Как да разберем Русия в единството на двете ѝ лица – на мечтателния изнежен лентяй и на безжалостния към себе си и към другите ентусиаст?

Обломов на Иван Гончаров и Корчагин на Николай Островски – какво общо може да има между мекушавия господар лентяй и твърдокаменния боец на революцията? Колкото и да е парадоксално обаче Обломов и Корчагин са двете страни на един руски (архе)тип, изведен в цялостта си от Андрей Платонов. Името, което би подхождало на този обикнат от Платонов тип – сънуващият воин, – би трябвало да е сдвоено производно от двете им имена – Обломагин. Тъкмо това име-оксиморон е ключ към разгадаването на напрегнатата биполярност на руската литература.

1. Обловомка и Чевенгур

„Обломовщината” и „корчагиновщината” винаги са вървели редом сред определящите черти на руския характер, т.е. сънливостта, гражданска и трудова, неизменно е съседствала с воинската решителност и устрем. Как да разберем Русия в единството на двете ѝ лица – на мечтателния изнежен лентяй и на безжалостния към себе си и към другите ентусиаст? Да разпознаваме в себе си обломовското – липсата на чувство за реалност, загърбването на практическите работи, снизходителната търпимост към всяка инерция и застой – на това ние сме се научили отдавна. Но и Корчагин, с примижалото зад мерника око и пръста на спусъка, не може да бъде изхвърлен от Русия. Дори когато е повален от болестта, той е способен да се изправи, „да хване кормилото с две ръце”, „да разкъса железния обръч” и „с ново оръжие да се върне в строя” – за да „заблести и неговият щик сред щурмуващите колони”. (Как се каляваше стоманата)

Тайната на това родство е разкрита от Андрей Платонов – този най-народен от народните писатели. Гладните и решителни герои на неговия Чевенгур строят комуна, в която главен работник би трябвало да е  слънцето, а те да са негови равноправни и безгрижни храненици – нима това не е смайваща смесица от корчагински ентусиазъм и обломовска леност?! Те са готови за нечувани воински подвизи, само и само да може простият човек, отхвърлил игото на господарската принуда, нищо да не прави и да си живее като птичка божия под небето. Колко сили се хабят в името на революционната отмяна на всякакви усилия! В крайна сметка – всеобщо безделие, мръдване до комшията през падналите тараби и бране на треви – храната, дадена от Бога. Чевенгурската комуна с растенията и слънчицето като главни действащи лица, при пълната незабележимост и неодушевеност на хората, едва мърдащи от глад и мързел – да открием тук нещо общо с Кампанеловия град на слънцето е доста трудно, затова пък картинката много напомня за сънното царство на Обломовка. Хората са се затрили сред необятния природен простор – чисто и гладко се стеле пространството от прозрачните небеса до земните недра, оголено от плесенясала обвивка на суетната „цивилизация”. Разликата е само в това, че в Обломовка царят покой и затъпяваща ситост, а в Чевенгур – глад. Но тъй като и преяждянето, и изтощението еднакво успешно гасят жизнената енергия, контурите на двете идилии: помешчическата и комунарската, съвпадат – като позитив и негатив. Сякаш негативът, направен в средата на ХIХ век, е бил проявен след осемдесет години:

Всичко в селото е тихо и сънливо; вратите на безмълвните къщи зеят отворени; не се вижда жива душа… Напразно ще викаш, ако влезеш в къщата: ще ти отговори мъртво мълчание… Това беше някакъв всепоглъщащ, непобедим сън, същинско подобие на смъртта. Всичко е мъртво, само разнообразно хъркане във всякакви тонове и ладове се разнася от всеки ъгъл.

Нарядко някой ще повдигне сънена глава, безсмислено и смаяно ще се поогледа наоколо, пък ще се обърне на другата страна; или ще се изхрачи в просъница мижешката, ще примляска или измънка нещо под нос, и пак ще заспи. (Гончаров, Обломов)

Как да не разпознаеш тук Чевенгур!

Отвън погледнато, в Чевенгур нямаше комунизъм, той сигурно се беше скрил в хората – Дванов никъде не беше го видял – в степта беше безлюдно и самотно, а недалеч от къщите седяха сънливи всякакви… Всякаквите рано си лягаха да спят… искаха по-скоро да изтощят времето в сън…

Чевенгур се събуждаше късно: жителите му си почиваха от вековен гнет и все не можеха да си починат… Къщите бяха изгаснали – напуснати завинаги не само от полубуржоата, но и от дребните животинки; дори и крави нямаше никъде – животът се беше отказал от това място и бе тръгнал да мре сред степните буренаци… Всички болшевики чевенгурци вече лежаха върху сламата на пода, нещо мънкаха и се усмихваха в безпаметните си сънища… (Платонов, Чевенгур)

Хора в битки са се били, кръв са лели, знамена са вели – и за какво? За това стремглаво нахлуване в царството на сънищата, по-непробудни и от обломовските. „За Чевенгурска околия революцията беше завоювала сънища…” Жителите на Обломовка поне се трудят, за да имат питки и тлъсти карантии на корем – впрочем, без изобщо да обичат труда: „… Те търпяха труда като наказание, наложено още на праотците ни, но да го обичат не можеха и паднеше ли им случай, винаги изклинчваха, смятайки това за правилно и дори задължително”. Чевенгурци намират по-радикално решение – освободили се от господарите, те напълно скъсват с вредната привичка да се трудят и ограничават потребностите си до степните треви и цветя – за сметка на което си осигуряват безкрайно задоволство. 

В Чевенгур за всички и за всеки се трудеше слънцето, обявено в Чевенгур за световен пролетарий… трудът веднъж и завинаги беше обявен за последна отживелица от алчността и експлоататорско-животинското сладострастие, защото трудът спомага за появата на имущество, а имуществото – на господарския гнет; но самото слънце отпуска за живота на хората напълно достатъчни, нормални за живота порции, и всяко увеличаване на тези порции за сметка на нарочна човешка работа – подклажда огъня на класовата война, тъй като се създават излишни вредни предмети… Буренясалата степ… е интернационалът на тревите и цветята, който обезпечава всички бедняци без намесата на труда и експлоатацията.

Струвало си е навярно да повоюваш, за да обезпечиш до края на живота си, че и за бъдещите поколения такова „обилно хранене”. И най-вече – за да осъществиш онзи комунистически идеал, към който напразно са се стремили обломовци, несмогнали да ликвидират господарите и обстоятелствата, принуждавали ги да се трудят. Животът в Чевенгур, преустроен в съответствие с „правилните начала”, има всички достатъчни и необходими свойства на смъртта и слага край на всеки антагонизъм. „Добрите хорица разбираха живота единствено като идеал за покой и бездействие, нарушавани от време на време от разни неприятни случайности като например: болести, загуби, кавги, и между другото труд.” (Обломов) В обществото на бъдещето, което строят чевенгурците, този идеал ще се въплъти безпрепятствено, защото главното препятствие – трудът, ще отпадне в резултат на борбата. А с него ще спрат и караниците – няма да има за какво да се карат хората, загубите – няма да има какво да се губи, пък и болестите – всички вече са отболели. Спане и ядене, ядене и спане – така изглежда щастието за обломовци и чевенгурци – с тази само разлика, че последните ядат по-малко и спят повече.

Ето как мечтаят персонажите на Платонов: „Натъпчи се с овча лой и си леж, и си спи!… А на обед като те сгорещи боршът, като занагъваш месото, че кашата, че тиганиците… А подир ти се доспи начаса. Кеф!” Именно тази мечта е „вожд на гладните спътници”, но за нея трябва и да поработиш – като добрите хорица от Обломовка, където „грижата за храната беше първата и главна житейска грижа” Грижи много, затова пък и храната е по-добра: „Какви телета се угояваха за годишните празници! Каква птица се възпитаваше! Колко тънки съображения, колко въртели и грижи за отглеждането ѝ!… И така, до обед всички се суетяха и се грижеха – живееха такъв един пълен, забележителен мравешки живот”.

Затова пък подир обед суетата секва и животът става незабележим и тих. „И в къщата се възцари мъртва тишина. Настъпи часът на всеобщия следобеден сън.” Чевенгурците премахват този излишен, досаден промеждутък между две спанета: те изобщо си нямат гойни телета, а и дребните животни са ги напуснали – затова пък нищо не ги отклонява от потребяването на безплатните природни дарове. Те не ядат така добре, както мечтаят, затова пък спят по-добре даже от обломовците. „Пролетариатът…  едва мърдаше с последни сили”, за да достигне най-сетне в пълна мяра обломовския „идеал за покой и бездействие”. Така историческият прогрес върви по линията на разрастване на сънищата, та да бъде пренесена в тях цялата бедна действителност.

Нравственият прогрес – и той също е осигурен от материалните условия. В Обломовка няма крадци, но възможност да се завъдят има, дори невръстно дете лесно би могло да ограби сънливите ѝ обитатели – а в Чевенгур и без това няма какво да се краде. „Лесно би било да се окраде всичко наоколо… само да се въдеха крадци в този край” – е казано за Обломовка. Ако заменим „крадци” с „вещи”, ще имаме още един преход от XIX в XX век.

Празници на труда за чевенгурци са само съботниците – но тъкмо за да може трудът да бъде докрай изпразнен от съдържание, да се превърне в своеобразен обред, лишен от пряка производителна цел. „Ама това не е труд – това са съботници! – обясняваше Чепурни – А в съботниците не се произвежда никакво имущество – нима ще допусна аз такова нещо?! – това просто е доброволно разваляне на дребнобуржоазното наследство”. За чевенгурци цялата седмица е „не-деля”, както по волята на празнолюбивия руски език са нарекли цялата седмица, превръщайки я в поредица от дни на безделие. Затова пък съботният ден, денят за  „покой”, е превърнат в организиран „празник на труда”.

Сега става ясно защо още от началото на „великия почин” съботникът се състои в „пренасяне на греди”, „товарене на дърва”, „почистване на училищния двор”. Такъв е архетипът на тази работа – местене на предмети от място на място, без изобщо да се създава вредната „добавена стойност“. Отспали си през седмицата, в събота чевенгурците влачат плетове от къща към къща, за да могат с удоволствие пътем да разпиляват и малкото останало като „наследство“ от потисниците.

2. Сънуващите воини

Великите сражения, значи, са водени, за да бъдат изгорени в „огъня на класовата борба” потисниците и техните богатства, за да може след съботата на напразния труд да настъпи безкрайна не-деля, за да няма повече печалби и загуби, „за да спим и да не чувстваме опасност”. „Непобедимият от нищо сън, същинско подобие на смъртта” (Гончаров) при Платонов става още по-истински – той не просто е подобен, а е тъждествен със смъртта. „Вътре в къщата мужикът лежеше в празния ковчег и при всеки шум затваряше очи, като мъртъв… с всичките си  тъмни сили той се опитваше да спре туптенето на живота, но животът не спираше – навярно заради дългогодишната инерция” („Изкоп”). Ето, до такъв „покой“ е доведен народът от социално неспокойната му част: класовият бой е пролог към вечния сън.

Всъщност не само в крайна сметка, но и поначало дейността на чевенгурци прилича на кратък сън, когато лицето и ръцете на спящия нервно потрепват от вътрешно усилие. Така живее чевенгурският комрицар Копенкин, за когото даже комуната е само отблясък от една по-възвишена цел. Търси той праха на Роза Люксембург – да се прислони до него и да се поклони, и да отмъсти на световния капитал за гибелта на пламенната жена, въплътила съблазънта на метежа, на великолепието и на оргаистичното буйство на световните пролетарски сили. Тази платонична революционна еротика го гони по цяла Русия на гърба на неговия Росинант, кобилата Пролетарска сила. И в горите, и в степите, и в равнините, и в планините – навсякъде търси той следите на своята Дама-Роза, на своята Дулцинея. По жанр Чевенгур е рицарски роман, с всички полагащи му се мечти и подвизи.

Войнствеността и сънуването изобщо не се взаимоизключват – както показват епопеите от всички времена (Орландо у Ариосто, Риналдо на Торквато Тасо). Истинският воин, суров и безпощаден, лесно се поддава на омаята на съня. Кой е най-страшен за мюсюлманите, както е Копенкин за буржоата? – бледият и мрачен рицар, изцяло погълнат от видението на Пресветата Дева. „Той имà едно видение, недостъпно за ума” (Пушкин, „Живял нявга рицар беден”). „Роза! – въздишаше Копенкин и завиждаше на облаците, затекли се към Германия.” Воинът е човек на съдбата, но и сънищата съдбата ги реди! Изпратеното отгоре: късмет, знамение, предначертание – всичко се явява на воина в съня му. Така Ахил и другите ахейски мъже постигат Божия промисъл в сънищата. Истинският воин презира всичко цивилно и промишлено, добивано с мирен труд, също както го презира Обломов. Ризница или халат – все едно, само и само да не е уродливият цивилен костюм, който сковава тялото и не позволява нито богатирски размах, нито домашна разпуснатост. Трудът е главното звено, изпаднало между съня и битката, и тъкмо поради това те се оказват непосредствено свързани в руския живот. Ето, войната е свършила – и за довчерашния воин е непосилно да намери себе си в ежедневния труд. Онези, които не са паднали на бойното поле, а са седнали зад бюрата в канцелариите, преживяват своя трагедия. Да си спомним примерно „Усойницата” на Алексей Толстой и нейното отвращение към цивилния живот: амазонката е по-красноречив пример и от рицаря, защото дори вродената женска радост от мирното битие при нея е отровена от упояващия адреналин на боя.

„… Ставаше му скучно да живее без война, единствено и само със завоюваното” – разкрива Платонов душата на чевенгуреца Кирей. Наистина, няма нищо завоювано, против което да не можеш да воюваш и по-нататък – и дали това не е основната причина за задължителното „изостряне на класовата борба” след веднъж постигнатата класова победа? Отначало унищожават прекия враг, после косвения; отначало всеки срещнат, а после спътника си; накрая свършват със самите себе си. Цялото това досадно размотаване на дългото воюване обаче може да се съкрати и да се втурнеш към окончателното щастие веднага – ако „по-бързо изтощиш времето си в сън” (Платонов).

„И вечен бой – покоят само сън е”, Александър Блок, изглежда, е  отгатнал това сънищно начало на самия бой („На Куликовското поле”). Бихме могли да добавим: „И вечен сън, и боят само сън е”. Всичко в съня е невероятно и замайващо, както и в боя – и душата веднага получава онова, което иска.

Това, че обломовската леност съвсем не изключва корчагинската войнственост, а напротив, предполага я – личи още в образа на Иля Морумец: първият ни Обломов и първият ни Корчагин. Трийсет години преживял Иля, полегнал на печката, преди да препусне на воля в полето широко. Навярно неслучайно и Обломов е наречен Иля, пък и достоен е за Морумеца този Иля Илич Обломов – след това име се точи някаква лениво-сънищна следа от легендарното минало.

Ето къде са сплетени корените на тези така отдалечени разклонения на руската словесност – Обломов и Корчагин. А отново се срастват те у Андрей Платонов, където двата мотива – излежаването на печката и смъртният бой – вече не са представени от различни персонажи, а се сливат в странното, омагьосано състояние на рицаря, който не спира да мечтае и в самия момент на сражението: сякаш хем застинал в бяг, хем  препускащ на сън. Безразличието на народа към трупането на капитал и имущество, което ясно личи в неговата готовност за сън, за разсейване, за забрава – тъкмо то го превръща в безстрашен воин, винаги готов да зареже дребнавите грижи и да се строи под простреляното знаме. Копенкин и подобните нему копиеносци не знаят що е страх, не им е жал и за собствената плът – в края на краищата, това е все същото „буржоазно имущество”, придобито от белтък, мазнини и прочее „добавена стойност” на организма. Ето защо не обичат дебелите – те носят своя капитал в бедрата и тлъстините, а пролетарският човек трябва да изразходва тялото си в полза на обществото, чак до пълното му стопяване. Няма за какво да се жали, няма какво да се губи – нищо не сме натрупали ние в този сиромашки живот и затова сме винаги готови за друг. Сънят радва – смъртта забавлява!  

Това блуждаене на душата на границата между живота и смъртта е добре предадено у Борис Пастернак в стихотворението „Приказка” – за оня чудо-богатир, който спасил пленената от дракона хубавица. В пътуващия сюжет за Георги Победоносец поетът внася странен обрат, за да каже истината за своето време. Воинът, както се полага, побеждава дракона – но и самият той, а и красавицата, току губят свяст. Такова неочаквано развитие на сюжета липсва във фолклорните песни за храбрия Егор. Що за невероятна победа е това и каква е цената ѝ, ако победената смърт все още държи и воина, и девата в плена на побеждаващия ги сън?

Кон и змей – отдавна
не издават глас.
Конникът – припаднал,
девата – в несвяст.

Ту сълзи от радост
леят се – поток,
ту отново падат
те в съня дълбок. 

Ту са се свестили,
ту лежат на гръб
от сразени сили
и изтекла кръв. 

Но туптят сърцата
и ту тя, ту той
будят се за кратко,
после пак покой.

Това вече е не просто приказка, това е история. Датата под стихотворението е 1953 г.: драконът умира, а спасената красавица и самият воин спасител потъват в самозабрава и душите им се срещат в царството на сънищата.

Взор притворен. Сини
бездни, ветрове.
Бродове, години,
цели векове.

Така започва и така завършва стихотворението. Кой ли е онзи, комуто  тъй царствено се дреме, зад чии ли спуснати клепачи преминават цели светове и столетия? Това е самата душа на народа, която тъгува „подвластна на съня и забравата”. И не можеш да разбереш в тази „Приказка” освободителят ли е заспал „от загуба на кръв и сили”, или самата спяща красавица сънува своя освободител. Дали е сън след битката, или е битка в съня. 1953 година. А дотогава: осем години забрава след четири години битка. И столетия на преплитащи се битки и сънища.

3. Обломагин. Биполярността в руската култура

Векове наред руското общество страда от биполярно разстройство – не в тясно психологически, а в културно-исторически смисъл. При това маниакалното начало преобладава сред господстващите съсловия, по върховете на политиката и културата, докато народните маси са най-често в депресивно състояние, отразено в унилите, протяжни народни песни, в тъгите и жалбите, и най-вече – в безкрайното равнодушие към всичко.

Маниакалното личностно начало най-ярко се проявява в забележителните хора; всъщност именно силата на маниите и фобиите им ги изтласква на предна линия – такива са деспотите и революционерите от различни поколения. Хора упорити и неистови, обладани от една-единствена мисъл, те са „изцяло в нейна власт, тя е едничката им страст”. Във всички тях, при цялото величие на натурата и гениалната им надареност, е налице „пред-разсъдъкът на лелеяната мисъл”, т.е. една натрапчива идея, която изтласква всичко останало. Като че ли самата действителност е дотам несигурна, податлива и безразлична, че само с пределна концентрация на всички усилия – в една-едничка мисъл, в едно-единствено чувство – в нея могат да бъдат внесени смисъл и цел.

Във всяко общество има пропорционална част от социално активни личности, които се опитват да наложат своята идея фикс на всички свои съотечественици, че и на целия свят. Обикновено това са нелегални маргинални групи като „червените бригади” или езотеричните тоталитарни секти. В Русия тези „нелегали” идват на власт и започват да определят политическия и интелектуален живот на страната. Една от тези „бригади” и „секти”, както се знае, се изхитря да завземе страната и да решава съдбините на човечеството в течение на почти целия ХХ век. Възможно е това да е свързано с типа руска държавност, с необходимостта от усвояване на огромно поли-етническо пространство. Тук умерените идеи и действия не минават – за да бъде утвърдена и усвоена идеята, е нужен много силен натиск, нужна е енергията на изстъплението и неистовостта. Кое е тук първично и кое е вторично: изстъплението на личността или отстъпчивостта на пространството, неговата готовност да се разтваря и да поглъща? Трудно е да се каже. Манията завладява целия човек, подчинява всичките му духовни и физически сили в служба на една частна и ограничена цел. Такъв човек е много широк в основанията си, подхранвани от неимоверна енергия, и пределно ограничен в точката на прилагането им. Тази маниакалност събира две противоположни по смисъл понятия: партийност (от латинското pars – част) и тоталитарност (от латинското totus – цяло). Манията е тотална в своите претенции и партийна в точката си на прилагане, в нея частта и цялото взаимно се заменят. „Pars pro toto” – „част вместо цяло” е формула на манията. Колкото повече човек става по-голям от себе си в манията, колкото повече надхвърля мащаба на човешкото, толкова по-малък става той като цялостна личност. Затова съчетаването на сърдечна широта с умствена леност у него е така поразително. Широко зейнали зеници, неподвижно устремени в една точка: ямата на погледа е емблема на манията.

Този тип, взет като цяло, е депресивен и маниакален едновременно –  Обломов и Корчагин по същество са два стадия на една обществена психоза, преминаваща от маниакална възбуденост към депресивна потиснатост и обратно. Човек от този тип, с неговата сънливо-войнствена душа, би могъл да се нарече Обломагин. В произведенията на руската литература няма такъв персонаж, но въпреки това духът му витае не само над словесността, но и над цялата историческа съдба на страната. Понякога, макар и рядко, можем да го открием и като цялостен образ – при писатели като Николай Лесков и Андрей Платонов, които разкриват в своите герои великата сила на осъществяването – тези техни герои обаче действат като че насън, а не наяве. „Омагьосан странник” – такъв е Иван Северянович Флягин; но такива са и персонажите на Чевенгур и Изкоп: Александър и Прокофий Дванови, Копенкин, Чепурной, Чиклин, Вощев… Те и воюват, и безчинстват, и буйстват, но все като че в някаква омайна дрямка, като че без да помръднат, сковани, омагьосани, вцепенени от собствената си сила. Тази връзка между богатирството и неподвижността е предначертана, както вече споменахме, в образите от руските билини – не само Иля Морумец, но и Святогор. Мощно крачейки по родната земя, той с цялата си тежест  се вбива, сякаш враства в нея и повече не може да помръдне: самата му сила го прави безсилен.

Простря ръка Святогор към торбето презрамно,
а то ни се скланя, ни тръсва, ни клати.
И се вби Святогор до коляно в земята,
и по бяло лице не сълзи, кръв течеше.
Де се вби Святогор, там и не стана.
Тука му дойде и краят.

Разбира се, между Корчагин, който стои на поста си, и Обломов, който се валя на дивана, лежи пропаст. Само че националното съзнание и словесност винаги търсят опосредстване на крайностите. И ето че се ражда такъв персонаж посредник като Копенкин, който по корчагински стои и по обломовски лежи, неистово руши миналото и непробудно спи върху развалините му. Копенкин еднакво успешно се вписва в две като че ли несъвместими линии: Чапаев-Нагулнов-Корчагин и Манилов-Обломов-Сатин. В Копенкин се взират един в друг и внезапно се разпознават унтер Пришибеев и Платон Каратаев, Хлестаков и Рахметов, селянинът, изхранил двама генерали, и генералът – любител на коне и лентяй, неспособен сам да се грижи за себе си. „Копенкин не обръщаше внимание на вкуса на хляба – той ядеше без да вкусва, спеше, без да се бои от сънищата, и живееше от днес за утре, без да се отдава на тялото си… Той воюваше точно, но набързо, воюваше и спеше, и на кон, несъзнателно пестейки чувства за по-нататъшни надежди и движение.“ Като омагьосания странник, той е чужд сам на себе си. Копенкин не усеща нито тялото, нито действията си, които се случват сякаш от само себе си, докато умът му е зает с тъгата на „еднообразните спомени за Роза Люксембург“.

Копенкин е една от разновидностите на този вездесъщ, макар и трудно уловим Обломагин. Той се мярка навсякъде, а като цяло се изплъзва. Обломагин е обобщен характер-мит, в който писателите най-често схващат отделни черти. При това, ако класическата руска литература обича предимно депресивния тип от социалните върхове („излишният човек“ от Онегин до Обломов), то съветската литература предпочита маниакалния тип от низините (от Чапаев до Корчагин). В действителност разпределението на типовете е по-скоро обратното: върховете са активни, а низините – пасивни, но литературата обича да си играе с контрастите, да изобразява сънливия господар и жизнения, пъргав мужик. Да не би тъкмо поради това при Платонов, на границата между двайсетте и трийсетте години на ХХ век, този тип да е обрисуван така отчетливо? Низините заемат мястото на свалените върхове и внасят боен хъс в своя вековен покой: воюват – както спят, и сънуват сънища за подареното и всеобщото – затова и душите им така страстно се стремят към последния, решителния бой.

Но целостта на този тип е подготвена и проверена много преди съветското време – в самото взаимодействие на двата му компонента. Чертите на Обломагин се откриват в характера на най-забележителните личности, като трескава смяна на маниакално-депресивни състояния. Безпросветното униние се редува с невъобразими мечти; това определя както чудатото, скокообразно себевъзприемане на руските писатели, така и виждането им за Отечеството. В първото си „Философско писмо“ (публикувано в 1836 г.) Чаадаев се оплаква, че „ние нищо не сме дали на света и нищо не сме взели от него… от нас не излезе нищо пригодно за общото благо на хората“. А в „Апология на лудия“ (1837) определя висшето предназначение на Русия в сравнение с другите народи: „Да съзерцава и да съди света от цялата висота на мисълта“. Не по-малко красноречив пример е Гоголевото виждане за Русия: „Същите пустинни пространства, които навяваха скръб на душата ми, сега ме възхитиха с великия си простор, с това  широко поприще за дела“. Съзерцавайки едно и също пространство, душата „изведнъж“ се преобразява, изпада ту в униние, ту във възторг.

И все пак не е задължително чертите на Корчагин и Обломов да съжителстват в един човек – те прекрасно съжителстват в самото общество. Едни са обладани от мания, други страдат от депресия, и колкото по-маниакални са едните, толкова по-депресивни са другите.  Дори само един маниакален тип като Иван Грозни стига, за да вкара в депресия цял народ. От друга страна, самата сънливост на масите поражда плеяда от неистови будители, готови да извадят душата на народа, само и само да го накарат да се обърне от едната страна на другата – най-често от дясно наляво (Бакунин, Нечаев, Ткачов, Ленин…). Революционерите и тираните се отличават само по това, че маниакалността на първите е следствие от дългата народна депресия, а маниакалността на вторите – нейна причина. Впрочем нелепо би било да питаме психиатъра кое е първично и кое вторично: биполярността предполага съвместност на двата полюса. Точно така и историкът едва ли ще може да обясни дали инертността на народа води до маниакалността на лидерите, или неистовостта на върховете кара низините да се притаят и да застинат.

Така се разслояват на две не само социално-психологическите пластове, но и периодите в историята. В някои периоди преобладават маниакалните пориви: стремителни реформи, революции, преврати, нови начала, скокове. Тогава с един богатирски удар миналото се отхвърля назад – и нетърпеливо хапят юздите „конете-вихрогони“, доловили призива на бъдещето. Ще цитираме някои симптоми от медицинския справочник – нима те не пасват напълно на картината на обществения живот от 20–30-те години на ХХ век?

Приповдигнато настроение… необикновен порив за дейност… Повърхностни съждения, оптимистично отношение към собственото настояще и бъдеще. Болните са в превъзходно състояние на духа, усещат необичайна бодрост, приток на сили, не се уморяват… Ту се залавят за маса неща, без да завършат нито едно от тях, ту безредно харчат пари без да мислят, правят ненужни покупки, в службата се месят в работата на колегите си и на началството. Болните са много словоохотливи – говорят безспир, от което гласът им става дрезгав, пеят, рецитират стихове. Различни идеи се надбягват в главите им като на конни състезания. Интонациите най-често са патетични, театрални. Типична е завишената самооценка на собствената личност… Свръхценни са идеите за величие.

Това е характеристика не само на маниакалните периоди в живота на обществото, но и устойчив начин на мислене на неговите ръководни  слоеве, които по силата на „служебното си положение“ пребивават в състояние на „административен възторг“ (Салтиков-Щедрин). Да се захванат начаса с всичко, да се месят в чуждите работи, да държат несекващи патетични речи, да приписват историческо значение на постъпките си. Да сочим определени личности тук надали е нужно, такъв е събирателният образ на „активиста“.

Но после настъпва епоха на застой, упадък, безвремие, когато в съдбата на народа остава само унило точеща се следа от миналото  

Забелязва се потискащо безизходно униние… Всичко заобикалящо се възприема в тъмни краски; впечатления, които някога са доставяли радост, сега изглеждат безсмислени, неактуални. Миналото се вижда като верига от грешки. В паметта изплуват и се преоценяват минали обиди, нещастия, неправилни постъпки. Настоящето и бъдещето изглеждат мрачни и безизходни. Болните не се движат, по цели дни седят в една поза, с ниско обронена глава или лежат в леглото; движенията им са крайно забавени, лицата – скръбни. Липсва стремеж към дейност.

Такива са депресивните периоди, които според общите правила за протичане на болестта, се наблюдават в руската история по-често, отколкото маниакалните. Но едновременно с това подобно състояние е характеристика на определени обществени слоеве и на устойчивия им начин на живот – печално-еднообразен, без вътрешен импулс за дейност.

Такива пулсации има в историята на всяка страна, но на твърде малко места преобръщанията са с толкова голяма амплитуда и с такава острота. Разбира се, доколкото иде реч за обществото, тази биполярност е въпрос не на медицината, а на метафизиката, това е биполярност на самия културно-исторически модел в неговите болестни и саморазрушителни прояви.

Василий Ключевски обясни тази социокултурна особеност на Русия чрез редуването на краткия тежък летен труд-страдание, когато за няколко седмици се решава съдбата на реколтата и изгаря цялата трудова енергия, полагаща се за цяла година, и на дългия зимен сън, когато времето сякаш спира в затопления дом с пиячката на масата и пухения дюшек на леглото.

Така великорусинът се приучавал към едно прекомерно кратковременно напрягане на силите, свиквал да работи бързо, трескаво и спорно, а после да си почива в течение на принудителното есенно и зимно безделие. Нито един народ в Европа не е способен на такова трудово напрежеине за толкова късо време, каквото може да развие великорусинът; но и никъде в Европа комай няма да открием такава непривикналост на равномерен, умерен и размерен, постоянен труд, както в същата тази Великорусия. 

Климатът, безусловно, е изначален компонент на социалната психология и митология. Но литературният мит отива по-далеч, задавайки пътя на общественото развитие и включвайки все нови и нови исторически слагаеми… Великото дело на писателя е да дава на националния мит собствени имена. „Обломов“ и „Корчагин“ са най-важните сред тях.

Превод Светлана Байчинска и Деян Кюранов

Михаил Епщайн (род. 1950 г. в Москва) е руски и американски философ, филолог, културолог, литературовед, литературен критик, лингвист и есеист. Професор по теория на културата и руска литература в университета Емори (Атланта, САЩ). Ръководител на Центъра за хуманитарни иновации в университета в Дърам (Великобритания). Член на Академията за руска модерна литература. Публикуваният по-горе текст е откъс от книгата му „Ирония идеала. Парадоксы русской литературы“, М., 2015, Новое литературное обозрение.

На главната страница: Кадър от филма „Няколко дни от живота на И. И. Обломов“, 1979 г.