Доста отдавна беше, но сега отново се сетих за този разговор. При представяне на моя книга непозната жена ме изчака, докато свърши събитието, и ме заговори – трябва да напишете роман не само за майките, не само за бащите, но и за самите деца, за порасналите вече деца на тези майки и бащи, и моля ви, историята с моята дъщеря нека да бъде един от тези разкази, защото децата, които във вашия роман бяха жертви на своите майки, сега вече пораснаха и се превърнаха в мъчители на своите майки.
Всички грешим, без да го съзнаваме, отвърнах, или го съзнаваме прекалено късно, и грешим най-много към най-близките си, те са ни винаги под ръка, на тях можем да излеем целия си гняв, а пред майките ни това е най-лесно, защото сме сигурни, че ще ни простят. Жената скръбно поклати глава. „Майката е същество, предопределено да страда“, така беше написал един голям български писател. „… И нейната мъка изкупва всички възможни недостатъци в характера ѝ… В майчината прегръдка има някаква тайнствена топлота, някаква нежност, неописуема и прекрасна, която ви облекчава отведнъж, която ви вдъхва усещане за сигурност и спокойствие и която извира може би от първичния инстинкт на майката да продължава да закриля живота…“, успях почти дословно да цитирам любимия си писател.
Мислех, че с това разговорът ни ще приключи, но понякога хората са натрапчиви, неведнъж съм била заклещена и обградена, като под обсада. Има случаи, когато и търпението на търпеливите е подложено на изпитание. Но този случай не беше такъв.
Знаете ли, продължи жената, животът на дъщеря ми тръгна накриво, съвсем накриво, срина се, катастрофира, остана сама с двете си деца на другия край на света, без дом, без професия, без подкрепа, без работа, прибра се при мен заедно с децата си, аз изцяло поех грижата за тях, сега живеем заедно и животът ми се превърна в ад, защото колкото повече давам от себе си – грижи, обич, време, финанси, толкова по-голяма омраза виждам в очите на дъщеря ми, нямате представа какво е да гледаш очите на детето си и в тях да виждаш единствено омраза, като че ли аз съм виновна за нейния житейски крах. Още от рано сутринта дъщерята започвала да обижда майка си, че имала соцманталитет, че имала български манталитет, че той бил неизкореним, че трябвало да ходи на психолог по три пъти на седмица най-малко, че трябвало да се погледне какво представлява отстрани, обвинявала майка си, че я е обичала недостатъчно, винаги под условие, а сега се срамуваш от мен, говорела дъщеря ѝ от рано сутринта, срам те е, че имаш такава дъщеря, трийсет и пет годишна, с две малки деца, която яде от нерви и напълнява все повече, която е разпиляна и мърлява, която не вярва в ковида, която се е тръснала в къщата ти и ти създава проблеми, която с всеки изминат ден погрознява и прогонва всички около себе си със своята злонравност и злост, срамуваш се от мен, че съм грозна, дебела, без професия и без съпруг, и без дом, мечтаех да избягам далеч от теб, но се провалих и се върнах отново при теб, оказа се, че ти си моят дом, но аз мечтая отново да избягам от теб, мамо.
Каквото и да разказвате, вие не можете да престанете да я обичате, нали, каквото и да ви говори, отвърнах спокойно аз.
Колкото и да ѝ било тежко от тези обвинения, тя съзнавала, че в немалка степен те са верни и основателни и затова се стараела още повече да помага на дъщеря си, да се грижи за нея, да я успокоява, да бъде търпелива, да понася безропотно безобразното ѝ поведение, да не я наранява допълнително. Давала си сметка, че може би именно тази нейна пасивност е станала причина за грозните сцени, за грозните отношения между двете, но жената не откриваше друг начин да помага на дъщеря си, да я спасява ежедневно от фатален срив. Да, наистина тръгнах на психолог, но имам чувството, че напразно си давам парите, а те не са малко. Като че ли самата мисъл за психотерапевт действа терапевтично в началото като плацебо ефект, като психическа хомеопатия, но това е до известен момент, когато усетиш, че проблемът се е задълбочил още повече, че е добил застрашителни размери.
Тя стигнала до тези изводи, но не могла да стигне до решение. Може би затова се обърна и към мен. Може би с някаква надежда, че като ми разкаже, като я изслушам и като опиша историята ѝ, това ще помогне бремето да се разтовари и да се намери неподозиран изход.
Спомням си, че когато произнесох думата „бреме“, тежестта, стоварила се върху тази жена ми заприлича на безкрайно продължаваща бременност. Тормозът, на който младата жена подлагаше майка си, като че приличаше на несвършваща бременност – с нейните болки, неизвестност, напрежение, тежест. Но отвъд физиологичната бременност е винаги необятната надежда за радостта, която предстои, необятната радост. И на бременността е отредено да бъде девет месеца, толкова време е необходимо, за да узрее плодът. Но и толкова са силите и издръжливостта на майката да понесе бремето на бременността. И тези сили не стигат, и на най-добрата майка не стигат, ако бременността продължи цял живот.
Опитвах се да проумея в дълбочина – защо тази дъщеря постъпва така със своята майка. Защо майката, по природа най-близък човек, се превръща в най-мразения човек, в най-големия враг. От векове е известен конфликтът между поколенията, но той не обяснява докрай, даже никак не обяснява този конфликт на живот и смърт. В съзнанието ми проблеснаха думите, че „врагове на човека са неговите домашни“, но все съм мислила, че Христос ги казва в друг контекст и с друг смисъл. Мислела съм, че тези думи се отнасят до вярата, не съм допускала, че бойното поле на битката е толкова голямо. Може би защото лично не съм се сблъсквала с подобна враждебност.
Какво тласкаше дъщерята на тази жена към смазващия, деструктивен, парализиращ диктат? Житейският провал и гневът от него? Нетърпимостта към самата себе си? Очевидно в нейното съзнание има създаден друг образ на живота, който тя не е успяла да реализира, но дали този образ е създаден от майката или въпреки майката.
Омразата на тази млада жена всъщност концентрира омразата ѝ към света и я насочва към нейната майка. Вината на майката не подлежи на съмнение, тя е безспорната причина за нейната поява в този враждебен свят. Тя вижда в света само зло и през пламтящите ѝ очи, през убийствените ѝ думи се излъчва злото, преливащо от сърцето ѝ.
Тираничната дъщеря съди своята майка и това прави проблема екзистенциален. Когато човек обвинява, той извежда проблема на екзистенциално ниво. Обвинението е функция на Бога. Когато човек си присвои Божията функция на съдия, той в действителност започва да съди Бога. В лицето на своята майка озлобената дъщеря съди не само целия свят, но и неговия Творец. Майката усеща през погледа и през думите на дъщеря си, че това не е обикновен конфликт между родител и дете. Озлоблението на дъщеря ѝ още повече се усилва от нейното безсилие. Младата жена само може да обвинява, но нищо не може да промени. Вижда всички проблеми извън себе си и затова те нямат решение. Биха намерили решение единствено ако обърне погледа си навътре и започне да съди себе си. Но именно това беше невъзможното в ситуацията.
Разговорът ни продължи дълго, интуитивно усещах, че жената има нужда от помощ, каквато аз не мога да ѝ дам. Отношението на дъщеря ѝ се беше просмукало във всяка нейна клетка, беше изгубила сили както да се съпротивява, така и да търси изход. Със своята несъпротива майката постепенно беше влязла в ролята на гостоприемник за вируса на злобата, завладял дъщеря ѝ. Дъщеря ѝ беше намерила механизма на проникване. Аз трябваше да покажа на майката механизма за защита. Майката не умееше именно това, а аз не успях да я убедя именно в това. Страшният съд щеше да бъде за тази майка много по-милостив от съда на нейното дете.
