Емил Басат, „Радостите и тегобите на българската бохемистика. Портрети на преводачи“, изд. „Парадигма, 2023 г.

Литературата на Централна Европа е добре позната на българските читатели. За това си има причини, има си и обяснение. Ето го:

Българите, макар и с име на степно племе (някои смятат, че е кавказко), сме си славяни по език, което ни прави и славяни по живот. Домашното ни битие е славянско, ако решим да следваме откритието на Хайдегер, че езикът бил дом на битието. Е, има едни, дето не ни го признават славянството, броят ни за татари – скъпите ни братя северномакедонци; сърбите и те на моменти се обаждат със същото наплевателство. Вярно е още, че от време на време и ние се усъмняваме: Найден Шейтанов сякаш най-много, а в романа „Духовете на Цибрица“, вторият от трилогията на Георги Алексиев, писателят описва един офицер (Крум Мислиев), твърдо залагащ на прабългарското (през 40-те то е било тренд, не сме искали да сме славяни заради Хитлер, който ги е метнал във втората категория човеци). В днешно време Андрей Райчев пък издигна тезата, че от всички балканци (включени са освен гореспоменатите северномакедонци и сърби, също черногорци, босненци, хървати и словенци) единствени ние сме били хтоничен народ (пращайки по дяволите историческите свидетелства за вярванията на прабългарите). Но и оттук да погледнем, и оттам да го видим, излиза, че сред славянството сме някак особени, не баш в крак. От което следва, че и с взаимоотношенията си с тях ще сме малко по-така, на кестерме…

Може би защото сме дошли от изток, най си падаме по руснаците. Вярно, не всички от нас, има и такива, дето хич не ги долюбват. Стефан Стамболов – един от най-великите ни държавници, също. Прочее, той заради това е велик. Сложило се е исторически, но че към тях питаем едновременно и умиление, и отстранение – безспорно е. Бих казал, че дори ония, които най-силно им се кланят и челобитстват, и те им нямат кой знае колко вяра. Не е за чудене – руснаците може и да стават като народ, ама империята им е пълна скръб. А ние на империите им знаем и кътните зъби, имали сме си работа с две от тях – Византийската и Османската; империя ли е, недей ни я хвали. Че нали тъкмо заради империята едва сега открихме, че освен руснаци има украинци, че и белоруси, напълно различни от москалските крепостни. Добре че са Юрий Андрухович и Светлана Алексиевич, та да хванем разликата. Нея май само Путин и Лукашенко не я схващат, ама и това е до време – дните им са декемврийски, къси…

Към балканските си съседи сърбите имаме двояко отношение – от една страна, ни кефят, щото не им пука и са пердета, от друга – яли сме им попарата неведнъж и дваж, така че не преливат сърцата ни от обич. Дори без малко да ни вземат Видин, добре, че скулптурата на Андрей Николов е убедила английския член на Съглашенската комисия, журналиста Верлайн, който – когато вижда паметника на плачещия войник, пише, че народ, способен да издигне такъв монумент, не може да е така кръвожаден и коварен, колкото го обвиняват съседите му. Отърваваме се на косъм… За разлика от сърбите, пò си допадаме с хърватите, àко и католици; преди време българин, живеещ в Загреб, ми обясни, че винаги, когато между нашите два народа цари приятелство, Сърбия ще е нащрек и не толкова нахална. Колкото до черногорци и босненци, индиферентни сме, докато към словенците изпитваме тихо възхищение, най-вече заради спортните им успехи. Тъкмо по повод на тях чух фразата, че – за разлика от нас, случили на поробител (те са част от Австрийската империя, не от Османската). А северомакедонците, нашите братя по империя? С тях още не можем да се разберем дали сме съседи, които жестоко са се скарали, или сме от едно семейство, което не може да се понася. Ала и в двата случая повече се оплюваме, отколкото се обичаме…

Ако иде дума за обич, най-силна е към западните славяни и Централна Европа. Словаците са кажи го като нас – като видят зор, бягат в планината; в техния случай Татрите, в нашия – Балкана. За поляците какво да кажем? Те изглежда са единствените, които имат изразена аристокрация, кълняща се не в царя и робството (като руската), а в свободата и достойнството. Неслучайно в годините на социализма полската поезия се бе превърнала в образец за българската, а Полша – в страна, с която все се сравнявахме и винаги в наш ущърб – как ще ги стигнем поляците? Но ако има народ, който да обичаме най-много, това са чехите. Не само заради това, че когато тръгваме да строим съвременна България, те са първите, които ни се притичат на помощ с ум и умения, но и заради мекия им и благ характер (поне в нашите очи), постигащ целите си не с възгласи „На бунт! На борба!“, а с постоянство и търпеливост, с устойчивост и „мека сила“. Народ не на еднократното усилие, след което следват тишина и покруса, а на неуморното и от нищо несмутимо кротко трудолюбие…

Та това е причината да ги четем толкова чехите – искаме да ги разберем и – ако може – поне малко от малко да станем като тях. Мънинко само, ей тонинко…

Тази е и причината книгата на Емил Басат „Радостите и тегобите на българската бохемистика. Портрети на преводачи“ („Парадигма, 2023), в която той е събрал разговори с български преводачи от чешки език, да е най-дебелата от всички, публикувани от него досега. Включва 14 имена: Васил Самоковлиев, Людмила Кроужилова, Атанас Звездинов, Маргарита Младенова, Йорданка Трифонова, Владимир Пенчев, Анжелина Пенчева, Жоржета Чолакова, Гинка Бакърджиева, Радост Железарова, Добромир Григоров, Маргарита Симеонова, Александра Трифонова, Борислав Борисов. Заедно с чешката, другите две книги с интервюта на Емил Басат – „Българо-унгарски двуглас“ (2015) и „За Полша – с любов. Българските гласове на полската литература“ (2018), също са косвено доказателство за българските симпатии към Централна Европа – преводачите са се насочвали с най-охотно именно към тези страни, те най-много им пасват. И ги обичаме, и благородно им завиждаме. Както посочва един от бохемистите, Васил Самоковлиев: „Чехия за мен е втора духовна родина“. Атанас Звездинов го допълва: „Чехия е в сърцето ми“…

Затова нека чуем гласовете на преводачите, които най-точно ще обяснят какво е Чехия не само за тях, но и за нас, българите. Защото те, преводачите, знаят най-добре…

Васил Самоковлиев:

По-съдбоносно се оказа – и слава Тебе, Господи!, – запознаването ми с Прага! През лятото на 1967 г. десетина колеги ни изпратиха на езикова практика в столицата на Чехословакия за цял месец! Влюбих се в нея и това се оказа огромна, взаимна любов за цял живот!

Атанас Звездинов:

Тук си струва да отбележим, че книгата на бъдещия нобелист [Ярослав] Сайферт през 1968 г., издадена у нас, е първата му преведена книга със стихове в чужбина (книгата е в превод на Вътьо Раковски и Димитър Стефанов, 1968).

Маргарита Младенова:

В групата ни имаше и едно момиче, което знаеше отлично чешки, защото бе живяла в Прага с родителите си, така че като ги чух как си разговарят двамата с преподавателя, разбрах, че няма да се местя никъде, ами ще следвам Божия пръст, за да мога и аз в един далечен ден така да си приказвам с хора от Чехия.

Йорданка Трифонова:

За отношението на българите към чехите като напредничав и приятелски народ можем да съдим от един детайл в „Под игото“ – в Бяла Черква българският революционер Муратлийски избира за прикритие името Ярослав Бързобегунек, австрийски чех и фотограф.

През 90-те години чешки език у нас се изучаваше толкова много и толкова активно, че чешкият социолог Зденек Пинц ни нарече страната, в която „чешкият е световен език“.

Владимир Пенчев

[Н]ашата бохемистика беше (а и си остава до голяма степен) върхова…

Анжелина Пенчева

Но ценя високо чешкия несломим дух, устоял на ред драматични, съдбовни исторически изпитания, създадената от чехите култура, чешката сериозност, коректност и порядъчност.

Добромир Григоров

В българската преводаческа традиция има трима носители на престижната чешка награда „Премия бохемика“, която се дава за популяризирането на доброто име на чешката култура зад граница, и това са Вътьо Раковски, Маргарита Кюркчиева и Анжелина Пенчева. Наградата се дава на бохемисти от цял свят и само България и Полша имат повече от един носител.

Маргарита Симеонова

С чешкия език границите на моя свят се разшириха още веднъж. Той ми дава възможност да опознавам отблизо една прекрасна страна с даровити хора и богата култура.

За мен Прага е преди всичко неизчерпаема културна съкровищница – с Карловия университет, който е основан през 1348 г. и е един от най-старите университети в Европа, с останалите висши училища, със своите паметници, библиотеки, музеи, галерии, концертни зали и театрални сцени.  

Александра Трифонова:

За Чехия – като природа, култура, литература и още, и още, и още мога да кажа само хубави думи, да отида да живея и работя там – беше неосъществената ми мечта.

Борислав Борисов:

Бохемистиката за мен е съдба, чувство за принадлежност към една колкото близка, толкова и далечна от нас култура.

Бохемистиката е съдба, Чехия е съдба, чешката култура е съдба… Една славянска съдба с висока култура, която – слава на Бога! – е неизкоренимо преплетена с българската; в това отношение книгата на Емил Басат е красноречива.

Красноречива и безценна…