Д-р Насър Хамид Абу Заид, изследовател на исляма, е можел да избере да положи религиозна клетва пред египетските съдилища, за да сложи край на делото срещу него, което занимава и разделя арабското обществено мнение в средата на 90-те години. Става дума за съдебно решение за разтрогване на брака му с неговата съпруга д-р Ибтихал Юнес, професор по френска литература в университета в Кайро. Причината? Като отстъпник от исляма, Абу Заид не може да е женен за мюсюлманка. Изследователят обаче избира по-трудния път, той не се поддава на натиска на онези, които искат да контролират умовете и душите на хората.

„Съд над мисълта“, така е озаглавен документалният филм, продуциран от телевизионния канал Al-Arabiya, в който се разказва сагата на професора по история на исляма, дръзнал да призове към религиозна реформа. Филмът проследява нишките на ожесточената кампания срещу него, проведена от ислямистки групи и лица, които го набеждават в незачитане на правата вяра. Станал неудобен в родината си, Абу Заид е принуден да емигрира в Нидерландия, където става преподавател в Лайденския университет. Може да се каже, че той е арабският аналог на Салман Рушди, автора на „Сатанински строфи“ и събрат на Абу Заид по критично перо. Обвинителите на Рушди също отправят срещу него закани за физическа разправа поради вероотстъпничество.

Всъщност „вината“ на Абу Заид е, че предлага рационален прочит на кораничния текст, изследвайки по-специално въпроса за метафорите в Корана. В исторически план той е продължител на диренията на мутазилитите[1] и на Ибн Араби, които пренебрегват табуто и се опитват да тълкуват свещената книга. За него е важно да се анализират знаковите системи в езика, литературата и културата с инструментите на семиотиката и други съвременни методи. Изследването му „Критика на религиозния дискурс“ (хабилитационен труд за получаване на професорско звание) е представено през 1995 г. в университета в Кайро. Но вместо научна оценка професорската комисия на Каирския университет, начело с ректора д-р Абд ал-Сабур Шахин, го обвинява в богохулство. В отзива си ректорът го упреква в силна враждебност към текстовете на Корана и Сунната, незачитане на делото на сподвижниците на Пророка Мохамед, отричане на божествения източник на Свещения Коран и дори в марксистко-секуларистки тези, както и във възхвала на Салман Рушди и неговите „Сатанински строфи“. Впоследствие кампанията продължава с призив на 20 религиозни учени (улеми) от Духовната академия „Ал-Азхар“ Абу Заид да се покае за своите идеи, противоречащи на разпоредбите на исляма.

Обвиненията на радетелите на традиционния ислям са следните:

1. Бунт срещу Корана и Сунната поради становището, че религиозните текстове оковават човека, унищожават неговата ефективност и подриват опита му, както и призив към освобождаване от властта на текстовете и авторитетите, които възпрепятстват процеса на развитие в нашия свят;

2. Поради становището, че Коранът е културен продукт, съставян в продължение на 23 години и принадлежащ на културата, от чиито корени е израснал;

3. Поради твърдението, че ислямът е арабска религия и като такъв няма обективна концепция;

4. Поради твърдението, че невидимото е основа на вярата и следователно тя щедро заимства от митовете и легендите на миналото.

В гоненията срещу Абу Заид се включва и група адвокати (ислямисти), които завеждат дело за насилственото му отделяне от неговата мюсюлманска съпруга, вследствие на което професор Ибтихал Юнес е принудена да емигрира в Нидерландия.

В крайна сметка Върховният съд на Египет го намира за виновен по следните обвинения:

– отхвърля вярването, че Бог е Притежател на Великия Трон, че Той, Всевишният, разполага Своя трон над небесата и земята, че Негови творения са Раят и Адът, ангели и джинове (демони), макар строфите на Корана изрично да потвърждават това;

– описва Корана като „културен продукт“, като отрича прецедента на появата му, неговото низпослание;

– описва Корана като лингвистичен текст (което предполага отхвърляне на твърдението за неговото получаване от Пророка Мохамед като Божие откровение);

– определя науките за Корана като реакционно наследство и атакува прилагането на шериата, описвайки го като ретрограден и реакционен, твърдейки, че именно шериатът е причина за изостаналостта и упадъка на мюсюлманите;

– твърди, че метафизичната вяра е продукт на разум, пленен от суеверията;

– твърди, че ислямът е арабска религия, с което се отрича общочовешкото му значение;

– твърди, че обстоятелството, че Коранът е написан на езика на племето курейши, е свидетелство за неговия „курейшитски“ характер (Мохамед е принадлежал към това племе);

– отхвърля Сунната;

– квалифицира следването на шериата като форма на поробване.

Въпреки това Насър Абу Заид се завръща в Египет през 2008 г. и попадайки в светлината на прожекторите, изнася четири лекции в Bibliotheca Alexandrina, една от тях е посветена на теологичното тълкуване на мутазилитите на Свещения Коран.

Днес Абу Заид е считан за един от най-важните мислители, посветили се на обновяването на ислямската религиозна мисъл, която според него остава в двоен плен: „на авторитета на религиозния текст и на авторитета на политическия текст“. Този двоен плен трябва да бъде отхвърлен, за да бъде освободена вярата от всички форми на фанатизъм, тероризъм и примиряване с тиранията. Наред с това едно ново и модерно разбиране за исляма би премахнало преградите пред универсалната комуникация и би направило възможно съвместното съществуване на религиите.

В произведението си „Концепция на текста, изследване на науките за Корана“, публикувано през 2014 г., Абу Заид разглежда „свещената книга“ като лингвистичен текст, който стои в основата на арабската култура. Поради тази причина арабско-ислямската цивилизация е описана като „цивилизация на текста“, „цивилизация, избуяла от „текста“ на Корана. Това обаче не накърнява историческия принос на поколенията, тъй като развитието на цивилизацията представлява „взаимодействие на човека с реалността и неговия спор с нея – с всичките ѝ икономически, социални, политически и културни структури“. И тъй като въпросният текст (Коранът) формира един от основните темели на арабската култура, той трябва да бъде интерпретиран, доколкото интерпретацията е другата страна на текста и представлява важен механизъм на културата и цивилизацията в производството на знания. С други думи, с религиозния текст трябва да се работи през призмата на неговите интерпретации. Неминуемо е подобен подход да разшири кръга на дискусията, в разрез с досегашното схоластично разбиране за неговата божествена окончателност и неизменно значение. Тъкмо напротив, третирането му като езиков текст прави възможна неговата научна реинтерпретация и осъзнаването на съдържанието му като историческо наследство. Такъв подход е диаметрално различен в сравнение с традиционния религиозен дискурс, възпроизвеждащ хадисите и т.нар. науки за Корана, както и словата на средновековните арабски предци.

Връзката между текст и култура според Абу Заид има диалектически характер.

В публикациите си той защитава тезата, че ислямското наследство не е независимо от живата, променяща се реалност, а по-скоро изразява духа на своята епоха. Връзката между текст и култура според него има диалектически характер. Тя трябва обаче да бъде анализирана обективно, за да се избегнат манипулациите на съвременните ислямистки разработки, които имат конкретни политически цели и пристрастия. Свръхзадачата на интерпретатора е „да излезе извън рамките на историческата си реалност и тревогите на своята епоха и да възприеме позицията на съвременниците на текста, за да го разбере така, както те са го разбирали в контекста на историческия език и епохата на Откровението“. Според Насър Хамид Абу Заид самите интерпретации варират в зависимост от времето и подходите на интерпретаторите, така че онова, което довчера се е считало за валиден аргумент, днес може да е отживяла реликва.

Ислямските движения в целия ислямски свят отхвърлят „всякаква модерна интерпретация на исляма“, особено ако тя засяга свещени текстове като Корана и Сунната на Пророка. Следователно самият термин „иджтихад“ (тълкувание) се е превърнал в плашило. За традиционалистите това е пътят за налагане на лични визии и идеологически заблуди върху значенията на свещения текст. Всъщност, контрира Абу Заид, това е страхът от обновление, основано на критичната мисъл, особено когато става дума за анализ на религиозен текст. Това според него е причината за категоричното заклеймяване на тълкуванията на Корана.

На практика става дума за сблъсък между два мисловни модела.

Първият от тях налага фиксация върху наследеното от вековете – преди всичко върху Корана, както и върху традиционните ценности и обичаи, датиращи от ранното Средновековие, въпреки че по такъв начин се зачертават достиженията на модерността и се прегражда пътят към бъдещо развитие. Отхвърля се всяка ценност, която търси промяна и развитие. Насър Хамид Абу Заид обяснява това вкопчване в миналото и в борбата срещу промяната с опита да се защитят определени лични интереси, застрашени от промяната. Подобна позиция е сред най-опасните модели на човешкото мислене, защото всеки опит за промяна се атакува от набор изфабрикувани и готови обвинения, най-тежко от които е обвинението във вероотстъпничество („такфир“), както се случва с Насър Хамид Абу Заид.

Вторият модел се основава на рационалистичния начин на мислене, опиращ се на съвременния научен инструментариум. Неговите привърженици и изразители не се противопоставят на религията, нито я отхвърлят, но я поставят в нейния исторически и логически контекст. Целта е религията да бъде поместена в контекста на наследената култура и да бъде освободена от буквализма на ретроградното ѝ препредаване от епоха на епоха. Абу Заид прави именно това, като подлага на критичен преглед историята на „ислямските науки“ и търси юридическите и философските отлики между различните ислямски секти. Това именно се оказва неприемливо за неговите критици, защото те се чувстват застрашени от всеки възглед, освободен от догмата.

Престъпвайки табутата, Абу Заид се позиционира като защитник на рационалната критическа тенденция в исляма и прокарва пътя за излизане от задънената улица, в която се намират не само „ислямските науки“, но и целият арабско-ислямски свят.

Мохамед Халаф е журналист, хоноруван преподавател във Философския факултет и във Факултета по журналистика на СУ „Св. Климент Охридски”, автор на книгата „Фауда. Колапсът на Близкия изток“ (2019). Публикуваният по-горе текст е откъс от новата му книга „Между Гог и Магог. Как Близкият изток се превърна в ничия змия“, която предстои да излезе.

––––––––––––––––––

[1] Муатазилити (ал-му‘тазила – „отделили се“, „обособили се“) – религиозно движение, основано в началото на VIII в. в Басра от Уасил ибн Ата и прераснало в първото систематично течение на ислямското догматическо богословие. Муатазилитите създават една толкова абстрактна идея за Бога, че поради тяхното крайно отхвърляне на антропоморфизма опонентите им ги обвиняват в „очистване“ на Аллах от всякакви атрибути. Те са крайни рационалисти и по отношение на възгледа за сътвореността на Корана във времето. Доминирани от умствената тенденция, те твърдят, че е задължително да се познава Бог чрез ума. Техните опоненти ги критикуват, че преувеличават използването на разума и го правят властелин над текста. По това именно се различават от салафитите[2]. Вж. „Ислямът. Кратък справочник”, Симеон Евстатиев, изд. „Изток Запад”.
[2] Салафизъм (от араб. салаф – „предтеча, предшественик“) – сунитско течение в исляма, чиито последователи се обявяват срещу елементите, привнесени в исляма от други религии или философски системи. Салафитите проповядват изначалното разбиране на исляма – чист ислям, и търсене на смисъла, изначално заложен от Аллах в Корана. Салафитите имат за идеал патриархалния, ранен период на исляма. Вж. Салафизмът в Близкия изток и границите на вярата, Симеон Евстатиев, изд. „Изток Запад”.