0
1963

Съединението прави силата

Вчера чествахме 136 години от Съединението. Но това епохално дело не е един ден, то е един завет.

Като завет за вечни времена от Съединението ни е останал националният девиз „Съединението прави силата“.

Съединението на Княжество България с Източна Румелия не беше извършено със силата на оръжието, а със силата на родолюбието от двете страни на границата на разделеното Отечество. Защото беше разделена територията, но народът си остана един и устремен към единство. Разединението беше извършено с дипломатически средства от външни сили, Съединението беше извършено без много дипломация отвътре. Разединението беше посрещнато от целия народ с болка, покруса и гняв, а Съединението беше всенародно дело и беше приветствано от целия народ с възторжена радост и готовност да бъде отстоявано. В същото време външните сили, които бяха извършили разединението, посрещнаха Съединението с неодобрение и готовност до го осуетят с подмолни дипломатически ходове. Съединението бе защитено от целокупния народ. Първата война, която води съединена България, завършва със съкрушителна победа и затвърждава Съединението. След като е защитено на бойното поле, то е затвърдено и на дипломатическото. То подбуди стремеж и другите откъснати части от българското етническо землище да се съединят с майка България. Съединението не само влезе в нашия национален девиз, а то самото стана всенародна национална кауза. Съединението на двете части на Родината обедини народа в една национална държава, в една национална кауза и една национална идея. От момента на съединението на двете части на България ние пишем Съединение с главна буква, както пишем България.

Главен вдъхновител, идеолог, организатор и деец на Съединението е Захарий Стоянов, титулуван от Вазов „историческия овчар“. В Съединението най-ярко неговото име е вписано в националната ни история. Личността му е ярка, заслугите му са много, но в Съединението той се откроява като национален гений. Не е пресилено, ако кажем, че без него не можем да си представим Съединението.

Разбира се, има и други прославени герои. Откроява се сред тях майор Коста Паница – герой от Априлското въстание, Сръбско-турската, Руско-турската и най-вече Сръбско-българската войни. Да споменем Дядо Райчо – майор Райчо Николов – единствената жертва на мирното Съединение. А най-колоритната личност е пленителният голямо-конарски пандурин Продан Тишков, който от Чарда става Чардафон, за да остане в историята като „Великий“. Увенчава го с тази титла именно Захарий.

Ако не бяха „Записки по българските въстания“, нашата представа за Априлското въстание щеше да бъде много по-бедна и бегла. Заслугата на „Записките“ за духовното възвисяване и спояване на българския народ могат да бъдат сравнявани единствено с „Под игото“. Но докато романът е художествена измислица, „Записките“ са художествена история. И то високо художествена! В тях е откроена както българската история, така и самата личност на автора – израсъл през краткия си живот от неграмотното медвенско овчарче Джендо до блестящ писател, пророк и осъществител на един велик национален идеал. Обяснението за чутовното Захариево израстване е в неговите велики учители Каравелов и Ботев. Но това е само частично обяснение, тъй като Захарий оставя далеч зад себе си много по-образовани революционери, публицисти и държавници. Той се разкрива пред нас със своето верую – „Светата истина ми бе знамето“.

Във всяко отношение той е съизмерим само с най-великите. Пак на Вазов е оценката, че „жилото на Свифта не е било по-опасно“. Затова неговият патриотизъм е така пламенен и възпламеняващ. Днес, когато заради словесна преупотреба, патриотизмът придоби крайно негативна конотация, още по-ясно виждаме колко чист и модерен е неговият патриотизъм. Той сякаш пророчески е предвидял и тази девиация на патриотизма и в Предисловието на „Записките“ пише: „От моите герои, истински патриоти, малко са останали днес живи, за да види потомството що ще каже патриот. Днес не е епоха на патриотизъм, а на гечинмек“.

Първият том на „Записките“ излиза в Пловдив през 1884 година. Успехът е изключителен. Но Захарий не остава в плен на революционната романтика от миналото. Целта му е да повдигне духа и да запали искрата за съединение с Княжеството. От пролетта на 1885 г. сформираният в Пловдив под ръководството на Захарий Стоянов Български таен централен революционен комитет се заема с активно пропагандиране на съединението чрез публикации в пресата. Във вестник „Борба“ той пише на 20 август: „Ние сме уверени, че когато се развеят нашите знамена за съединението ни с Княжество България, когато ние извикаме „Долу пашалъка!“, когато посегнем да извършим едно свято дело с цел благородна и висока, в интерес на прогреса и цивилизацията – то просветена Европа, която държи съдбините ни, ще да подпише нашия свещен акт“.

Захарий установява връзки с княз Александър, с майор Данаил Николаев, който командва пловдивското полково окръжие и спечелва тяхната подкрепа за делото. За доброто на България успява да помири Райчо Николов и Даниил Николаев, които били в натегнати отношения. БТЦРК планира Съединението да се осъществи между 15 и 20 септември. Извършва се преждевременно, но за щастие успешно. През нощта на 5 срещу 6 септември Захарий пише „Възванието“, с което ще се прогласи Съединението. В съединисткия кипеж Захарий като че пренася и продължава шеметния кипеж на Априлската епопея. Съединението се осъществява под същия девиз: „Свобода или смърт!“ За щастие, този път начинанието е успешно.

Призори на деня 6 септември старозагорският управител Атанас Илиев получава телеграма: „Стара Загора. Префекту. Провъзгласете съединението, уведомете Паница, запазете тишината, с главата си отговаряте. Съобщете на Паница да тръгва тутакси за Пловдив. За Временното правителство: З. Стоянов“. В спомените си той пише, че думата „Съединение“ му подействала магично. Магично е нейното въздействие и днес.

На същия ден княз Александър получава депеша в летния си дворец Сандрово: „Днес Съединението прогласено по цяла Румелия в името на Ваше Височество. Правителството съборено. Живейте! Ваши верни поданици. Временното правителство“. На 9 септември Князът изпраща телеграфическа нота до великите сили: „Старата Източна Румелия престана да съществува и народът ме прогласи за свой княз. Жителите на Българското княжество поискаха от мене единодушно да приема това назначение; като взех пред вид своя свещен дълг спрямо моя народ, аз приех чрез прокламация към българския народ“.

Подготовката на Съединението започва в по-широк мащаб, като целѝ цялостно разрешаване на българския национален въпрос – създават се комитети за общобългарско единство, за съединение със свободното Отечество и на останалата под османско владичество Македония. Но това е много по-трудно, тъй като Македония е в границите на Османската империя. Съединението с Македония остана неосъществено.

Още по-лошо е разединението, което раздира България от една година. С партизански цели България бе разединена, българи бяха противопоставени на българи с нетърпимост, която има аналог единствено в годините след комунистическия преврат през 1944 г. Като наблюдавам нажежените страсти през последната година, благодарна съм единствено, че не се стигна до изчегъртване на надписа на Народното събрания „Съединението прави силата“. Затова имам надеждата, че колкото и да е трудно новото съединение, един ден то ще се осъществи.

Съединението прави силата.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияСпомени за Съединението
Следваща статияПисма от Лондон