Да преминеш границата означава не просто да прекрачиш една черта. Картографски погледнато, може и да е така. Просто прекосяваш една от милионите линии, набраздили земната повърхност, какво толкоз.
Заминаваш, бягаш, прокарваш нова линия, както пише Жил Дельоз.
В реалния човешки живот, където политиката исторически картографира географията, нещата изглеждат другояче. Спомените ни от комунизма, пробудени от отбелязването на тези „25 години свобода”, са повече от показателни.
В този случай преминаването на границата означава нещо различно, дори безвъзвратно. В морален и физически смисъл. То е прекосяване на линията на хоризонта, отвъд която, ако успееш да я преминеш, се озоваваш в друг, чужд свят.
Тази граница не е само в загражденията, с които се сблъскват телата, тя е идеологическа, вдълбана е в умовете, откъдето се изличава най-трудно. Драматична е не толкова с теснотата, с промушването през иглените уши на телените мрежи, а със самия мащаб на разрива, настъпващ после.
Комунистическият проект, вкарал България в „лагера на социализма”, вътре в който всяка страна се подразделяше на по-малки лагери, е пример за това. Другия път, като се поуталожат мислите ми, ще опиша какво видях и разбрах наскоро на остров Персин, в лагера край Белене.
Днес обаче искам да ви върна към „прекрачването на границата” с помощта на киноразказа, защото от 21 ноември тръгва по кината един нов български филм, който наистина си струва да видите – „Съдилището” (реж. Стефан Командарев), спечелил Златна роза на 32-я Фестивал на българското игрално кино във Варна.
„Съдилището” е не просто филм за границата, това е филм за съвестта, която времето не погребва под отломките на отминалото.
Казвам го, спомняйки си каква вълна от възмущение отприщи през 1994 г. филмът „Граница” на Християн Ночев и Илиян Симеонов, по сценарий на Емил Тонев. Тогава показаната на екрана история за погранична застава, която постепенно превръща Попа (Петър Попйорданов) от войник в убиец, отприщи нещо подобно на истерия. Военните искаха да спрат филма, той беше даже заклеймен на пресконференция, дадена от правителството на Жан Виденов, заради „опорочаване на славното минало” и показване на „истории, които нямат нищо общо с действителността”.
Двадесет години по-късно филмът „Съдилището” на Стефан Командарев пак ни връща на границата, ала сменя гледната точка.
Героят на филма – Митю Петров (Асен Блатечки), който живее край турската граница, остава без работа и не може да обслужва задълженията си към банката. Мандрата, за която работи, фалира. Така той остава без препитание и безцелно кара насам-натам цистерната си за мляко, която също изплаща с част от кредита. Останалото е отишло за спасяването на болната му от рак жена, която въпреки скъпото лечение издъхва. В нейна памет вече безработният Митю гради чешма, в чийто надпис има правописна грешка, за която синът му Васко (Ованес Торосян), гимназист, не пропуска да укори баща си.
Тогава Митю Петров се вижда принуден да прекрачи „първата граница”, обръщайки се към Капитана (Мики Манойлович) – бивш негов командир в заставата, днес ключова фигура в трафика на бежанци.
Оттук тръгва и втората сюжетна линия на филма – на спотаения спомен за едно престъпление от времето на комунизма.
Раздираната от светкавици нощ и изоставеното караулно помещение връщат Митю към онзи ден на 1988 г., когато той като млад редник по заповед на Капитана ликвидира момче и момиче – двама източногерманци, едни от многото бегълци, опитали се в годините на соца оттук да минат Стената в търсене на свободата.
В прилив на цинично откровение Капитана не крие, че освен да изкарва пари на гърба на бежанците, той си връща тъпкано на тази страна, премахнала „неговата граница”. „Някога аз пазех пиле да не прехвръкне, никой да не си тръгне оттук. Сега ще наводня България с цялата измет на света, ще я превърна в клоака”, крещи той в пиянско откровение.
Така „вчера” и „днес” сменят местата си и филмът „Съдилището” прави връзката между тях очевидна. Очевидно е, че не само бедността е в основата на съществуващите канали и каналджии по границата. В дъното на целия този трафик са стари структури от бившите служби, осребряващи наученото. Без да им е нужно да вършат днес „подвизи” и показни убийства пред телените мрежи, но и без да се свенят да се отърват или зарежат някъде безпомощните бежанци.
„Няма да ги жалиш. Не спасяваме никого”, крещи Капитана. „Щом не може да върви – долу в „Съдилището”.
Тук е мястото да кажа, че филмът „Съдилището” е изграден въз основа на дълги теренни проучвания в Ивайловград, че героят на Мики Манойлович има своя реален прототип, а режисьорът е научил историята за „Съдилището” първо в Рудозем.
Киното е модел за разбиране, в който просветват истини, потулени в хаоса от жизнени ситуации. То провокира да се заговори за премълчаваното досега. Тепърва историците започват да говорят за жертвите, опитали се да прекосят границите на комунистическа България и платили за това с цената на живота си. Немският изследовател Щефан Апелиус смята, че в този период около 5000 източногерманци са се опитали да напуснат комунистическия лагер през България, а документираните досега жертви са поне стотина.
И разговорът за всичко това предстои. Едно ново поколение тепърва ще се връща към отговорността, която носят бащите и дядовците му. Така, както героят на филма Митю Петров е принуден да търси думи, с които да разкаже на сина си как е бил заставен от командира си да стреля, как не е искал, но се е уплашил. Обяснение, което едва ли някой син приема, нали никой не иска да е „син на убиец”.
„Съдилището” е филм, разкриващ какво се случва отвъд границите на миналото, което се опитваме да потулим.
Всяка граница предполага един ден да й се тегли чертата.
Ала за да настъпи този ден е необходимо разкаяние.
Едно от нещата, които най-трудно проумяхме през последните 25 години е, че за съвестта няма „убежна точка”.
