Към финала на филма на Спилбърг Оскар Шиндлер се свлича на колене и се разплаква, задето не е успял да спаси още десетима, още двама или поне още един човешки живот. След като е направил толкова добро, накрая плаче, измъчван от мисълта, че не е направил достатъчно добро.
Епизодът е покъртителен. Би могъл да ни се стори и пресилен – в най-критичния момент, когато той трябва да мисли за спасяването на своя живот, неговото съзнание е обсебено от мисълта, че не е спасил живота на още няколко други човека. Сцената би изглеждала пресилена само когато не мислим по неговия начин. През цялото време животът му е изложен на риск и на опасност, но той мисли не за това, а за спасението на другите. Харчи всички пари, които печели от главоломния си бизнес, за да откупва и спасява човешки животи. Влага всичките си умения, интелект, връзки, хитрост в името на това, което е приел за кауза. Посвещава се и то изцяло. Не извършва еднократен акт, дейността му продължава години в една и съща посока, в един и същи смисъл, с една и съща цел. Не очаква никаква награда, никаква компенсация. Не го прави дори заради благодарността, която получава накрая, защото след като я получава, той я възприема като незаслужена. Когато получава благодарността, той не мисли за нея, а единствено за доброто, което е могъл да направи, но не е направил. Шиндлер превръща в конкретна и то ежедневна реалност понятието себеотрицание, което за нас е придобило отвлечено, теоретично, дори архаично и книжно значение. Но в неговия живот обаче и в постъпките му то е конкретно, реално, действено и ежедневно. В същото време остава неосъзнато от него, той не осъзнава действията си като себеотрицание и не то ги мотивира. Мотивира ги единствено добротата и съвестта му.
Двигателят на повечето действия на човека е всевластното его. Благодарение на неговия закон и инстинкт ние оцеляваме. Но когато човек е мотивиран от ценности, които са по-висши от оцеляването, тогава грижата и тревогата за другия изместват вездесъщото его на заден план. Това изместване остава незабелязано за съзнанието на човека, който върши добро. Доброто има и това качество – да не се изтъква. Защото когато се изтъква, то става користно и губи силата си. И не само силата си – губи същността си. Користта, интереса, ползата не могат да бъдат добро. Затова древният мъдрец Сенека казва, че наградата на доброто дело е самото му извършване.
Забележителното в тези финални сцени на филма е, че Шиндлер ни покъртва не с героизма, а с добротата си. Действията му са безспорен героизъм, но дори героичността отстъпва на заден план пред добротата му.
Добротата е самостоятелна категория в характера на личността. Добротата, която ръководи всички постъпки на Шиндлер, не е мотивирана от религиозни, културни, етнически, идеологически или политически мотиви. В много случаи тя дори се проявява въпреки религиозния, културен, етнически, идеологически или политически контекст.
Явява се парадоксът на крехкостта на добротата, която изисква толкова сила, за да бъде проявявана – оказва се, че сълзите на Шиндлер, а не силата и волята му, са същностен елемент на неговата доброта.
Добротата не изпитва нужда да бъде възхвалявана, но в същото време държи да бъде оценявана и не допуска да бъде подигравана. Тоест добротата съдържа и излъчва достойнство. Добрият човек не може да бъде селския луд или някой мухльо. Добротата не се заразява от злото, защото тя, освен добро сърце, предполага силен дух и силна воля. Затова добротата не бива да се бърка с обикновеното добродушие.
Добротата не може да се проявява в пасивност, затова не бива да бъде бъркана със смирението, макар то да я съпътства.
Добротата присъства във всички религии, но не по малко присъства и сред невярващите. Например Добрият самарянин от Евангелието – другородец и друговерец, който се погрижил за полумъртвия наранен и изоставен човек, след като покрай него безучастно минали и свещеникът, и левитът (Лук. 10:30-37). А съвременен пример имаме в лицето на Симон Вейл, която еднакво проявява доброта и като еврейка, и като атеистка, и като марксистка, троцкистка, анархистка и революционерка, и като християнка в края на живота си.
Повечето хора считат себе си за добри и желаят да бъдат добри, но малцина са тези, които проявяват добротата на дело. Ето защо, без да го има като цел, добротата е най-силното изобличение на конформизма, леността и егоизма.
Добротата сякаш е естествена както дишането ни. Тя сякаш не осъзнава себе си, няма чувство за себе си, няма чувство за самооценка. Тя просто съществува, тя просто се грижи за другия и го обича без да очаква нещо в замяна. Уникален Божи дар. Тя прави човека богоравен. Проявява се само към другия. Никога към себе си.
Ако нямаме висшия дар на добротата, ако нямаме сълзите на Шиндлер, поне да имаме чувствителност и благодарност за тях. Защото сълзите, сълзите като по чудо променят и прочистват всичко.
