1
860

Сънародници

 

denev

 

 

В този град птиците сутрин чуруликат тъй, сякаш пеят псалми.

Луната стои на небето дълго, след като е съмнало, и прилича на старинна сребърна монета.

Когато няма облаци, небето е толкова синьо, че за този цвят дори няма измислено име.

Тук кората на дърветата в парковете прилича на слонска кожа.

През зимата няма сняг.

Но духа силен пронизващ вятър.

По улицата, водеща към пристанището, растат кипариси и палми.

За парковете се грижат тъй, сякаш парковете са произведения на изкуството.

Градът функционира като часовник, който няма как да се развали.

Кварталните магазини принадлежат на китайци или на пакистанци.

Тук се намира онази катедрала, която сякаш е направена от дете, което си е играло със струйки мокър пясък. Кафето в заведенията около катедралата струва тройно по-скъпо от кафето в обикновените заведения.

Кафенетата също са притежание на китайци.

В този град бездомни кучета няма, но е пълно с домашни кучета. Всяко второ домашно куче е от породата мопс.

Хората са облечени леко, дори когато духа пронизващият вятър.

Светофарите не се развалят. Задръствания няма. Такситата са жълто-черни и приличат на оси. Тук таксиметровите шофьори не лъжат в сметката.

В стария град улиците са тесни по два разкрача. Вятърът издува прането, провесено над улиците в стария град, като платна на кораб.

По тротоарите няма нито една разместена плоча. Навсякъде има алеи за велосипедистите.

На витрината на рибния ресторант, пред който винаги се извива опашка, има аквариум, в който живее най-големият рак на света. Царят на раците. Ако ти се реди на опашката, можеш да влезеш и да поръчаш да ти го сготвят. Но ракът е толкова голям, толкова могъщ, толкова величав, толкова жив, толкова оранжев, че отминаваш. Та това е царят на раците.

Ако вдигнеш поглед към гълъбовото небе над летището, ще видиш, че там всяка минута излитат и кацат самолети.

Всеки ден има директни полети от София. Всеки ден тук кацат стотици българи.

Но аз срещнах един-единствен сънародник. Седеше на пейка в някаква квартална градинка и се топлеше на следобедното слънце. Познах, че е българин по това, че слушаше на транзистора си българска станция. Така разбрах, че в центъра на София, пред Съдебната палата, е имало нова стрелба. Спрях и се приближих към човека на пейката.

– Кого са гръмнали?

Човекът махна с ръка:

– Тия майката ни разгониха.

Изобщо не уточнихме кои са тия „тия”.

– Верно – казах. – Майката ни разгониха.

Разбира се, и той, и аз не използвахме думата „разгониха”. Използвахме друга дума.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияБаклава
Следваща статияКултурата срещу зрелището

1 коментар

  1. Вероятно е така. Вероятно така е изглеждал градът и по времето на Адолф, който „разгони“ майката на света, че и на нас косвено, довлачвайки в отстъплението си съветския ботуш. А и изрядно подстриганите алеи като че поканят разхождащите се за спонтанна лека маршировка. Сещам се тук за една случка в стария Несебър, също отдавна завзет от китайски и турски плажни стоки и кич,та седя аз и си рисувам църквата ( в Несебър всички кафенета са скъпи,тези край църквата -също),с типична украса за второто българско царство – пояси бели камъни, пояси червени тухли, осмоъгълен „фенер“-купол, зелени глазирани чашки, опасващи арките като украса, слепи ниши и т.н., прелест. И съзерцавайки слепите ниши – осровърхи,с типичен готически градеж, се подсетих за влиянието на кръстоносците и Савойския дук Амедей, мяркали се тъдява. Обаче в горния ред над тях има един фриз с … пречупени кръстове, да, съвсем в реда на нещата. И точно в същото време между моите наблюдения и църквата застана една група от застаряващи немски туристи, от онези с късите кожени панталони с тиролски еделвайсчета на презрамката отпред, с тежките центурионски сандали на бос крак, с прилепнали оредели светли коси над арийските черепи, с тънки, впити навътре устни,с ъгловати челюсти, сякаш са пъхнали настрани в устата си четката за зъби, с очила с голи необрамчени стъкла; мощни, едри, с яки прасци и огромни здрави задници, говорещи с меко баварско произношение ( няма да чуеш нещо като „Хамбурхгерхрр шпохрт ферхрАЙН!!! Зиг!“), които, гледайки с жив интерес , внезапно се стъписаха. Настъпи гробна тишина, чуваха се чайките чак от Китен…Аз си припомнях епизода от „Черния обелиск“ на Ремарк, в който немкинята вади със задник пирон от стената, когато ескурзоводката взе нещо да обяснява за „свастикен“. За миг дочух леко ритмично потропване, така ми се стори, но в почти веднага на немците им стана досадно и масово се отправиха в ресторанта с терасата отстрани, където поръчаха големите халби и завършвайки достойно куртурната обиколка. Даже очаквах да чуя: „Вехрт тхринк бихр, шлефт мит михр, вехрт тхринк вайн, шлефт алАЙН!!!!! Зиг!!“ и пр. Но за да завърша в нео-фхранкфухртски стил само ще апликирам още един щрих: рисувах и съседната църква, встрани на тясната уличка някакъв дебел ром бе разгънал декар с проснати оцветени екзотично пешкири, раци нямаше, ама имаше щампирани едрогърдести красавици и тигри, та тигри. по едно време ромът, заинтригуван дойде да позяпа какво правя и рече: „Изкуство, да му разгоня майката!“ . Разбира се, той не използва думата „разгоня“, използва една друга дума.