„Бленувана София. Нови 20 истории“, Тони Николов, издателство „Рива“, 2022 г.
Тази книга ме грабна още с първата история, с последните ѝ думи, които слагам като заглавие на този текст. Зачетох и втория разказ с възхита – поради феерията от чувства и рефлексии и ерудицията на Тони Николов, която личи още в интродукцията към същинската история. От страница на страница усещах все повече, че тази книга е необикновена. Исках да я чета бавно, да преживявам всяка от софийските истории, наслаждавайки се на богатия диапазон от чувства, на финеса при изграждане на разказа, на енциклопедизма и пламенната гражданска ангажираност на автора.
В тази книга оживяват значими личности, формирали историческото, културното и политическото минало на българската столица. И заедно с това тя е толкова емоционална – в нея откриваме преживени от автора съдбите на велики българи. А когато нещо премине през сърцето, то придобива особен нюанс.
Впечатляващ е начинът, по който Тони Николов ни подготвя и въвежда във всяка следваща история – той дава не само рамково описание на ландшафта, където ще се приюти новата житейска картина, но обрисува улици, къщи, дворове, врати и прозорци на жилища, вмъква ни в различни отрязъци от деня, в неговите светлини и полусенки – все неща, които ангажират, проникват и обсебват всичките ни сетива.
Ето един любим мой пейзаж от екстериора:
„Есента рязко смени дъжда с късното слънце, което прави разходката под капещите листа примамливо приключение. Нищо, даже грохотът на автомобилите, не намалява удоволствието от безцелното скитане. Спирам за миг, привлечен от короната на едно дърво, чиито листа се движат под слънцето, създавайки илюзията, че и то е поело нанякъде. Питам се колко ли истории се таят в неговото мълчание. Ала те, носени от корените към короната, шумолят на небето, докато човешките истории най-често са засипани под пръстта.“
Когато прочетох и последната, двайсета история, не ми се искаше да се събуждам от този сън от миналото. Защото цялата книга е като един бленуван сън. Мисля, че Тони Николов създаде и утвърди нов жанр в съвременната ни литература, култура и журналистика. Със своите две поредни книги за София той създаде нов жанр в разказваческо изкуство – интригуващо, интелектуално, документално, и наред с това въздействащо с метафоричността и поетиката си. „Споменни бленувания“ или „бленувани спомени“ – както искате. Много наши интелектуалци са писали и пишат спомени за градове и личности. Но тук, в тези две книги на Тони Николов, всичко е белязано от сърдечните провиждания и усети.
Добри Жотев казваше: „Предпочитам мислещо сърце пред сърдечен мозък“.
Тук сърцето е мислило.
Първата история е написана от Тони Николов с много вълнение, което се предава и на нас, читателите, защото тя съдържа и спомените му като дете, когато баба му го е водила за ръка по „Славянска“, посочвайки през сълзи: „Тук беше Маджаровата къща“. „Славянска“ №22. Междувременно споменът се преплита със съня на съвременна млада жена, позната на автора. Тази къща има богата история, по думите на Петър Увалиев тя е „дом, в който ежедневието беше с дъх на култура“, и „школа по цивилизация“. Там са живели и Анна Каменова, и Петко Стайнов. Къщата е била гостоприемно отворена за културния елит на столицата по онова време. Тук бихме могли да видим сътрудниците на кръга около сп. „Златорог“, гъмжало е от писатели, поети, художници, артисти, музиканти. До трагичния момент на бомбардировките през 1944 г., когато е срината до основи. И в края на тази толкова докосваща ни история Тони Николов ще заключи: „Една от тайните на град като София е, че често ние сънуваме със сънищата на другите“.
Във втората история, разказваща за достолепната дама от началото на миналия век Султана Рачо Петрова, авторът отново ще вмъкне дъждовното ежедневие, което задава и настроението при възприемането на този историческия ескиз с неизбежния „танц на чадърите“, разминаващи се по наклона на улица Раковски. Меандрите на мисълта водят до асоциации, препращащи към есето на френската писателка Белинда Канон „Да се удивляваме“, в което тя описва как ден след ден наблюдавала през прозореца си едно дърво, без да спре да се удивлява. Така богатото асоциативно мислене на Тони Николов деликатно и неусетно ни повежда към дома на ул. „Ангел Кънчев“ 27, дома на тази видна представителка на българския светски елит по онова време и придворна дама в един от най-изисканите дворове на Европа – този на Фердинанд, – от чийто прозорец тя наблюдава хода на ежедневието и света. Султана Рачо Петрова, която е преживяла бурен и изпълнен с перипетии живот, отговаря с достолепие на недотам изискания въпрос на Стамболийски какви са били отношенията ѝ с Фердинанд: че не е дошла да се изповяда и че друг път биха говорили по този въпрос.
Подобно на археолог, на някой литературен Индиана Джоунс, Тони Николов отмахва патината на времето и ни разкрива тайните около първия български княз Александър Батенберг и неговия мавзолей. Когато през 1947 г. новите властимащи в страната искат да осквернят гроба на монарха и да изнесат оттам тялото, за да се забрави завинаги за монархията като форма на политическо управление, им попречва… една оловна плоча, която не може да бъде отместена.
И така се зареждат още и още истории – до двайсет. Както ще повтори Тони Николов за пореден път: „някога е достатъчна само една реплика, за да се „разтвори“ времето, раждайки поредната софийска история“.
От разговора с негов познат художник, любител на старите артефакти, ще стане ясно, че на битака е закарана с два микробуса цялата библиотека на Пилигрим – Йордан Сливополски, една от най-интересните личности в нашата култура, доайенът на българската журналистика. А за него има само една кратка бележка в „Уикипедия“.
И тук отново мисля какво благородно дело извършва Тони Николов със своите софийски истории, които изравя, съхранява и разпространява сред по-стари и нови поколения читатели. Това са не само увлекателно написани и преживени от сърце истории от стара София, тук е приютена паметта за нашето минало и култура и за тези след нас.
Ще спомена някои от историите, които раздипля Тони Николов в своите бленувания – македонската драма на Кирил Христов, спомена за поета Стамен Панчев, когото малцина помнят и свързват може би с неповторимото стихотворение-завет „… Сине мой, надежда скъпа моя…“, скръбта на Димчо Дебелянов по застреляната любима Елена Петрунова, чуждия и угаснал глас на поета на „белоцветните вишни“, който повтаря потресено: „Брей… Какво стана… Брей… Какво стана…“.
Тони Николов е убеден, че върху всяка история животът слага знака на случайността. Редейки например богатата библиотека в дома си, той попада на дневника на журналиста Стефан Танев. И историята се разгръща пред нас като приказка на Шехерезада, за да стигне всъщност до македонската героиня отмъстителка Мара Бунева. Малцина са чували и знаят за нея и така ставаме откриватели – още една безценна брънка в броеницата от разкази за софийските потайности: от интересни – по-интересни, и непознати досега на българския читател. Тук, естествено, само загатвам за палитрата от истории и личности, за да могат читателите сами да направят своите открития, да попълнят знанията си и да се насладят на изискания стил и поетиката на автора. Затова ще завърша с думите на Тони Николов, че „има някаква особена пустота и безредие в нашия свят. Ала всичко пропада, престанем ли да бъдем „помнещи хора“.
