В току що отминалата неделя – първата след началото на Великия пост – в храмовете си ние чествахме Тържеството на Православието (над всички древни ереси). В следващата пък ще честваме св. Григорий Палама – богословът на исихазма. Намираме се следователно в едно особено православно време. Ето защо ми се иска днес да се вгледаме в един от най-възвишените образи, сътворени в лоното на православната духовност – „Троицата“ на преп. Андрей Рубльов, иззримостила по невероятен начин самата сърцевинна тайна на нашата вяра.
И тъй, веднага ще трябва да забележим, че онова, което придава неповторимата мистична съсредоточеност и въздигнатост на композицията от изображение на праобраза (гостоприемството на праотеца Авраам) в изображение на онова, на което праобразът е праобраз, са простите, незрими кръгове по хоризонтала и вертикала на образа, обособяващи и „засферяващи” Ангелите в една явена отвъдност, в едно тайнствено „тук”, което същевременно е „отвъд” и отвъд което е „всичко”. Колко удивително е това просто решение, променящо битието на образа. Незримите кръгове незримо извеждат композицията от Мамрийската дъбрава, от двора на Авраам, от звученето на гласовете под дъба и я засферяват в едно „небе на небесата”, отворило се тук, пред нас; едно „небе”, от което пространството на „този свят” отлита в отвъден хоризонт; едно „небе”, което се е иззримостило в своята трансцендентна и самосъсредоточена сфера през прозрачната завеса на праобраза.
Там е работата обаче, че нищо за иконата на Рубльов не може да се изрече еднозначно. Всичко съзерцавано на нея трябва едновременно и да се утвърди, и да се отрече от очите ни, които – потъвайки в нея – спонтанно и непрекъснато се намират в апофазата[1] на нейната зрима неизречимост.
Ето защо, тутакси след като постигнем идеалната засференост, само-вдаденост, самопогълнатост на Рубльовата „Троица” (символ на непристъпността и безстрастието на Трите Лица по същност) – в самото това постижение ние вече усещаме и нещо друго. Усещаме, че този премирен покой тече – тече, без да се нарушава, като сгъстено и даже интензивно вътрешно движение – енергия. И с тази непосредствена апофаза, очите ни оттук нататък непрестанно ще бъдат изпълнени.
Колчем те потънат в шеметния покой и „ситост” на композицията, толкова пъти те – в него самия – ще улавят и огромното вътрешно напрежение на „съвета”, на драмата, на жертвеното вричане. Колчем те постигнат царствената непристъпност на Три-Ликото Същество, толкова пъти ще почувстват и мощното течение и излъчване на енергии вътре в Него и из Него. Ще постигат зримо онова, което и изповядва православното богословие – Бог, непостижим и абсолютно трансцендентен по същност е изцяло причастим, изливащ Се в тази Си същност чрез нейните енергии.
И тъй, направете опит: вгледайте се първо в групата на тримата Ангели като цяло, оставете очите си да потънат вътре в нея – в нейния покой и вижте – вижте, че в този покой самият този покой е струяща като трисвещен пламък енергия. Забележете, че склоненията на главите на тримата Ангели са много прилични на склоненията на пламъците на горящи една до друга три свещи, полюляни от диханието на собствения си зной. Така в един трисвещник внезапното, енергично люшване на пламъка на средната свещ надясно, вместо да духне този на дясната в същата посока, сякаш го възтрепва и привлича към себе си. По същия начин и на иконата главата на централния Ангел – извисена и склонила се към главата на седящия отдясно нему, го привлича в изразителен поклон – почти въздушен, а вихърът на топлината от техния беззвучен диалог обхваща и Ангела отляво, който дълбоко се накланя – заслушва се в това безмълвие… В тази неизходна обособеност, в тази самопогълнатост е пълно с живот – тайнствен и нечут като полюшването на пламъка на трисвещник и пак като него – интензивен, жарък, горящ живот.
Това е така и същевременно – не е така. Защото тук ние веднага се срещаме с неописуемите очи на Ангелите. Ако в скланянето на главите и в ореолите около тях ние почти физически усещаме прожегването на пламъка, не може да има нищо по-бистро, по-бездънно, по-метафизически-ефирно от тия неизразими очи. Какво зрем ние в тях? Не виждаме ли първо една съвършена съсредоточеност – една вгледаност изцяло навътре, сякаш само вътре изобщо се разгръща всичко и отпред – няма нищо? И веднага, тутакси, в същото време – те и не са в себе си – те са екстатични, пределно екстатични очи, вперени отвъд края на една отворена пред тях безкрайност. Не виждаме ли, следователно, една само-вглъбеност, която е съвършен екстаз; един екстаз, който е абсолютна само-вглъбеност? Очите ни, вглеждайки се в тези на Ангелите неволно извършват апофаза – виждат апофатически. Не са ли те накарани по този начин от Андрей Рубльов, загадъчно да постигнат богословската антиномия на вседържителността и все-промислителността на Бога-Троица? От една страна, очите на Ангелите сякаш изобщо не гледат навън – те нямат нищо вън от себе си, напротив – те имат всичко в себе си, в собственото си същество и всичко зрат и знаят в собствения си дух. И това е тъй, защото иконата ни представя символически Трите Лица на Бога „в Когото е всичко”. От друга страна обаче, погледите на Ангелите са отворени и в една безконечна, мета-физическа далечина, в която съзерцават светлото зрелище на все-разрешеността на цялата история, на цялото време. И това пак е тъй – защото от иконата ни гледа Бог-Троица, Който е и съвършен и всегдашен Промисъл за Своето – „отпуснато” в свободата му творение. Не само цялото пространство на всемира е раз-творено в този Промисъл, но и цялото време на творението – от началото до самия му край – е из-текло във вездесъщия му поглед. Бог съзерцава недостижимите „предели” на цялото пространство и време и вижда онова неизразимо „отвъд” тях, заради което ги сътворява и промишлява. Погледите на Ангелите са едновременно абсолютно самовглъбени (те зрат всичко в себе си самите) и съвършено екстатични (те про-зират отвъд всичко съществуващо).
Но с това все още не е изчерпано богатството на тия невероятни очи. Едно друго „и да и не” ни гледа от тях. Защото ние без съмнение виждаме в тях дълбок, абсолютен покой („покоя на съботата”). И щом го видим – тутакси, в него самия – виждаме и мощното напрежение, величествената, буреносна печал. Наистина, ако се вгледаме по-продължително в очите на който и да било от Рубльовите Ангели, ние ще потънем в покой, който почти ни потапя със своята мощ. Така очите потъват в световъртежно-спокойната синева на високо, полуденно небе. И да – спокойствието в тях е тъй пълно, тъй повече от пълно, че действително – поражда световъртеж: главоломно спокойствие. И ето, в самия този парадоксален израз, който изричаме спонтанно, ние вече артикулираме противоречието. Тъй като излъчваното спокойствие наистина е главоломно, световъртежно, то вече и вдъхва страх – страховито е, пронизано е извътре от мълниите на неизречим драматизъм и даже – трагизъм. Пред нас е съвършена икона на Троичния Бог, Който, при все че е абсолютно безстрастен, открива царствено-невъзмутимите Си недра като място на Кръстна Жертва – Жертва, в която и постигаме Неговата трансцендентна величавост. И понеже – според откровеното на вярата – Агнецът е заклан в небесата „от създание мира”, то и Жертвата – пред-временно, вечно вече из-вършена и за-вършена в Божия Промисъл, се съзерцава в неизразимото тъждество на покоя и трагизма, на трагизма и покоя, струящи от промишляващите очи на Три-личната Единица. Промисълът в очите на Рубльовите Ангели е вечната прозряност и раз-решеност на творението – откъдето, онтологичния покой в тях, и същевременно – той е разрешеност чрез решена и самовъзложена Жертва – откъдето пък величественият им трагизъм. Ето тази неизразима антиномия е иззримостена в очите на Ангелите в Рубльовата„Троица”, тези невероятни очи.
И тъй, в склонеността на главите една към друга се чувства размисъл, решителност, воля, докато в очите се лее покой и невъзмутимост. Забележете как тази антиномичност е продължена и в цялостните пози на тримата Ангели. Забележете колко изразителна сила има в техните плещи и в торсовете им. Торсовете на тримата са мощно-експресивни. Видно е, че всеки един от седящите излъчва чрез позата си на трапезата, чрез обрата й – послание към всеки друг и същевременно – отеква, поема на плещите си мощното излъчване на другите. Ако склонените една към друга глави си шептят и се вслушват в безмълвните трептения на „пламъчната” беседа, торсовете си повеляват и се покоряват. Това е видно, това е невероятно изразително, но… вижте – до такава степен няма и никакво усилие, никакво напрежение в позите, та сякаш Ангелите и нищо нито обсъждат, нито решават, нито повеляват, а всъщност – почиват, почиват в царствените си осанки един до друг и един с друг. Ето защо – тутакси след като сме видели, че на иконата Тримата се обричат на драматично, решаващо дело, ние трябва да признаем, че те и никакво, никакво усилие не извършват в този момент. Волята им е пределно, напълно прозрачна един за друг, те са в пълно, в повече от пълно съгласие помежду си и това е също толкова ясно видно на иконата.
Та вижте колко царствено извисен е Ангелът в средата, вижте колко строго изправен на седалището си е този, седящ от дясната му страна, колко мирен в грацията на поклона си е седящият от ляво. Да, това е угощение, това буквално е трапезата на вечния „съботен покой”, покоя на съботата, в който Бог отвека почива от „всички дела на Своите ръце”. И в същото време пак, отново, както го и открива Сам Синът Божий за вътретроичния живот: „Моят Отец и до днес работи и Аз работя с Него” (Иоан. 5:17). Което и се зре в невероятната мощ на този „съботен покой”, в невероятната мощ на тия царствени торсове, осеняващи се и отекващи се един други.
Да се вгледаме сега в ръцете на Ангелите върху трапезата. По същия начин ние пак не можем да кажем еднозначно с какво са заети те. От една страна, тези десници безспорно извършват свещено-действия; но от друга – те и си дават знак за нещо, а от трета – също тъй почиват в дълбок, иератичен покой (особено тези на централния Ангел и на този, седящ от лявата страна на масата). Ръцете на тримата безспорно се угощават, обгрижват всяка своя съсед и затова жестът на всеки е подчертано канещ, посвещаващ, отдаващ. Можем да отбележим дори, че пантомимиката на ръцете е като че ли единствената недвусмислено артикулирана диалогичност – контрастираща в това отношение с безмълвната и чисто „енергийна” беседа на главите и торсовете. И все пак – и тук също – ако се опитаме да изразим конкретния смисъл на жестовете, ние ще бъдем принудени да признаем тяхната безкрайна енигматичност. Забележете, че всяка от десниците отправя своя жест колкото към Чашата в средата на масата, която е сякаш главната „тема” на тази пантомима, толкова и към всеки един от съседите. Ето вижте: централният Ангел като че ли посвещава и заповядва нещо на Ангела, дълбоко склонил се от лявата страна на трапезата. Но той прави своето повеление-указание чрез Ангела, седящ от дясната му страна, защото несъмнено нему той сочи левия Ангел. Или може би централният Ангел пита с жеста си Ангела отдясно – пита го нещо, свързано с левия Ангел? Но възможно е това сочене и изобщо да не е нито заповедно указание, нито въпрос, нито дори „сочене”, а да е благославяне на Чашата, лежаща между двамата му съседи. Вижте по-нататък: ръката на Ангела седнал отдясно на трапезата, като че ли до-артикулира заповедния жест на централния, потвърждава го, благославяйки Чашата за Ангела насреща си. Но наистина ли за Ангела отляво я благославя той, или за него и за Ангела в средата, който пита за нея? И отвръща ли той изобщо на жеста на средния Ангел или напротив, инициативата за цялата пантомима изхожда от него – от неговото благословение на общата трапеза?
Вижте накрай и десницата на левия Ангел. Тя като че ли отвръща на жестовете на двамата, но отговорът е изразен с такава прибраност на жеста в себе си, та може да се помисли, че ръката му и съвсем не участва в пантомимичната беседа, а просто почива на бляскавата повърхност на масата. Или пък посяга към Чашата? Или е посегнала към нея – тя, първа, а останалите двама си сочат един на друг този неин жест и го благославят. Изобщо – Чашата ли или Ангелът седящ отляво указва десницата на средния Ангел, или пък почива на трапезата? Кого благославя ръката на десния Ангел? Чашата, склонилия се към нея Ангел отсреща си, или изразената от средния Ангел воля за тази Чаша? Чашата ли приема ръката на Ангела отляво, или лежи в дълбока отрешеност и медитативна съсредоточеност в себе си? Ние не можем да отговорим с положителност на всички тези въпроси и не можем, защото жестовете на Ангелските десници колкото говорят, толкова и мълчат. Мълчат, защото са многозначителни и са многозначителни именно защото иератично мълчат.
Има една изящно-парадоксална и същевременно – богословски-изразителна динамика в безмълвния живот на трите фигури, която непременно трябва да забележим. Защото видно е, че техният живот е най-безмълвен и най-непостижим в най-словесното у тях – в очите и в лицата им. И същевременно – най-експресивен, най-многозначен е този живот в най-безмълвното – в пантомимиката на ръцете на Ангелите. С други думи – има едно парадоксално и значимо вертикално „проговаряне” на Троичната Тайна, която немее в очите и се иззримостява като жест, като знак – в ръцете на небожителите. Очите са самото Същество на Божествената Тайна (и затова в тях тя е тайна) – ръцете са нейната енергия, която я изявява (затова в тях тайната се излъчва). И антиномиката на говорещите очи, които безмълвстват и на безмълвните ръце, които говорят е дълбоко символична. Същността на онова, което е Троицата е непостижимо в Самата Нея, но то се откровява – в тази си непостижимост – в Нейното домостроително дело – делото на енергиите, на излитието на даровете от Жертвената трапеза. Забележете следователно, тази динамика в експресията на Троичния живот на Рубльовата икона. Погледите – в които е Божествената самост на Трите, вечният им общ Промисъл, са най-непристъпни, безметежни и самовглъбени. контактът с тях, а и контактът между тях – между погледите на Тримата – е най-неуловим. Плещите и торсовете – явяващи Божията мощ са царствено-самоудовлетворени и непоклатими, но вече са и осезателно лъхащи сила – резонансът от тях и между тях е доловим. Накрай – ръцете, свързани с Чашата (единственият „екстериорен” на тази духовна сфера „предмет”) – символизиращи делото Божие, предвечно решено и решавано в лоното на Троицата – са най-красноречиви, най-говорещи. Свещенодействието на Троичния живот се излъчва от техните изящно благославящи пръсти. Колко деликатно и колко парадоксално – като самото православно богословие – зримо богословие на същността и енергиите!
И тъй, може би именно предаването на тази антиномичност на същност и енергия в Троицата е главното чудо на Рубльовата икона – най-дълбокият извор на нейната неизречимост. Покой и беседа, предзнание и размишление, колизия и всеразрешеност, въпрошание и извечен отговор, начало на всички пътища и пределно осъществяване – какво е откровено на тази икона? Всяко едно от тези неща, и двете заедно или не просто и двете, а нещо трето, недомислимо трето? Какво е то? Можем ли да го изречем, да го „прочетем” на иконата – дори апофатически?
Да, то без съмнение е отрешеност, покой, мир, ситост, изпълващи затворената сфера на Тримата, но то също тъй несъмнено е и един колкото перманентен, толкова и интензивен, значителен сюжет, течащ в нея. На иконата, от една страна, не може да не се види, че дори тук да има някаква „перипетия” – всичко във връзка с нея извечно е из-вършило се и за-вършило се в покой за Тримата. И същевременно – не може тутакси също да не се види, че покоят е кулминация на „перипетията”, че в тази неподвижна кулминация именно „перипетията” се извършва, решава, завързва в драматичен възел. Първото се внушава от явствената вглъбеност на всеки един Ангел в себе си. Поразително е, но можем да се убедим от опита, който ни позволява съвременното представяне на трите фигури, репродуцирани отделно една от друга, че ако всеки от Ангелите бъде съзерцаван сам, в склонението на главата му, в позата му, в жеста на ръката му няма да се забележи никаква интенция навън. Всяка от фигурите ще явява самоотрешен, съзерцателен покой и всезнание. Всяко от Лицата на Троицата ще бъде – както е и според догмата на вярата – целият Бог, единственият Бог, освен Който няма друг. И същевременно – когато съзерцаваме Тримата Ангели заедно, ние не можем дори да си помислим, че те биха могли да седят един без друг. Те наистина и не са Трима, а Едно – от тези Три явявано. Едно – изричано и слушано от тримата заедно из-речение се изрича в техния отрешен покой; едно сложно, пре-мъдро и вечно обмисляно „изречение”, изпълнено със значимост и с огромен драматизъм. И все пак – „изречение”, което се знае – знае се от всеки един в него самия: цялото и от века.
И е съвършено безспорно, разбира се, че „беседата”, която безмълвно ехти между тримата Ангели, която тече между тях, е беседа за Спасението, за тайната на Евхаристийната Жертва. Това ясно се свидетелства от единственото „блюдо”, останало от праобразната трапеза на Авраам, което у Рубльов отчетливо е придобило вида на Чаша за Свето Причастие, превръщайки с това и самата „трапеза” в олтарен Престол. Не можем да имаме никакво съмнение за това, най-вече защото пред нас е икона на СветатаТроица, а Тя – в пълнотата на Трите Си Лица, Се открива нам само в домостроителството на Спасението и освещението – сиреч в „евхаристиен“, а не в „теориен“ план.
_____________________
[1] „Апофаза“ и „апофатично“ са понятия в богословието, указващи, в повечето случаи единствения възможен начин да се утвърди нещо за всепревишаващото всичко мислимо Божество – т. е. да се утвърди като се отрече всичко, което изобщо подлежи на утвърждаване.
