лице галеристката Сюзън. После се вмъква трилърът за Тони Хейстингс и неговото семейство – един роман, който Сюзън започва да чете. Тук не става дума за класически „филм във филма“ (или „роман във филма“), защото историята на Тони няма нищо общо с реалността на Сюзън, и все пак тя открива обезпокоителни паралели в тази книга, написана от бившия й съпруг Едуард. Постепенно се оформят три психологически пласта: този на всекидневието (реално или литературно), в което Сюзън страда от безсъние и професионална неудовлетвореност, а Тони търси справедливост и отмъщение; вторият, в който Сюзън потъва в романа, стресира се от потенциалните прилики между фикцията и реалността и си припомня връзката с Едуард, приключила преди 19 години; и третият, където писателят, режисьорът или поне зрителят внезапно осъзнава, че съществува и друга възможна гледна точка, според която литературният герой Тони не е изкуплението на Едуард, а на самата Сюзън… Става все по-психарско, нали?!
„Хищници в мрака“ е много рядка птица – драма, която използва трилъра с цел задълбаване в собственото си „подсъзнание“. Отношенията между Едуард и Сюзън постепенно изплуват от мъглата на спомените и мимоходом изясняват на зрителя (и на самата Сюзън) как амбициозната бъдеща художничка се е превърнала в преуспяваща перфекционистка, изолирана в самотата на кристалния си дворец. Същевременно линията с ръкописа на Едуард привнася жанрово разнообразие, още един образ на изтерзан самотник (всъщност два, ако броим и инспектор Боби Андес) и подобаваща доза объркване относно ефекта, който писателят е искал да постигне, превръщайки бившата си жена в: а) героиня на трилър и б) читател на история, изпълнена с алюзии от времето на семейния им живот. Ако държите да разберете пълната мотивация за случващото се на екрана, този филм може да ви изнерви (също както началният „пърформанс“ от тресящи се голи тела или протяжният психотормоз на пътя), но ако възприемете това изнервяне като похват за изостряне на чувствителността с цел улавяне и на най-дребните емоционални промени, диктуващи поведението на персонажите, сигурно ще простите всички своеволия на режисьора.
Още при дебюта си зад камерата със „Самотен мъж“ (2009) Том Форд даде заявка за сериозен творчески потенциал отвъд модните подиуми. Вторият му проект само затвърждава предчувствието за кинематографичния му талант, още повече, че и двата сценария са негови адаптации. Ако съдим по произведенията му, Том Форд сигурно е ужасно тъжен и самотен човек. Или пък точно обратното. Въпреки видимата прилика между двата филма на чисто емоционално ниво, те са изключително различни като конструкция и драматургична сложност. Сякаш семплата, общо взето линейна история за тъгуващия Джордж от „Самотен мъж“ е нещо като пролог към сложната, многопланова драма, в чийто епицентър попада уморената Сюзън. Общото между двамата протагонисти с напълно различен житейски път е внезапното пробуждане и осъзнаване, че смисълът на живота им се изплъзва.
„Хищници в мрака“ се отличава с грижливо премислени визуални решения и детайлно разработени персонажи. Стремящата се към съвършенство и постоянно развитие Сюзън се оказва изолирана в своя идеален свят, чието равновесие е нарушено с напредването на романа на Едуард. Постепенно и неуловимо се налага паралелът между нея и другите „нощни птици“, родени от въображението на съпруга й (в крайна сметка единственото обяснение, което получаваме за поведението на мародерите на пътя е, че нещо ги е подразнило в жертвите, а агресията им е била породена от обида и възможност да отмъстят). От друга страна, не знаем как се е променил Едуард през годините, разполагаме само с младежките спомени на Сюзън за един недостатъчно пробивен, недостатъчно деен за нейния вкус мъж и с Тони – главния герой от романа, който попада в чистилището на собствените си угризения. Много любопитен е и образът на инспектор Андес, безнадежден циник, изплувал сякаш от film noir, който предоставя възможност на Тони (или на Едуард) да си разчисти сметките с живота и поне веднъж да действа ефективно…
Естетиките на двата жанра, които се смесват в „Хищници в мрака“, поддържат дистанция през целия филм и свидетелстват за добро познаване на историята на киното. Светската драма на отчуждението не се смесва с психотрилъра, а се редува с него и зрителят прескача ту в едната, ту в другата реалност, търсейки следите, с които Едуард е свързал двата свята. Джейк Гиленхол е безупречен в двойната си роля, но дори когато не я виждаме на екрана, Ейми Адамс остава душата на филма.
