„Съли: Чудото на Хъдсън” на Клинт Истуд – с документален заряд, между личната драма и съдебния трилър, без клишетата на филма-катастрофа.
Клинт Истуд вярва в Американската мечта, той харесва героичните жестове и явно (поне зад камерата) предпочита историите, вдъхновени от истински лица и събития (макар че Оскарите му дойдоха с „измислените” „Момиче за милиони”, 2005, и „Непростимо”, 1993). След „лошия вкус в устата”, който ни остави „Американски снайперист”, режисьорът се ориентира към друг щатски „герой по неволя”, в един далеч по-хуманистичен сюжет.
„Съли: Чудото на Хъдсън” ни връща към 15 януари 2009 г., когато полет 1549 на US Airways е принуден да се приземи пет минути след излитането си от летище „Ла Гуардия” в Ню Йорк и капитанът успява да „приводни” самолета с два повредени двигателя в река Хъдсън, при което всичките 155 човека на борда оцеляват. Филмът на Истуд е базиран на мемоарната книга на капитан Чесли „Съли” Салънбъргър.
Съли страда от кошмари как машината му се разбива в нюйоркски небостъргач и се измъчва дали е взел правилното решение. Дни след катастрофата американските медии не спират да шумят около чудодейното оцеляване и личността на спасителя, но пилотът не се възприема като герой, защото просто си е свършил работата. И докато съответната правителствена институция разследва обстоятелствата около повредата на самолета (причинена от ято птици, които буквално връхлитат двигателите) и аварийното му приземяване, твърдейки, че решението на Съли е изложило пътниците на опасност, капитанът все повече затъва в собствените си съмнения…
На 86 години неуморният Клинт Истуд се завръща зад камерата, открил не просто сюжет със зрелищен потенциал, но и история, която си заслужава да бъде разказана. Известен с републиканските си възгледи, режисьорът вярва в мита за скромния американски герой, а изборът на Том Ханкс за главната роля (не на последно място и поради физическата прилика с прототипа) позволява да се засили усещането за средностатистически гражданин, еднакво изумен от събитията, които са го сполетели, и от мястото, което съдбата му е отредила в своите непредвидими планове.
Обичайният режисьорски подход на Истуд се отличава с реалистична простота. В „Съли: Чудото на Хъдсън” обаче усещането за класически подход е по-скоро на пръв поглед, както е привидно и колебанието на сценария от кой ъгъл да погледне на историята: като портрет на един „обикновен герой”, разказ за избегната катастрофа или разследване за установяване на истината. Видимо лишен от събития – след като онова, около което се върти фабулата, вече се е случило – филмът е наситен с емоция, напрежение и качествени визуални решения. От друга страна, ритъмът му на моменти „издиша” и зрителите изпадат в онзи вакуум, характерен за кинобиографиите и екранизациите „по действителен случай”. Между придържането към реалния ход на събитията, изпъстрен с „паузи”, и изкушението да се насити сюжета с драматизъм, Истуд е уцелил доста любопитен компромис. Нарушавайки времевия континуум с придвижване напред-назад преди, по време и след падането на самолета, той успява да придаде на фабулата по-голям интензитет, отколкото тя реално притежава. В същата посока действа и разследването на капитанското решение на Съли, което създава съспенс, какъвто не може да се очаква около предварително известния изход от катастрофата. Така постепенно зрителят привиква с променливата динамика на филма, приемайки, че интригата не касае самото произшествие или последиците му, и интересът се съсредоточава върху всички прояви на посттравматичния стрес у главния герой (макар че трябва да признаем – линията със съпругата и семейството е доста хилава и слабо ефективна). Въпросът не е в драматичното „дали ще оцелеят”, нито в етичното „на каква цена”, а в чисто индивидуалното „взех ли правилното решение”.
„Съли: Чудото на Хъдсън” притежава документален заряд, който едновременно се усилва от медийния интерес към ситуацията и се тушира от игрални „трикове” като по-подробното запознаване с някои от пътниците, както в сценариите, които се стремят към повишаване на зрителската съпричастност. Между личната драма и съдебния трилър, избягвайки многобройните клишета на филма-катастрофа (не на последно място обвиненията и истерията), Истуд се съсредоточава върху епизода с принудителното кацане. Избраната наративна структура ни връща многократно към самата катастрофа, сякаш за да я погледнем от всички възможни ъгли или в търсене на „ключа” към осъществяване на чудото. Основната гледна точка е на Съли, но режисьорът се стреми към внушението за обективност, в което се концентрира и основната потребност на главния персонаж. 208 секунди, толкова продължава падането на самолета и всеки път, когато ги преживеем на екрана, те ни носят нова информация за ситуацията като цяло, за участниците в нея, както и за умението на Клинт Истуд да се възползва от кинематографичните средства за разказване на история.
„Съли: Чудото на Хъдсън” е емоционален, без да е излишно патетичен, успява да избегне капаните на популизма и постига добър баланс между документалната основа и игралната форма, благодарение, разбира се, и на актьорския си състав.
