Начало Идеи Гледна точка Съдбоносните дилеми
Гледна точка

Съдбоносните дилеми

1377
Ойген Фишер (в средата) като ректор на Берлинския университет, вляво е Алберт Дерихсвайлер, а вдясно – Франц Бахер, 1934 г.

В основата на престъпленията на нацизма стои расистката евгеника. Тази наука се превръща в идеологически инструмент на нацисткото управление. Така расизмът, а не националната или социалистическата идея става определящ в националсоциалистическата идеология.

Движещите причини и на двете най-големи престъпления на Третия райх – унищожителната война и Холокоста – са продиктувани от тоталния расизъм, издигнат в култ и насочен срещу низшите раси, които трябва да бъдат ликвидирани. Именно заради расизма жертвите на политиката на Райха са в такива огромни мащаби. Изтреблението на „непълноценните“ раси се извършва с индустриални средства и размах както по фронтовете на войната, така и в газовите камери. Освен това в Германия се извършва и систематично изтребление на „негодните индивиди“.

Нацистката евгенична политика, наречена „расова хигиена“ или „расово подобрение“, е насочена не само срещу евреите. Тя се прилага срещу циганите, славяните, непълноценните индивиди, в брака, ражданията, абортите, медицината и в частност психиатрията, социалната дейност, правосъдната и образователната система и пр. На практика няма област от живота, в която тя да не е провеждана и да не взема жертви. Шизофреници, епилептици, психично болни, глухи, слепи, хомосексуалисти, транссексуални и пр. по веригата на наследствеността са насочени към елиминиране чрез принудително стерилизиране, насилствени операции или убити по програмата за евтаназия „Aktion T4“.

Към всички тези дейности не бива да гледаме от днешна гледна точка и да подхождаме според днешните критерии. Светът се развива и променя и науката е един от най-динамичните фактори в тези промени, а през онези години тя не е била на днешното равнище. Подобни практики са съществували и в други страни. В САЩ, особено в южните щати, по онова време расизмът съществува, при това в много отношения закрепен със законови норми. В американската армия расовата сегрегация по време на войната не е изолирано явление. В СССР Сталин извършва масови депортации на цели народи, при които загиват милиони. Социалният дарвинизъм е идея, която се споделя от много учени по онова време. В никоя страна обаче расизмът не се проявява в такива гигантски мащаби и не достига до такива крайни форми, както в нацистка Германия.

Когато се засегне темата за евгеничните извращения, всички се сещаме най-напред за доктор Менгеле. Лекарят от Аушвиц се е превърнал в нарицателно, но той е по-скоро продукт на системата. Расовата идеология и расовата политика водят своето начало много преди неговите зловещи експерименти. Точно това е и причината неговата антихуманна медицинска практика да не се възприема нито в медицинските, нито в политическите среди, нито в обществото, доколкото достига до него, като нещо недопустимо или осъдително.

Расизмът не е измислен от Хитлер, но с появата си на политическата сцена той го премества от периферията в центъра. Още през 1920 г. в речта си „Защо сме антисемити?“ бъдещият фюрер обяснява за пръв път по-подробно своята расистка идеология. Когато е в затвора в Ландсберг през 1924 г. той за първи път чете научни трудове за принципите на расовата хигиена. Те му допадат, защото съвпадат с неговите убеждения, че нацията е отслабена и покварена заради вливането на дегенеративни елементи в нейната кръв.

Книгата, която оформя расистките убеждения на Хитлер, е „Принципи на човешката наследственост и расова хигиена“ от Ервин Баур, Ойген Фишер и Фриц Ленц. Той включва цели пасажи от този труд в книгата си „Моята борба“, която пише по същото време. Книгата на авторитетните учени оформя неговите маниакални идеи за създаване на „расова държава“. Още преди да започне да ги прилага на практика, той няма колебание, че „расовата държава трябва да гарантира, че само здравите могат да стават бащи“.

В тази връзка болезненият въпрос, на който е най-трудно да се намери отговор, е – как големи учени, специалисти, интелектуалци със световна известност, признат авторитет и безспорен принос в различни области на знанието и културата стават привърженици и сътрудници на тоталитарни идеологии и режими. Примерите са много. Имената са стотици. Тримата автори на книгата, която дава стимул на Хитлер, са само един пример.

Ервин Баур умира през 1933 г. и не е сътрудничил на режима. Но Ойген Фишер, който в началото на XX век е виден учен и лекар със значителен принос в областта на антропологията, генетиката и евгениката, става член на Националсоциалистическата партия (по-късно му е предоставен статут на почетен член), интегрира се в нацистката система, участва в геноцидната програма на нацистка Германия и изгражда кариера, като основава и ръководи Института за антропология, човешка наследственост и евгеника, който по-късно е наречен на негово име. След като подписва клетвата за вярност на Хитлер, фюрерът го прави ректор на Берлинския университет и от тази позиция той съдейства за уволнението на преподавателите евреи. Водещ член е на Националсоциалистическата лига на германските лектори, изнася лекции редом с Гьобелс, подкрепя публичното изгаряне на книги, прилага принудителни експерименти и стерилизация на т.нар. „рейнландски копелета“ поради смесения им расов произход, продължава да издава книги, в които развива антиеврейски и расистки възгледи. За всички тези заслуги е удостоен с най-високото отличие в областта на науката – „Орловия щит на Германския райх“.

Но най-позорното петно върху името му са Нюрнбергските закони, при разработването на които са използвани неговите научни трудове. С влизането в сила на комплекса от закони през 1935 г. расизмът става официална държавна политика на Райха и всички, които не могат да докажат арийски произход, са подложени на жестоки репресии и ликвидиране. Последвалото по-късно „окончателно решение на еврейския въпрос“ е естествено продължение на расовите закони от Нюрнберг. Фишер заявява, че преследването на евреите не цели елиминиране на интелектуалната и икономическата конкуренция, а спасяване на германската раса от чуждестранни елементи. Той публично признава, че високо уважавани и ценни личности ще станат жертва на това, но нацията трябва да бъде спасена. Програмата „Aktion T4“ за масово убийство чрез насилствена евтаназия също се основава на принципите на расовата хигиена. Така на практика той е и подбудител, и участник в нацистките престъпления.

В процедурата по денацификация през 1947 г. той е класифициран като „последовател“, осъден е да плати глоба от 300 райхсмарки и продължава научната си дейност. Умира 93-годишен през 1967 г.

Другият съавтор на книгата Фриц Ленц, който е ученик на проф. Фишер, призовава за стерилизация на „най-неподходящата трета от населението“.

Как можем да си обясним сътрудничеството с тоталитарните власти на големи и безспорни учени и интелектуалци и как можем да го оценим? Въпросът е актуален и днес в контекста на усилващите се тоталитарни прояви на кремълската власт.

Тоталитарната система подлага на натиск и репресии всеки, който се отклонява от официалната линия. Инструментариумът е разнообразен. „Обикновените хора“ са обработвани от пропагандата, която ги залива от всички страни и от сутрин до вечер. Спасителните изходи са зазидани. Подходът към учените и интелектуалците е индивидуален – кариера или отлъчване. Дилемата е между прагматичния избор и моралните принципи. При когото надделее моралът, върху него се стоварва репресивният апарат с цялата му жестокост. Оцеляването е на ръба на възможното.

Дилемата може да се погледне и от друг ъгъл – ако един талантлив човек по морални съображения се откаже от кариера в някое тоталитарно общество, той печели морално, но цялото общество губи един нереализиран учен. Затова безспорно най-голяма е вината на тоталитарната система, който поставя хората пред подобни драматични дилеми. В тоталитарна Германия Вернер фон Браун работи за нацистите и неговите ракети убиват хиляди хора. След войната научната му кариера в САЩ е блестяща и ракетите му достигат до Луната.

Не мога да издам категорична присъда за вина и отговорност. Категоричен може да бъде само призивът да не допускаме и най-бегли прояви на тоталитаризъм.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, играни в страната и чужбина. Написала е романите "Емине", "Майките", "Адриана", "Марма, Мариам" и „Влакът за Емаус”. През 2007 г. "Майките" спечели Голямата награда за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и Чехия, по романа е направен и филмът „Аз съм ти”. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. През 2019 Теодора Димова стана носител на наградата „Хр. Г. Данов” за цялостен принос в българската книжнина. През 2019 излезе романът ѝ “Поразените”, който на следващата година се превърна в Роман на годината на НДФ „13 века България”, спечели наградата за проза „Перото” и „Цветето на Хеликон” за най-продавана книга. През 2023 е публикуван романът „Не ви познавам”, своеобразно продължение на „Поразените”. От 2012 е колумнист към Портал Култура. Есеистичните текстове са събрани в книгите „Четири вида любов”, „Ороци” и „Зове овцете си по име”, „Молитва за Украйна”. Носител е на Голямата награда за литература на СУ „Климент Охридски” за 2022, както и Вазовата награда за литература за цялостен принос през 2023.

Свързани статии

Още от автора